Емил Андреев
Проклятието на Жабата (40)

Процесът

Първият учебен ден дойде и Мишо се строи с останалите деца в двора на Гьолското училище. Бе осем часа сутринта, слънчево, ала вече не така топло като предишната седмица. Училището се казваше „Никола Първанов“ (позабравен българин, починал млад далеч преди Освобождението през 1878-ма и оставил една от първите граматики на родния ни език), но всички в Олм го знаеха като Гьолското, тъй като то се намираше в махала, останала от турско с това име. Сградата бе малка, жълта и едноетажна със седем стаи и физкултурен салон. Тук децата се учеха до осми клас, а после отиваха я в гимназията, я в техникумите.

Истински часове днес в действителност нямаше, изпълнен бе по-скоро един от най-обичаните български ритуали — началото на учебната година, когато родното школо се оглася от първия звънец. Децата използваха този ден за дълги разговори кой какво е правил през ваканцията и за да получат наставления от учителите си.

Мишо обичаше да ходи на училище, беше му приятно да влиза в тази голяма къща с просторни прозорци, в която възрастните хора бяха малко и говореха интересни неща, и на чийто таван, освен всичко друго, живееха много гълъби. В нея идваха и пичовете от махалата, само че те бяха в други стаи. Впрочем, нито един от тях не беше в неговия клас. Митето и Стефчо бяха в осми, Самуел — в седми, Марион — в шести, Борисчо — в пети; само Кирчо бе под него — в трети. Той и брат му, обаче, започнаха тази учебна година в София и не можаха да чуят прякото предаване на съдебния процес срещу убийцата Гергина Божинова. Мишо и останалите го чуха докарй и то от най-високото място край площада, откъдето стреляха с автомати и ракети по време на празничната заря на осми срещу девети септември. Това бе покривът на зала „Балканиада“, там където Митето го бе завел за пръв път. И сега стана така.

Часовете бяха намалени и още в междучасието след втория Мишо видя Митето и Самуел да си говорят на двора до лавката за закуски. Плахо отиде при тях — в махалата бе едно, на училище — друго; тук само той още бе в долните класове. Двете момчета не му обърнаха особено внимание. Кимнаха на поздрава му и продължиха да си приказват.

— Аз отивам, за тебе не знам!

— Баща ми ще ми разкаже всичко — отвърна Сами.

— Друго си е да го чуеш на живо.

Мишо не схващаше за какво става дума, но му беше приятно да е до двете момчета, които тук му изглеждаха още по-големи. Всичко развали Борисчо Данилов, а след него и Марион Сабо. Те последователно го поздравиха със: „Здрасти, Жаба!“ Борисчо дори го попита ехидно:

— И ти при големите, а?

Това не впечатли никой, тъй като Митето не спираше да убеждава Сами да вървят.

— Къде го караш да ходите? — попита Марион и сега приятелят й нямаше как да не й каже.

— Да се качим на спортната зала и оттам да слушаме процеса.

— Какво, какво! — изуми се Марион.

— Ще предават по радио-уредбата как съдят Гина убийцата.

— Кой ти каза? — продължи момичето.

— Татко. Научил го е в работата си. Сами също го чул от баща си.

— Така е. Попо ще й бъде защитник.

Всички отдавна бяха свикнали с обръщението на Самуел към своя възрастен отец.

— Защитник на тая! — възмути се Боричсо.

— Обществен. Всеки има право на защита. Така е. Да не мислиш, че на татко му е лесно, но като са го назначили!

— Оставете това! Искате ли да ходим или не? — категоричен бе Митето.

— Има още часове — припомни Марион.

— Ти да не си заек?

Последната реплика на Митето бе решаваща. Всички се съгласиха и тръгнаха към спортната зала. Избяхага от училище с чиста съвест, че никой няма да им направи нищо точно днес. Мишо също се присъедини към групата, въпреки снизходителния поглед на Марион и особено на Борисчо.

Когато петте деца наближиха площада, гласът на съдята вече се чуваше отчетливо на фона на зловещо тракащата пишеща машина. Те спряха за момент, изненадани от множеството хора, струпани около двата високоговорителя. Тълпата бе толкова голяма, сякаш имаше организиран митинг. Мишо веднага си спомни за онзи, в защита на Патрис Ломумба, на който ги заведоха задължително от училище миналата есен.

— Ега си чудото! — възкликна Митето. — Давайте през градинката, аха!

Всички бързо го последваха. Щом влязоха по страничната алея към шадраванчето, Марион извика да спрат:

— Какво има? — попита я приятелят й.

— Ей там, на оная пейка, са баба ми и дядо ми. Не искам да ме скиват, че не съм на училище.

Мишо видя, че заедно с тях е и неговата баба. Явно тримата бяха дошли да слушат процеса, но не искаха да се смесват с простолюдието. Той също предпочете да се скрие от погледите им.

