Емил Андреев
Проклятието на Жабата (7)

Старата спалня

Елена Казанджиева-Обретенова легна до мъжа си и се зави с отделна завивка. Той не спеше. Бе чул писъка на сина си и се досети, че детето е сънувало лош сън. Не попита какво става — знаеше, че жена му и без това ще му каже.

— Кошмар — прошепна тя и се обърна с лице към него.

Васил не отвърна. Лежеше по гръб с разтворени крака, завил само корема и слабините си заради жегата. Утре беше първа смяна и въпреки това не му се спеше. Можеше да опита да се любят, но не желаеше да чуе от жена си поредното: „Не сега!“ Иначе най обичаше да го прави на тая огромна спалня. Просторното легло го отпускаше, даваше му допълнителна сила и той можеше да не спира с часове. Вършил го бе къде ли не, но винаги със страх и набързо, за да не го хванат. Оставаше незадоволен и често повтаряше с някоя друга, с надеждата да изпита още по-пълна сладост. Не се получаваше. Ако можеше да го прави само тук, на тази спалня! С Елена му беше хубаво, но не достатъчно. Тя не бе развратна и искаше да свършват бързо, сякаш изпълняваше едно от задълженията си на съпруга. Тя и от малко се задоволяваше, но не предполагаше, че той иска още и още. Винаги му напомняше, че не са сами в къщата. Васил се примиряваше, утешаваше се, че има и други, като изобщо не предполагаше, че нея я боли.

— Ще му мине — каза след малко той, по-скоро да провери дали тя не е заспала.

— Аха! — промълви Елена. Бе усетила намеренията на мъжа си и престорено показваше, че се унася.

— Утре ще занеса часовника на бай Пано — произнесе на глас мислите си Васил. След отказа трябваше да се настрои делово за предстоящия ден.

Старият стенен часовник — наследство от тъста му — наистина се нуждаеше от поправка. Той бе купен на изгодна цена заедно със спалнята от оказион в София някъде в началото на трийсетте години. След Голямата война много от богатите столичани се бяха разорили и бяха принудени да разпродадат или заложат част от скъпата си покъщнина на ниски цени. Михаил Казанджиев се възползва и обзаведе виенската си къща в Олм с прилични и дори изящни мебели. Старата сецесионна спалня бе от черно дърво със седефени плочки по таблите и неумело имитираше английския стил чипъндейл. Бе широка и внушителна, а на малкия Мишо му се струваше просто безкрайна. Към нея той изпитваше по-скоро страхопочитание и дори не обичаше да влиза в стаята. В това огромно ложе издъхна новият и собственик, години след като вече бе заченал дъщеря си на малката кушетка с метални табли и месингови топки. Старият Казанджиев не предполагаше, че в това легло щеше да се шири бедният му зет, изгарящ от незадоволена страст.

Никога преди да се ожени за Елена, Васил Обретенов не бе и се надявал на подобен лукс. Къщата им в Скомля, Белоградчишко, бе стара плетарка с две стаички, нощви и спустница. В нея живееха три поколения и за най-малкия от шестте деца на Иван Обретенов нямаше отделен креват, да не говорим за стая. До идването си в Олм през 1943 г. Васил не бе спал сам. Винаги щеше да помни първата вечер в квартирата, която баща му нае в Гьолската махала. За първи път за него имаше и стая, и отделно легло. На другия ден се нанесе Фончо и двамата заживяха заедно, но Васил вече бе усетил какво е да имаш, да си независим и с това силен.

С Фончо се знаеха от деца. Нямаха никакви тайни — напротив. Бяха приятели и макар да бяха набори, Фончо го приемаше като по-голям. Първо заради ръста и второ — заради природната надареност на Васил, която му спечели неприятния прякор Керестето. Момчетата от селото не можаха да не се изумят от големия му член, когато го видяха за пръв път гол на реката. Колкото и да се криеше, те го забелязаха, ахнаха, а най-отраканият — Спас Джоничов — подсвирна и възкликна: „Ега ти керестето!“ От този ден нататък всички момчета в селото започнаха да му викат Васко Керестето и той искрено се молеше родителите му да не научат. Той не знаеше, че още същия ден мълвата стигна до ушите на баща му, който играеше табла в селската кръчма. Старият Обретенов се подсмихна и гордо отбеляза: „Бащичко!“ Всички в пивницата обаче знаеха, че това не бе вярно. За Васил остана прякора заедно с непрестанните бъзици на момчетията.

