Емил Андреев
Проклятието на Жабата (34)

Гергина

Първите капки дъжд свариха Мишо при будката за вестници. Той се поколеба дали да не се скрие под стрехите й, но свъсеното небе му подсказа, че ще вали силно. Реши, че е по-добре да притича до тях. На средата на „Аница“ го свари силната гръмотевица, а когато рукна като из ведро, той побягна с всичка сила. Успя да се запази сравнително сух, но косата и лицето му се намокриха.

Добра се до беседката и там едва не се сблъска с баща си, който седеше умислен на малкото столче и смучеше поредната си цигара. Беше пребледнял и мрачен. Мишо за пръв път го виждаше толкова разтревожен и дори леко изплашен. Какво се бе случило?

— Лошо ли ти е?

— Нищо ми няма — отвърна татко му, без да го поглежда. — Ти, там, в съня си, видя ли огън?

— В кой сън, с леля Гина?

— Аха!

— Не, днес сънувах огън, само че Борисчо падна в него. Но Ка прелечаше на леля Гергина…

— Каква е тая Ка?

Тогава Мишо реши да му разкаже всичко: за първия сън, за Ка, за жабата-царкиня, за това как е свирел пред нея, за превръщането на кака Мими и Барисчо в жаби, за прякора…

Дъждът вече барабанеше силно по ламаринения покрив на беседката и думите му трудно се чуваха. Баща му се напрягаше да улови всяка негова дума. Най-много го изумяваше фактът, че тази загадъчна и преобразяваща се Ка приличала на Гергина. Побърза да попита:

— А мене сънува ли?

— Не, защо?

— Просто питам…

— Леля Гина няма да издържи! — заяви след малко Мишо, а невярващият му баща въздъхна в недоумение:

— И това ли го сънува?

— Не, но винаги е така.

— Откъде знаеш?

— Четох. Душата на бай Пано няма да й даде покой. Като при индианците. Преди да убият бизон, те се молят, за да не погълнат заедно с месото и душата на животното.

— Но тя не го е яла — изпусна се Васил, после се поправи: — Така де, няма да го яде!

— А защо го е убила? Нали и от мене иска да си направи кюфтенца.

— Тя се шегува, сладък си й…

— Татко, защо тогава хората убиват?

— Ха! — възкликна Васил. — Никой не знае. Може би от страх, от лакомия… Нямам представа, като пораснеш, ще разбереш, въпреки, че… Я, по-добре да се прибираме. Дъждът понамаля.

Васил се надигна и пристъпи към Мишо, който тихо изрече:

— Убиват, защото така са се родили.

— Не е вярно. Ти, например, искаш ли да убиваш?

— Да, жаба, но не мога. Другите момчета, обаче, могат.

— Ти си гледай виолончелото, а остави жабите. Хайде да вървим!

Нямаше смисъл да убеждава баща си, че хората се раждат и да убиват, и да свирят, и да обичат, само че едните могат по-добре едното, а друтгите — другото. Възрастните живеят по свой си, голям, начин и не забелязват малките нещо, които децата като него смятаха за очевидни. Рано или късно щеше да стане ясно, че леля Гергина е убила бай Пано. На Мишо му бе трудно да го определи, но усещаше, че на нея й бе предопределено да извърши най-тежкото престъпление, така както на него — да стане известен музикант. Този детски детерминизъм с годините щеше да се превръща в основно правило за Михаил Обретенов, което той щеше да затвърждава с всеки свой пореден сън.

Прибягаха до къщата, макар дъждът вече да спираше. Качиха се в хола и пуснаха телевизора. Бе минало пет следобед и програмана вече бе започнала. Днес бе ден за сериала „Фюри“.

„Буйните прерии, коне се носят като мълнии…“, проговори след малко дикторът и Мишо впи очи в екрана. Тук доброто със сигурност щеше да победи.

