Емил Андреев
Проклятието на Жабата (29)

Момичето на съседите

Преди да наближи бръснарницата, Васил Обретенов видя дъщерята на Апостол и Стефания. Мими идваше откъм къщата на мадам Хачуян. Бе в тънка и бяла копринена блузка, в тясна къса пола и имаше прическа като на героинята от Търсете идола. Бе гледала този филм най-малко пет пъти. Джони Холидей и Шарл Азнавур бяха богове, а Силви Вартан — най-красивата жена на света. Тогава Мими не знаеше, че актрисата е с български произход и че тридесет години по-късно тя щеше да се върне в родната си страна, за да изпее Я кажи ми, облаче ле бяло пред хиляди разплакани, но щастливи сънародници, изпълнени с надежда за по-добър живот.

Когато се разминаваха, Мими се поспря, после поздрави и хвърли особен поглед на чичо Васил. Той кимна и веднага се попита защо това момиче го изгледа така. Хубавите й очи бяха хем потайни, хем подканващи — като на жена, която знае какво иска. Или… Възможно ли бе тя да се досеща за връзката му с Гергина? Глупости! Просто сънят на Мишо му дойде твърде много. Вярно, момичето на съседите вече бе станало жена и той добре можеше да оцени това. Знаеше, че синът му много я обича, но в неговата силна привързаност, Васил съзираше чувства, които надхвърляха обикновената детска обич. Неизбежно бе. Мими бе красиво и чувствено момиче, което щеше да разбие не едно и две мъжки сърца.

— Айде бе, Васо! Къде се изгуби като старите пари? — посрещна го Линдро в задимената бръснарница.

Всички бяха вътре: и Фончо, и бай Симчо, и Цвечи, и Евтим Здравков, дори и Алексо Поптодоров беше тук. Той седеше с насапунисано лице на бръснарския стола и дърдореше нещо с гърлен и наперен глас. Цачи бе приседнал до него и чакаше брадата му да омекне. Липсваха само капитан Гичо и куцият златар.

— Ако, бай Пано е избягал на Запад, скоро няма да го видим! — категоричен бе Алексо.

— На Запад! Кво ще прай там, таа жена? — изрази несъгласие Фончо.

— Ами, ще се мъчи! — изсмя се престорено Линдро. — Цвечи, ти знаеш ли как е Източна Германия на сръбски, а?

Бившият футболист на Мария Луиза го погледна над рамките на очилата си, готов за поредния бъзик.

— Източно Немачка — каза Линдро. — Така! А ГФР-то?

И без чака отговор, Георги Борисов-Линдро отсече:

— Западно Имачка!

Мъжете бурно се разсмяха сред дим и мирис на пудра и одеколон, а Васил използва момента, за да седне до своя съселянин и стария адвокат Нисим Ниньо.

— Добре, че Гичо не е тук, да те забере в милицията! — каза бащата на Самуел.

— Що бе, аз кво толкова съм казал!

— Ти не знай много, че ще налапаш маркуча! — скастри го Цачи. — Никой няма да ти помогне. Нищо, че Гаргата ти е съученик — и той не може да те спаси.

— Е, вие няма да ходите да ме докладвате, я!

Настъпи конфузна пауза. Никой от присъстващите не бе дотам сигурен, че да изключи възможността от подобна постъпка. Линдро наистина трябваше да внимава. Всъщност, ако не беше толкова сърдечен и безобиден и само преди десетина години той наистина можеше „да отплува по Дунава“, както сам би се изразил за арестуваните врагове на социализма. И вместо наистина да си затрае, Линдро продължи да влиза в забранената зона:

— Абе, ами ако са го изчезнали бая ти Пано?

Спаси го адвокатът Нисим Ниньо:

— Жори, Панайот е герой от войната. Не говори така! Я ми кажи ти нещо за футбола. Бай Пано все ще се намери.

— Аха, студен! — не остана длъжен Линдро, но осъзна, че трябва да насочи разговора в друга посока. — Цвечи, как е простатитът?

Отдъхнаха си.

— Т-ти м-м-много знаеш! Ама…

За щастие, Георги Борисов-Линдро не пострада от органите на народната власт, а от електричеството — една от съставните части на комунизма. Той загина нелепо, ненавършил шейсет години, в един горещ летен ден, докато заваряваше колелото на внука си. Потта, която се стичаше отвсякъде по тялото му, направи късо съединение и Линдро издъхна на място с накрайника на електрожена в ръка. Последните му думи, по-скоро неистов крясък, който събра цялата махала, бяха: „Бягай!“ Те бяха отправени към внучето му, което инстинктивно се опита да хване дядо си, за да му помогне. В предсмъртния си миг Линдро бе благодарил на Господ, че взе него, а не детето му.