Свърнаха зад тях и тичешком стигнаха спортната зала. Не ги забелязаха.

Изкачването сега бе по-лесно. Самуел му помогна да се хване за стълбата и по-нататък Мишо си знаеше как. Марион, макар и момиче, показа завидни умения и чевръсто се покатери веднага след Митето, който беше пръв. След нея бе Борисчо, а Сами остана последен след Мишо.

Вече на покрива, децата прибягаха до десния ъгъл на сградата, който гледаше точно към съдебната палата. Там насядаха — не трябваше да ги виждат от площада, но често надигаха глави, за да следят какво става. Затаиха дъх и се заслушаха.

През това време Васил седеше заедно с Цачи, Цвечи и Линдро в бръснарницата и внимателно следеше всяка дума. Той също бе избягал от работа, тъй като не искаше да бъде с колегите си, ако нещо непредвидено се случеше. Суматохата бе толкова голяма, че никой нямаше да обърне внимание, че е напуснал. При Цачи щеше да му бъде по-лесно, а Линдро непременно щеше да го утеши с някой майтап.

Елена нямаше избор. Тя бе на работното си място в счетоводството на ДСК заедно с другите колежки. Радио-точката тук също бе включена и жените слушаха със свити сърца и невярващи очи.

Делото се гледаше в най-голямата съдебна зала, която сега бе пълна с хора. Те бяха грижливо подбрани и предварително инструктирани да негодуват при определени ситуации и по даден знак. Никой не биваше да дюдюка по адвоката Несим Ниньо, а само по подсъдимата, зад която стояха двама униформени милиционери със сериозни лица и изпразнени погледи. Пишещата машина не спираше да трака. Всяка ударена буква отекваше като истрел от залата и рикушираше навън в пространството.

— Подсъдимата Гегрина Василева Божинова — говореше съдята. Гласът му бе режещ и безстрастен. — Разкажете какво извършихте в нощта на 9-ти август 1968 година!

Гина стоеше права зад подсъдимата скамейка с каменно изражение на лицето и очи-мъниста като на препарирано животно. Започна бавно с равен тон и студен глас, по-смразавящ дори от този на съдията.

— Вечерта, мисля че беше понеделник, сложих да вечеряме. Пано изпи половин кана вино и се поотпусна. Видях го, че скоро ще задреме и побързах да му дам десерта. Изсипах отровата вътре…

— Какво му дадохте за десерт.

— Мляко с ориз. Обичаше го много и го поглъщаше лакомо, затова реших, че ще е най-подходящо.

— И сложихте в него отровата, така ли?

— Да, мишеморка.

— Откъде я взехте?

— Купих я от аптеката.

— И после какво направихте?

— Изчаках го да умре. Заключих го в стаята, но преди това му взех протезата и бастуна. Отидох в хола и останах там докъм полунощ. После проверих какво става с него. Като видях, че е издъхнал, изчаках още час-два, за да изстине добре и го разфасовах.

— Какво сте направила?

— Нарязах го на парчета.

В залата се чуха възгласи на ужас, изумление и възмущение, които като вълна се пренесоха на площада, а чрез радио-точката в целия град. Те бяха непредвидени и съвсем спонтанни. Пишещата машина спря да тряка, сякаш и тя негодуваше. Пичовете на покрива на спортната зала също въздъхнаха. Мишо имаше чувството, че Гергина разказва съня му, а татко му гледаше в циментовия под на бръснарницата и сискаше зъби. Линдро зацъка, а Цачи пусна едно: „Мама й д’еба!“ Жените в касата едва не изпищяха от разказа на Гина. Елена бе подпряла глава на лявата си ръка и гледаше обезумяла през прозореца. С тази ли жена се беше любил мъжът й? Как бе могъл? Умът й не го побираше. Сигурно не е знаел, утеши се тя.

Навред по площада се чуваха възмутителни възгласи от рода на: „Да не е жива, каква е!“; „Това не е човек!“; „Смърт, нейната майка!“ Алексо, Полèт и Милèва също се изумяваха и не можеха да повярват, че това, което чуваха, е истина.

— Къде извършихте разчленяването на трупа?

— В хола. Довлякох го там, че е по-широко. Преди това настлах пода с вестници, за да попиват кръвта. Първо отсекох главата.

— С какво?

— Със сатъра. Работех с него и с нож. Аз съм готвачка и знам как се прави.

— Какво имате предвид?

— Че съм секла много трупно месо на животни.

— Но друг човек не сте убивала?

— Не, Пано ми е първият и последен…

— Със сигурност! — едва не изруга съдята. — И къде сложихте частите?

— В куфари. Имаме два големи куфара. В тях ги сложих и веднага ги занесох в стола на партийния комитет. Там работя. Запалих пещта и ги изгорих.

— Как?

