Емил Андреев
Проклятието на Жабата (48)

Атина

7 май 1992

Баща ми, чувал съм те да казваш, че в живота няма две добри. Изпитах го на гърба си. На следващата година, през август 90-та, се ожених за Марион и заживях в Лондон, а от два месеца вече сме разведени. Какво ли не се случва в животеца ни малък! Нашата връзка с Марион се оказа типичен пример за несходство в характерите. Мама и нейните близки така и не разбраха. Бяхме се договорили с Марион да не им казваме, тъй като предвидливо предполагахме, че може да се разделим. Ако питаш защо краткият ни брак се разтрогна, то е защото и двамата сме вече прекалено самостоятелни, за да търпим който и да е друг. Не се карахме, но омилението ни се стопи бързо като лондонски сняг.

Затова сега реших да се разведря и да си почина в Гърция. Покани ме Такис Рицос от Атина — мой колега челист, с който междувременно ще изнесем и няколко концерта за две чела — предимно произведения на Бокерини. Пристигнах днес късно следобед и сега се подготвям за утрешната обиколка из града.

В Лондон се озовах след първите демократични избори в България през юни 90-та, тъй като за по-малко от година усетих, че еуфорията и радостта от промяната са илюзия. Управлението преминаваше в ръцете на скритите по-низши ешелони на предишната власт. България, баща ми, ще си остане вечно в блатото на левите убеждения не за друго, ами защото народът й никога не е бил богат. Дори и гърците, които са минали през военна хунта, но отдавна са признати от Европа и са далеч по-богати от нас, днес пак са си леви отвсякъде. Тук даже ни укоряват, че сме се продали на Запада. Как да им обясня, че и ние искаме да живеем добре като тях. Значи те могат да лицемерят пред същия тоя Запад, да го доят чрез разни фондове, а зад гърба му да го псуват, пък ние да не можем! Но моята работа е да свиря, а не да съдя, защото, както се разбра, аз друго като хората не мога да върша. Бракът ми с Марион го потвърди.

Да, баща ми, невярващ на промените, аз предпочетох да се възползвам от поканата на моята съгражданка и да отида в Лондон през юли същата година. Още не пускаха свободно, както това стана по-късно, и аз заминах уж на екскурзия за Прага, а оттам — към Обединеното кралство. Дълго, сложно и унизително е за разказване, затова ще ти спестя митарствата ми.

Отначалото с Марион заживяхме добре, дори мисля, че се зароди нещо като любов, а решението ни да се оженим бе взаимно и то само месец и нещо, след като пристигнах. Скоро обаче осъзнах, че самотата и страхът кара хората да взимат прибързани и повърхностни решения. Ние не бяхме един за друг. Явих се на конкурс за работа в лондонската филхармония и за моя радост ме приеха. Нещо повече — вече изнасям и самостоятелни концерти, правя записи и пак започнаха да ме канят да свиря по света. Сега мога, когато пожелая, да си идвам в България (тук вече ме наричат Маестро, а Жаба ми викат само най-близките колеги) и да се връщам в Англия, където, слава Богу, все още никой не ми вика „Michael the Frog^[1]“. Всичко вече е въпрос на пари. Не бих казал, че лесно се изкарват, но и не бих се оплакал.

Верен на обещанието си, ще ти пиша за престоя си в Атина. Виждам те, обаче, да ме гледаш въпросително и да питаш как е мама и нормално ли приема моето решение да се преселя в Лондон. Тя, горката, вече се е примирила с всичко. Навърши шейсет години, но изобщо не мисли с нещо да промени участта си. Разбира се, че я поканих да дойде при мен в Лондон — вече има къде да живеем заедно, но тя категорично отказа. Нейна воля. То моята работа е толкова еднообразна и чергарска, че мога да живея и на северния полюс, стига с мене да е виолончелото и да ме канят отвреме-навреме да свиря тук и там. Мама няма да е по-малко самотна, ако е с мене в Лондон. На връщане обаче си обещах, че ще мина през София, за да я видя.

Утре, баща ми, ще ти пиша какво съм видял в Атина.

8 май 1992

Първите ми впечатления не са от най-хубавите — много задръстен и мръсен ми се видя този древен град. Не че София е кой знае колко чиста, нали, но поне е по-малка и с по-нормален трафик; засега. Питам се, какво ли щеше да бъде днешна Гърция, ако по тия земи не е била древна Елада? Като гледам сегашните хората, имам чувството, че сякаш съм в България — същите лица, същите мимики и жестове, същата храна, същата миризма дори, само че езикът е друг и вместо „да“ гърците казват буквално нашето „не“. Вероятно напук ние сме започнали да кимаме обратно на останалите народи.