Баща му също се загледа; така щеше да се разсее и да забрави неприятностите, които растяха с всеки изминат час. Опита се, но не успя. Гергина не му излизаше от главата. Какво щеше да стане сега? Нима наистина бе насякла и бе изгорила бай Пано в пещите на комитета. Ужас! Не му се вярваше, но нямаше друго логично обяснение. Пък и тя самата си призна!

Гергина! Каква бе тази жена? Тя не бе като другите и това най-много засилваше страстта му към нея, любеше се добре, но Васил не бе сигурен дали я обича. Но можеше ли да обича той, беше ли обичал някога? Елена? Може би, но нямаше спомен за силни чувства към нея. Привлече го най-много нейната кротост и категорична женственост. Големите й гърди и произход само подсилиха решението му да се ожени за нея. Скоро, обаче, произходът й се превърна в огромен недостатък, който можеше да коства и човешки живот, ако тъстът му не се бе споминал скоропостижно. Всъщност, неговата смърт бе отплатата за физическото оцеляване на семейството му. От Елена останаха големите гърди, които с всеки изминат ден се отпускаха в саморъчно ушитите й сутиени и все по-често се надигаха от тревожни въздишки. Васил Обретенов свикна с новия си живот в Олм, но бе обречен на вечна ненаситност. Роди се Мишо, но дълго преди него брачното навикнение бе станало основна движеща сила.

Не, със сигурност не обичаше Гергина. Тя го привличаше силно, но дори да се бе увлякъл малко повече по нея, това не й даваше основание да си мисли, че тиой е влюбен в нея. И още — изключено бе да убие заради него. Бай Пано изчезна дни преди да се видят с нея в котелното. Нима е знаела, че Васил ще й се отдаде? А тя искаше от него да я обича. Нещо повече — заплаши го, че и него може да затрие. Нима тази хладнокръвна жена щеше да посегне и на него? За пръв път в живота си Васил Обретенов наистина се уплаши, уплаши се и то от жената, която любеше като никоя досега.

Вратата на хола се отвори и в рамката й застана Елена. Васил бързо се опита да си даде вид, че е спокоен.

— Добър ден! — поздрави съпругата, после седна на един от столовете около голямата салонна маса. — И ти ли гледаш детски филм?

— Ами… Добър ден! Убивам си времето.

Елена се усмихна топло и се обърна към Мишо:

— Видях Митко да вози Марион на твойто колело.

— Кога?

— Още преди да завали. Минаха покрай касата…

— Добре! — отвърна Мишо, без да откъсва очи от телевизора. — Ще ми го върне…

— Не се съмнявам, но ако искаш да го имаш, не си давай колелото на всеки!

— Митето не е всеки!

— Добре, добре… Василе, какво ти е? Пребледнял си нещо.

— Сигурно е от цигарите. Пуших много. Как беше днеска?

— Като всеки ден — работа! При тебе нещо ново?

— Нищо.

— Мама къде е?

— Не знам, нямаше я в къщата, когато дойдох.

— Хич не ми изглеждаш добре. Иди при д-р Машев да те прегледа.

— Глупости! Нищо ми няма. Ето, пак ми се припуши.

И Васил използва случая, за да излезе. Докато слизаше по стълбите, се ппопита: „Нима толкова много ми личи, че съм уплашен?“

Елена искрено бе разтревожена. Какво ставаше с мъжа й? Едва ли бе толкова блед само от цигарите? Лицето му и преди не беше румено, но сега бе посивяло като на смъртник. Дано не е някоя лоша болест, утеши се жената и погледна към своя син. Попита го дали е свирел, а той й отвърна, че не е успял, но непременно ще посвири след филма. За баба си не знаеше, сигурно е отишла на гости… Майка му разбра, че няма да проведе нормален разговор с него и отиде в спалнята да се преоблече.