Веднъж, бе вече на четиринайсет, пак Спас Джоничов му погоди такава унизителна шега, че Васил едва не умря от срам, страх и ужас. Къпеха се на реката, на Сини вир. Докато Васил бе във водата, Спас грабна дрехите му и побягна към селото. Последваха го и другите момчета с викове и смях. Васил остана сам, гол и безпомощен в студения вир. Стоя във водата десетина минути с надеждата да се върнат, но никой не се появи. Как щеше да се прибере такъв! Излезе и се скри в близкия шумак. Реши да изчака, докато се стъмни, а след това бързо да изтича до тях, без да го видят. Не мина и час, а на Васил му се стори, че са минали десет. Кога щеше да се стъмни?

След малко по ливадата срещу него се зададе жена с мотичка на рамо. Ако не мърдаше, тя нямаше да го види. Васил се стаи и зачака. Когато жената наближи, той я позна. Бе кака Стана, съседката, която бе женена от няколко години за техен далечен роднина, но още нямаха деца. От баща си бе чул, че и викат Стана Яловата. Иначе бе хубава и общителна, но такъв и бе късметът. На Васил му хрумна да я повика, да й обясни какво са направили с него и да я помоли да отиде до тях за дрехи; по-добре така, отколкото да стои тук до мръкнало.

— Како Стано! — провикна се Васил и видя как жената се сепна и свали мотиката на земята. Аз съм, съседът Васко.

Стана го видя и се запъти към него.

— Стой там, гол съм! — предупреди я той, после й заобяснява на пресекулки каква била работата. Тя бе вече на няколко метра от него, когато прихна да се смее.

— Хубава работа! — не спираше тя. — И сега какво, да ти нося дрехи? Я по-добре да ти дам престилката, да се загърнеш и беж у вас! Няма за кога да се връщам.

И дойде право при него. Васил се бе свил на кълбо и трепереше от срам. Прикрил се бе колкото можеше, сърцето му щеше да се пръсне.

— Не се крий толкова, де! Виждала съм гол мъж. Я стани!

Васил се подчини. Изправи се, скрил с длани срамните си части.

— Вдигни си ръцете да те загърна — продължи тя, свали престилката и започна да го опасва. — Я го виж какъв е пораснал! — засмя се дяволито Стана и леко го повдигна.

Кръвта нахлу в главата му. Васил усети силна възбуда, вцепени се и остана гол и безпомощен на място. Стана пусна престилката на земята, огледа се и започна да го гали. От ласките членът му се втвърдяваше. Не му се вярваше, че това се случва с него. Беше му като на сън, но от най-хубавите, които бе сънувал. В устата му стана лепкаво и солено, той затвори очи и задиша тежко. Тя усети възбудата му, леко го повали на земята, задигна полите си и седна отгоре му. Васил усети как прониква в нещо много топло и тясно. Не мислеше, искаше му се да извика от сладост. Жената не спираше да се движи, също затворила очи. Издаваше нечути от него стонове, сякаш пееше. После хвана ръцете му, пъхна ги в пазвата си и започна да му показва как да мачка гърдите й. А щом започна да пищи сподавено от възбуда и още по-бързо да се движи върху него, Васил усети, че се пръсва, сам я стисна до болка за гърдите, извика, изпълващ я с юношеското си семе. Тя се отпусна, легна върху него и го зацелува лудо по челото, бузите и шията. Благодареше му за истинската радост, изпитала за първи път. След като полежаха така около минута, тя се вдигна, оправи се и каза:

— Хайде сега, взимай престилката и у вас. И на никому нито дума, нали!

Васил Обретенов кимна покорно. Препаса се с треперещи ръце и побягна приведен към тях. През целия си път се молеше на Господ никой да не го види. Бог го чу.

Никой нищо не разбра. На другия ден Спас Джоничов и момчетата му върнаха дрехите, умиращи от смях, че така са се подиграли с него. Противно на очакванията им Васил не им се разсърди. Гледаше ги с надмощие и снизхождение. Бе усетил, че си има своя тайна, че ги превъзхожда с нещо, което те никога нямаше да имат.

След три месеца баща му го изпрати в Олм да учи обущарския занаят. За всеки случай Васил Обретенов помоли Фончо да не казва за прякора му на никой. Олм бе град и униженията тук можеше да не са с толкова сладостен завършек. Три месеца по-късно Стана роди момиченце. За прикритие бе ходила по всички възможни аязма и манастири. Васил така и не разбра, че още с първия си допир до жена бе станал баща.

За разлика от кака Стана съпругата му Елена наистина имаше детеродни проблеми. След като се ожениха през 1949-та цели седем години тя не можеше да задържи плода си. Михаил се роди като по чудо, след което майка му се закле никога повече да не забременява. Затова и отблъскваше съпруга си. Допускаше го само когато и тя не издържаше, а това бе твърде рядко за мъж като Васил Обретенов. Старата спалня бе орисана на спокоен сън и подтиснати страсти. За тях Мишо никога не бе и подозирал. Тя си остана една респектираща мебел, в която той така и не успя да спи.