Споделих шегата си с Такис, а той се засмя и каза: „Охи!“, което пък на български означава „не“. Завъртях утвърдително глава по нашенски и продължихме в смях да се разхождаме. Иначе когато свирим с него, сме такъв страхотен тандем, че едва ли с друг бих се сработил така. Мисля си обаче, че много са ни горещи душите на Балканите и затова често се хващаме гуша за гуша.

С Такис обиколихме по-красивите места на Атина и накрая се качихме на Акропола. Честно казано, баща ми, видя ми се малък. Представях си го по-голям. Разбира се идеята за едно нещо винаги е по-силна, по-величествена и по-огромна от самото нещо. Така е и със страховете ни. Смъртта едва ли е толкова страшна, щом е задължителна. За мене тя е гадна и аз я презирам, знаеш това. Вие горе би трябвало да сте съвсем наясно по въпоса. Помня какво казваше Линдро приживе: „Ако е лошо горе, они щеха да се връщат!“ Не знам сега какво би споделил.

Хубавото на Акропола е, че от него се вижда цяла Атина. Гледката е чудесна, но и оттук се забелязва полегналия като хидра над града дим от изгорелите газове на автомобилите. Неприятно е. Англичаните разумно са запазили оригиналите на статуите и фризовете в своя Британски музей, тъй като от тези газове те щяха да се съсипят — статуите, а не англичаните. Това, което туристите виждат на Акропола, са имитации. Съществува негласна традиция всеки от тях да си взима по камъче за спомен и затова общинските власти редовно карат самосвали с подобен чакъл и го разхвърлят около Агората, Пропилеите, наблюдателницата към театъра на Дионис и главните пътеки. Въобще, баща ми, гърците умеят да правят пари от своите забележителности.

Такис ме заведе и на площада пред техния парламент, но преди това минахме покрай арката на Адриан и после по една много стара занемарена и обрасла с храсти, маслинови и лаврови дървета пътека, по-скоро по древен път, постлан с огромни плочи, протрити от стъпките на десетки поколения крака. По нищо не личеше, че се намираме в двайсти век, а не в средата на пети век преди Христа. Имах чувството, че ей сега пред мене ще се покаже Сократ, следван от своите ученици. Вероятно щеше да им говори нещо за безсмъртието на душата или за любовта.

Разказах на Такис какво усещам, а той ме подкани да вървим по-бързо към едно чудно ресторантче в Плаката, тъй като скоро щяло да напече. Реших, че и той се страхува от пряка среща с древността и скоро се озовахме пред смешните гръцки гвардейци с бели полички и пискюли на краката си. Какви гвардейци можеха да бъдат тези женоподобни мъже! Това последното не му го споделих, тъй като и гърците са едни глупави честолюбци като нас.

Утре, баща ми, ще плавам на кратък круиз до остров Хидра. Ще преспим там една вечер и после ще се приберем обратно. Такис ми обяснява, че само така мога да опозная страната му. „Не видиш ли морето и островите ни, все едно не си идвал в Гърция!“, казва той и аз съм склонен да му вярвам. Организирал е да изнесем и концерт. Щели сме да спечелим много, тъй като Хидра е един от най-скъпите острови, на който пребивават най-много милионери на глава от населението. Доверявам му се. Такис ги разбира тия работи, той е грък.

12 май 1992

Любовта е жива, отче мой, и на никакви орисии вече не вярвам! Срещнах жената, за която бих дал живота си. Не, не бих убил, но бих направил всичко друго за нея. Превъзбуден съм и същевременно нещастен, тъй като любовта ми е несподелена. Признавам си — не исках да я споделям от страх. Досега с всяка жена в ръцете ми нещо се слуваше, тя се разпадаше като пясъчна фигура и аз продължавах да си оставам сам, без да изпитвм разтърсващата сила на истинската любов. Сега си мисля, че най-после я изпитвам. Да, щом като непрекъснато мисля за Василиса и щом като изпадам в тих ужас, когато не мога да си спомня черти от лицето й. И не предприех нищо, за да разваля магията на любовта от пъв поглед. Не искам плът, не желая да насищам жлезите си с вътрешна секреция. Искам тялото ми да гори от алхимията на погледа, нежния допир и премълчаните думи.