— Няма сведения да е избягал зад граница — включи се и дядото на Стефчо и Кирчо.

Като зет на Ангел Пенев, Евтим вероятно разполагаше и с повече информация от останалите. Никой не се опита да го оспори. Васил си спомни, че и Гичо му бе казал същото. Не счете за нужно да го повтори, нито да подскаже с нещо за съмненията си, макар вече всички в махалата да бяха убедени, че Гергина е убийцата.

— Тя му е видяла сметката! Няма кой друг, ама Гичо като не ще да я притисне! — обади се отново Фончо. — Старецът имаше пари…

— Ти откъде знаеш? — попита Линдро.

— Жорка, ясно ти е, че всички знаем. Не може да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите. Бай ти Пано има най-малко половин кило злато. Обзалагам се!

— Фончо, говориш глупости! — намеси се Цачи. — Така става то!

— Прав е Цачи! — подкрепи го бай Симчо. — Никой няма да го остави да си взима безнаказано.

— Кой и за какво ще го убие тогава?

— Айде де! Мистерия! — И Цачи се надигна, и започна да точи бръснача.

Алексо побърза да се изкаже:

— Може Гина да си е намерила някой друг и да е решила да види сметката на бай Пано. Убийство от любов също не бива да се изключва.

— Това да ти не е Франция! — контрира го Линдро.

— Що да не бе, Жорка? — пак се обади Фончо. — И нашите жени обичат! А на тях влезне ли им нещо у главата — мани, мани!

— Като твойта Мара с мачъците!

— Глей го сега!

— Така е, така е! Няма по-луда твар от женската! — философски заключи Алексо. — Цачи, давай, че от сапуна започнаха да ме сърбят бузите!

— Абе, аз знам така: една жена, ударят ли я чужди мъдури по задника, спиране нема!

— Ей, Жори, абе ти с тия ли уста ядеш? — през смях попита Евтим Здравков.

Мъжете избухнаха отново. Когато се поуспокоиха, Фончо предложи:

— Да взема да донеса малко ракийка от къщи, а?

— Е, кво чекаш? Направо бегай! — заповяда Линдро. — И фани накарай Мара да опече некой мачък за мезе!

Фончо наистина излезе, за да донесе ракия, но не пропусна да сиктероса Линдро на излизане. Зарадвани от благоприятния развой на събитията, мъжете продължиха своя разговор. Само Васил бе подтиснат. Усмихваше се привидно, обаждаше се от време на време, но душата му се бе свила. След около час той си тръгна, оставяйки компанията в най-веселата фаза.

Навън още бе светло и когато стигна до „Аница“, той погледна към къщата на бай Пано. Мина му през ума дали да не влезе вътре и да попита най-после Гергина тя ли го е убила, но прецени, че е глупаво. Дори и тя да беше, Гина за нищо на света нямаше да му признае. Но Васил се лъжеше. Още утре, в котелното на комитета, те щяха да се видят — както се бяха уговорили — и тя щеше да му разкаже каква е работата. Той щеше да се изуми и направо да умре това мрачно мазе, където бе изпитвал толкова много сладост.

Отмести глава наляво и видя момичето на съседите, което се бе облегнало на перваза на прозореца. Щом го зърна, Мими бързо се скри и само след минута Васил я видя да излиза от двора и да тича срещу него. Спря за миг запъхтяна и на половин метър и прошепна, без да го гледа:

— Ела в десет в запустялата къща! Имам да ти кажа нещо много важно!

Стрелна го за миг с такива очи, че дъхът на Васил едва не секна от изненада. После Мими отново затича надолу, сякаш нищо не беше се случило.

Какво ставаше? Васил не знаеше какво да мисли, но усещаше нещо нередно, което го плашеше. Правилно ли беше чул? В десет, в конака. И защо там, и по тъмно? Нима не можеше да му каже всичко тук, на улицата? Защо е нужна тази загадъчност? Все пак, колкото и да се чудеше, Васил щеше да отиде в конака.

Изби го студена пот. Спря, за да запали цигара, и докато щракаше запалката, видя, че ръцете му треперят.