През това време Васил ходеше из градинката до беседката. Дъждът вече бе спрял и той внимаваше да не се намокри от капките по листата на растенията. Сухата земя бързо беше погълнала водата, цветята се бяха освежили, а под бръшляна пъплеха десетки охльова. Тук-там подскачаха и жаби, но Васил не ги забеляза. Разглеждаше цветята и се опитваше да забрави това, което му беше казала Гина.

Стигна до черешата и спря. Видя лъскавата топка смола, която се беше стекла по кората, погали я, натисна я с палец, за да провери колко е твърда, после вдигна глава към короната на дървото. Оттук бе паднал синът му. След случая Мишо вече не се качваше на черешата. Изведнъж на Васил му се прииска и той да се покатери, но бързо се укори за несериозния и детински порив. Обърна се към къщата на съседите и тогава си спомни за Мими. Боже! Беше я забравил, а й беше обещал да я види на лозето. Защо се забърка и с това момиче? Малко ли му бе Гергина? Не, така нямаше да спре да мисли за нея. По-добре беше да отиде в бръснарницата на Цачи. Запъти се към външната врата.

— Чичо Василе — сепна го гласът на Митето, — връщам колелото. Мишо ми го даде, но дъждът ме задържа.

Синът на Фончо и внучката на Алексо Поптодоров стояха отвън пред вратата. Васил я отвори и пое велосипедчето от Митето. Марион го гледаше с хитри очи.

— Поправихте ли обувките на бай Пано? — неочаквано и вежливо попита тя.

В първия момент Васил не реагира, но после бързо си спомни какво го беше предупридила Мими. Защо го питаше това дете? Какво знаше и колко бе видяло?

— А ти защо се интересуваш?

— Ами, Митко видял подобни обувки на краката на смахнатия човек, дето пренася въглища. Нали, Мите?

— Аха! — измънка момчето, не по-малко изненадано от мъжа пред него.

— Питахме се, дали не са същите?

— Не са! — вместо него отговори самата Гергина.

Децата се обърнаха и едва не извикаха. Да, зад тях стоеше не друг, а леля Гина, която явно бе чула всичко. Сега тя щеше да разбере, че те се съмняват в нея. Откъде бе изникнала? Сякаш се появи от дънземя. Дори Васил не успя да види кога бе застанала зад Митето и Марион.

— Ония на Арлам Лудия са други. Аз му ги дадох преди няколко месеца. Пано си купуваше по два чифта, за да не личи износването на здравия крак. Тия, които сте видели в конака, чичо ви Васил ми ги върна. Сега доволни ли сте?

Двете влюбени деца стояха като попарени. След малко се спогледаха, Марион направи знак с глава да тръгват и те закрачиха нагоре по „Аница“. Чувстваха се глупаво, дори не се хванаха за ръце. В настъпилата тишина зазвуча виолончелто на Мишо. Митето така и забрави да пита за пушката си.

— Гино, какво правиш? — не издържа Васил.

— Спокойно! Утре ще ида в милицията и всичко ще кажа на Гичо. Дойдох да те предупредя да знаеш. Между нас все едно нищо не е имало. Каквото и да стане, ще те помня докрая.

— Какво говориш? Нима…

— Гледай си семейството и не мисли за мене! Хайде, че Милèва идва.

Гергина се обърна и тръгна към тях. Наистина, откъм главната улица се задаваше тъща му. На Васил вече не му пукаше дали го е видяла със съседката. Запали цигара и хвана в обратна посока. Щеше да заобиколи покрай запустелия конак, а оттам да се спусне към бръснарницата на Цачи. Дано Линдро бе вече при него! — помоли се Васил.

Мими се дръпна от прозореца и седна замислена на леглото си. Успя да види и да чуе всичко. Мъжът, в когото бе влюбена, беше в беда. Щеше ли съседката Гина да го издаде въпреки обещанията си? Мими усети същевременно и мъка, и страх. Трябваше непременно да отиде при Мишо, да го гушне и дълго да го държи в обятията си.