Срещнах Василиса на кораба „Света Ана“, с който отплавахме за Хидра. Щяхме да минем покрай Егина и Порос с по час престой и на двата осторва. Тръгнахме в осем сутринта от Пирея и още на най-горната палуба я съзрях сред множеството туристи, дошли от всички крайща на света. Екскурзоводите ни говореха на пет езика по радиоуредбата на парахода, включително и на японски.

Сръгах Такис да види какво неземно същество е дошло сред нас хората, а той само ми се усмихна и се „раз-НЕ-ка“, сякаш искаше да ми каже: „Ех, колега, в Егея всичко е любов!“ Да, татко, в това море мирише на любов, то се пени от любов и пее своите любовни песни. По неговата повърхност се е появила Афродита Анадиомена, за да ни превърне в най-щастливите си роби. Обожавам мастилените му води, в които белите бразди зад кораба блестят ослепително и се смеят игриво на изумените ни погледи.

Нещо ме грабна и ме отведе до момичето, което се беше облегнало на парапета на палубата и гледаше не към отдалечаващия се град, а към хоризонта пред кораба. Застанах недалеч от нея, за да мога добре да я наблюдавам и да й се наслаждавам, без да бие на очи. Тя бе на не повече от двадесет и пет години, имаше дълга и гъста тъмнокестенява и чуплива коса, бе висока около метър и седемдесет и пет, с изящно, бяло като пяната на вълните, лице и очи — по-сини и от морето в краката ни. Не можех да откъсна очи от нея. Насилвах се да не я гледам така нахално. Усетих, че искам да я доближа и да я заговоря, колкото и невъзпитано и да бе. Не знаех каква е по народност, но със сигурност не бе японка; единственият език, носещ се от високоговорителите, който не разбирах.

Не чаках дълго и бавно се приближих към нея, като преди това се огледах да видя дали не бе с някой мъж, който да ме сметне за нахален натрапник. Нямаше такъв наоколо. Застанах на половин метър от нея и се облегнах с гръб на перилата, за да не откъсвам очи от лицето й. Момичето ме забеляза и се обърна към мене.

Баща ми, татко мили, отче мой незабравим, това не бе поглед, а магия!

„Здравейте!“, каза ми на руски тя и аз едва не се строполих на палубата. Почувствах прилив на енергия и кураж да отговоря на езика й, като добавих колко е приятно да се пътува в морето. Тя се съгласи и искрено се зарадва, че говоря руски. Представи се.

„Приятно ми е Василиса, Василиса Георгиевна, а вие как се казвате?“

Казах си името и откъде съм, невярващ че всичко това се случва наяве. Спомних си как изпаднах в безсъзнание от умора след вечерята с покойната графиня Екатерина и си помислих да не би и сега — от превъзбуденост — да изпитвам подобни видения. Обърнах се към Такис, за да се убедя, че той е тук и е реален (беше!) и пак погледнах към тази прекрасна Василиса, изпратена ми от Бога, напук на всякакви сънища и прокоби.

„От България!“, зарадва се Василиса. „Моята майка е с български корен.“

„Как така?“, изумих се аз. Оказа се, че Василиса е дъщеря на бесарабска българка, оженила се за руснак от далечния Красноярск и сега живее там. Татко й се споминал, когато Василиса била още бебе. Не го помни. После майка й се оженила за друг. Казах й, че и аз съм сирак като нея и това сякаш премахна всички бариери помежду ни.

Съзнавах, че съм доста по-голям от момичето пред мене, но някак си тоя факт още повече засили чувствата ми. Не знам какво е бащинската любов, нито братската, знам само, че обичам мама и теб, но към Василиса изпитах някаква смесица от всичките любови. Сигурно това е истинската? Не знам. Ти, отче мой, бил ли си някога лудо влюбен? Например в мама, или в убийцата Гергина, или в кака Мими? Как да ми отговориш? И кой, по дяволите, остава влюбен цял живот! „Любовта е глад за красота.“ — спомних си какво казва Лоренцо Великолепния. И ако това бе вярно, то аз за пръв път може би щях да се наситя, защото Василиса бе по-красива и от богиня.

„А пък аз имам много добър приятел от Красноярск!“ Разказах й за моя състудент, виолиста Юра. Какво ли правеше той сега? Най-вероятно си изкарваше хляба във местната филхармония, стига алкохолът да не го бе погубил. Но днес в Русия ставаха чудеса и Юра едва ли би се примирил със съдбата на губещ човек.