— Парче по парче. Бях го насякла на малки късове за по-лесно. Всеки къс по отделно увивах във вестник, за да гори по-лесно. Вътрешностите сложих в чували от брашно. В кухнята на комитета остават много. Главата също увих във вестници.

Отново възгласи, псувни и писъци изпълниха пространството.

Митето рече: „Ега си!“, а Марион си спомни, че бащата на Мишо беше прегръщал тази касапка. Погледна сина му и се замисли дали да не му го каже още сега, тук, на покрива, за да изрази по някакъв начин дълбокото си възмущение. Отказа се, тъй като щеше да се разбере, че ги е шпионирала, а не й се искаше Самуел и Борисчо да научат. Щеше да му го каже един ден, ако Мишо не внимаваше как се държи с нея. Този ден щеше да дойде след двадесет и трни години, в Лондон, когато тя щеше да му разкаже всичко, но вече с болка, а не със злорадство.

— Наведнъж ли изгорихте всичко?

— Да. До шест сутринта, когато идват останалите жени, бях готова.

— На друго място оставихте ли части от трупа?

— Не! Всичко изгорих в пещта.

— Потвърждавате ли това?

— Да!

— А можете ли да кажете на почитаемия съд какво ви накара да извършите това престъпно деяние?

— Не знам. Беше ми омръзнало да живея с Панайот, пък и исках да взема парите му и да избягам на Запад.

Залата отново се оживи. Чу се глас: „Смърт за убийцата!“ и всички подхванаха възгласа. Децата на покрива можеха да чуят как и площадът откликва на призива, едва ли не на целия Олм викаше вече: „Смърт!“. Кой знае защо, но и Борисчо започна да повтаря като папагал. Митето му направи забележка да млъкне, а Сами едва не го зашлеви от напрежение. Чакаше да чуе какво ще каже баща му.

„Ебах нейната мама!“ — изруга Линдро, а Васил усети, че му прилошава. Той бе държал тази жена в обятията си! Не тя не беше същата! Нещо се беше случило с нея. Защо сега казваше това, а в писмото си пишеше друго? „Л-л-леле!“ — запелтечи и Цвечи, свали си очилата и разтри очи, за да не заплаче в мъката си по бай Пано.

Елена едва се сдържаше да не заплаче, а майка й в градинката бе станала зелена от злоба, по-зелена и от тревата наоколо.

— Тишина в залата! — извика съдята. — Някой съдействаше ли ви, помагаше ли ви в извършването на престъплението? Имахте ли съучастник?

Васил изтръпна на стола. Миговете след въпроса бяха най-дългите в живота му. Имаше чувството, че сърцето му ще разкъса гърдите му.

— Не! Всичко свърших сама от начало до края!

Отдъхна си и побърза да запали цигара. Останалите мъже го видяха, че целият трепери, но те не предполагаха каква е причината.

— Подсъдимата Гергина Василева Божинова, признавате ли се виновна за това което сте извършила? — попита съдята.

Настъпи гробно мълчание. Пишещата машина също млъкна. Всички чакаха да чуят какво ще изрече убийцата. Само да посмееше да се оправдава! Тогава хората щяха да влязат в съда и да я линчуват на място.

— Да! Виновна съм, но не съжалявам.

Този път възгласите преминаха в крясъци и призиви за възмездие. Площадът вреще от възмущение. Навред се носеше само една дума: „Смърт!“

Обвинението потвърди искането си за най-тежкото наказание.

Дойде ред на защитата. Опитният Несим Ниньо започна внимателно, с тих глас и посърнало лице. Той изтъкна как цялата общественост е потресена от това тежко, дори ужасно престъпление, незапомнено в съдебната история на Олм. Определи деянието като нечовешко и потърси оправдание в бедния селски живот на подсъдимата и най-вече в сериозното психическо разстройство, довело я до тази простъпка. Той подчерта пред почитаемия съд, че, съзнавайки невъзможността да иска оправдателна присъда, предпочита да моли за доживотна такава, която, по негово осмотрение, съвсем не е по-лека като наказание за подобно престъпление.

Чу се тих ропот в залата, който бързо бе озаптен от съдията.

В края на своята пледоария Несим Ниньо заключи:

— Уважаеми другари съдебни заседатели, граждани, аз бях добър приятел на убития Панайот Симов, може би най-добрият от всички, които го познаваха. Подсъдимата може да го потвърди. Никога не съм предполагал, обаче, че ще дойде ден да защитавам неговата съпруга, която отне живота му по такъв нечовешки начин. Разбирате, че съм пристрастен, но, както е казал Цицерон в защитата си на Лигарий: Habemus confitendum reum — имаме обвиняем, който си признава. Все пак, подсъдимата Гергина Василева Божинова сама си призна всичко и аз моля уважаемия съд за снизхождение, въпреки неимоверната жестокост на деянието.

След речта му съдът се оттегли на заседание.