Василиса, естествено, не го знаеше. Каза, че познавала малко хора, тъй като изобщо не била излизала от квартала в Красноярск, в който живеели с майка си и пастрокът. Няколко пъти била идвала в центъра и толкоз.

Попитах я знае ли български — спомних си за Елена от Кишинев и архаичния език на предците й.

„Само някои думи. Например «попара». Още я обичам за закуска. Като дете съм приказвала повече, но после всичко забравих. Мама избягва да говори на български. Хубаво ли е в България?“

„Много! Трябва да дойдеш и сама да се убедиш.“ Поинтересувах се как се е озовала в Гърция.

„Пастрокът ми ме взе със себе си, като награда за рождения ми ден. Днес ставам на двадесет и три.“

Честитих й с комплимент и й пожелах цял живот да изглежда толкова хубава. Стана ми интересно що за птица бе вторият й баща, щом като можеше да си позволи такава скъпа екскурзия. В Русия капитализмът вече се развиваше главоломно, създаваше се нова олигархия, чиито представители все по-често можеха да се видят и в Лондон. Не се излъгах в подозренията си. Пастрокът й Степан Балшиков бил бизнесмен. Сече дървен материал на концесия и го изнася предимно в Китай. Можех да си представя какви печалбите инкасираше.

„Майка ви с вас ли е.“ „Не, тя си е в Красноярск. Не обича да пътува…“

Към нас се приближи мъж на средна възраст, с няколко години по-голям от мене, който имаше вид на склададжия. Бе нисък, плешив и с редки мустаци. Имаше голямо шкембе, което изпъкваше над късите му криви крака и опъваше шарена тениска с множество английски надписи. Изглеждаше мрачен.

Застана до нас и кимна с глава. Василиса бързо ни представи един на друг. Като разбра, че съм музикант, завършил в Москва и пристигнал на своеобразно турне в Гърция, въпросният Степан се оживи, дори стана някак сервилен като същински домакин на студентски стол пред началството си. Отлично познавам подобен тип хора от ерата на застоя в някогашния Съветски съюз.

„Нима довечера ще свирите в Хидра?“, уж крайно изненадан попита той, сякаш се предполагаше да рисувам на острова. Между другото, баща ми, Хидра е предпочитано място и от много световни художници.

Поканих ги на концерта, дори повиках и моя домакин Такис, за да ги запозная. От този мига насетне четиримата оформихме своеобразна малка група и докрая на вечерта бяхме заедно. Това затрудни общуването ни с Василиса, предпочитах да сме само двамата, но пък ми даде възможност да съм през цялото време до нея. Наслаждавах й се и се стремях да не бие на очи колко много съм хлътнал по това момиче.

Да, отче мой, досега не бях изпитвал подобни чувства към никоя друга жена. Любовта ми граничеше с благоговение и аз не знаех какво да предприема. Само се молех времето да тече възможно най-бавно, дори да спре, за да може да съм повече с прекрасната Василиса. Утре вечер щяхме да се приберем в Атина, а те двамата щяха да летят за Москва на другия ден. Чудех се какво да измисля, за да я задържа със себе си. Не можех като луд руски благородник да й предложа брак още същата вечер след концерта, нито да й се изповядам колко много я обичам и да й предложа да дойде с мене в Лондон. Аз не желаех Василиса за една нощ в леглото си, а за цял живот. Бях безпомощен от безрадостната перспектива, както и от ясното съзнание, че на нея ще й е безразлично дали я обичам или не.

Вечерта след концерта четиримата се разходихме покрай малкия, но много дълбок залив на острова и седнахме в една от пословутите гръцки таверни да отпразнуваме рождения ден на Василиса. Концертът, между другото мина блестящо. Аз свирех въодушевено като един истински влюбен, а Такис ме следваше, заразен от преливащите ми чувства. Като се покланяхме, той ме прегърна и ми прошепна: „Crazy Bulgarian, I love you!^[2]“ Залата и финасовият успех бяха пълни.

Скъпи татко, трябваше ли да искам повече от живота? Определено — не, но човешката лакомия е бездънна. Тя, мисля си, е в основата на всички принципни беди на нашето битие. Нищо друго не ме интересуваше освен Василиса — нито красотата наоколо, нито приятната топлина и уют, нито чистотата на въздуха дори. (На този остров не се движат моторни превозни средства. Какъв контраст след Атина!) Утре щяхме да се разделим и едва ли повече щях да я видя някога!

„Драги Степан, какво ще кажете да ми гостувате някой ден в Лондон, цялото семейство?“, не се сдържах аз. Колко хубаво би било, възкликнаха и двамата с Василиса и благодариха за поканата. „Но първо ще дойдем в България!“, настоя тя. „Аз също не съм бил във вашата страна“, изрече пастрокът й. „Непременно трябва да отидете. България е чудно хубава!“, посъветва ги моят колега.

Вдигнах наздравица за рожденничката и за бъдещата ни среща. Пиехме шампанско заради случая, но обещахме на Такис, че утре всички ще пробаме препоръчаната ни от него рацина. Аз се наслаждавах на радостта, която изпитваше Василиса — как се смееше, как държеше чашата и боравеше с малката лъжичка, с която си слагаше черен хайвер. Единственото ми желание сега бе да я погаля. Жалко, че музиката в таверната бе неподходяща да я поканя на танц. Въпреки това Василиса се смееше и забавляваше на приклякащите в ритъма на сиртакито туристи.

Такис ни покани всички и ние станахме, за да се присъединихме към танцуващите. Напрегръщахме се и се понесохме като една малка вълна под звуците на бузукито. За пръв път през живота си се бях отпуснал така. Прегръщах Василиса през раменете й, а тя прегръщаше мене и аз вече усещах сърцата ни като едно. Бях щастлив като никога.

13 май 1992

Снощи след таверната се прибрахме по каютите и аз веднага заспах. Когато се събудих, корабът се носеше по бялото море на любовта и дори леко се полюшваше по вълните. Разсъних се, станах и отидох до прозореца. Навън бе мрачно, духаше силен вятър, а по повърхността се белееха водни „зайчета“. Разтрих очи и първото нещо, което изплува в съзнанието ми, бе сънят.

Да, баща ми, тя отново се завърна! Ясно си спомних всичко. Първо плувахме с Василиса в мастиленото море край някакъв безлюден бряг, осеян с милиарди малки и обли камъчета, край който се издигаха отвесни скали. Над нас кръжеше ято гларуси, които издаваха панически писъци, сякаш виждаха някаква задаваща се опасност. С Василиса се смеем във водата и когато се изправяме, виждаме, че сме чисто голи. Това ни разсмива още повече. След малко се приближаваме един към друг и се прегръщаме, сякаш танцуваме в морето. Когато се разделяме, за да се целунем, аз виждам, че в обятията си съм държал Ка, която е взела отново образа на убийцата Гергина. Пускам я и бързо се опитвам да избягам на брега, като се мъча да тичам в прозрачната вода. Тя обаче се сгъстява и ме държи на едно място. Последното нещо, което виждам е краставата царкиня. С огромни скокове тя се отдалечава по каменистия бряг към отвесните скали.

След като целият ми сън отново мина пред очите ми, първото нещо, което ми дойде наум, бе да потърся Василиса. Бързо се измих, облякох се и излязох от каютата. Отидох в тяхното крило, в което бяха настанени с пастрока си, намерих номерата на стаите им и почуках на вратата. Никакъв отговор не последва. За миг си помислих, че отново се повтаря историята от хотела в Будапеща, но в тоя миг по коридора се зададе Такис. Слава богу. Попитах го припряно дали ги е виждал, а той ми подаде някакъв плик и ми каза, че бил за мене. Разкъсах го нервно, извадих бележката, изписана с красив почерк на руски, и зачетох:

Драги Михаил,

Налага се спешно да заминем. Степан ще наеме катер, който бързо да ни откара до брега, а оттам лесно ще стигнем до Атина. Трябва да хванем първия възможен самолет за Москва. Беше ми приятно, че се запознахме. Прекарахме една чудесна вечер. Ако някога дойдеш в Красноярск, потърси ме на този адрес…

Василиса

Причерня ми пред очите. Не е ли гадно, а баща ми? За пръв път да се влюбя и любимата ми да се изгуби така бързо! Ка е виновна за всичко! Толкова години не я бях сънувал и ето какво ми се случи още след първата ни среща. Не смея дори да я напсувам. Кой знае как ще си отмъсти!

Сгъганх листа, сложих го в джоба си и се върнах в каютата си. Затворих се вътре и до Пирея не излязох. Струва ми се, че Такис ме разбра.