Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Емил Андреев

Заглавие: Проклятието на Жабата

Издание: първо

Издател: СИЕЛА — Софт енд паблишинг

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Главен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Пенка Ватова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Пенка Ватова

ISBN: 954-649-992-7 (ISBN-10); 978-954-649-992-9 (ISBN-13)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5923

История

  1. — Добавяне

Котките на мама Мара

Майката на Митето се казваше Мария. Тя беше дребна и незабележителна женица с изпъкнали зеленикави очи и чудати чувства. Обичаше котки и паяци, не ядеше пилешко и погребваше кокошките в двора, когато те умираха от старост. Някои от тях в последните си дни прокукуригваха като петли и събуждаха всеобщо изумление и страх от зла поличба. В двора си мама Мара, както я наричаха Митето и съпругът й, гледаше не по-малко от десетина котки (истинският им брой никога не се знаеше с точност), а в къщата бе пълно с паяжини. „Залудял съм с тия мачъци!“, оплакваше се мъжът й Фончо в бръснарницата на Цачи, риташе умилкващите се изчадия адови и скришом убиваше многобройните рожби на Арахна, които предяха своите фини мрежи дори и под езика му. Митето бе израснал с особените любови на мама Мара и бе свикнал с котки, паяци и кукуригащи кокошки, но всеки път трябваше да предупреждава пичовете, когато идваха при него за непредвидените изненади.

Къщата им бе в горния край на „Аница“, над Празното място и срещу внушителния дом на Алексо Поптодоров — дядото на Марион, така че когато след седмица време в късния следобед Мишо се престраши да отиде на гости у своя най-уважаван приятел, той трябваше да каже на баба си Милèва къде ще бъде.

— Да не се цапаш и да не влизаш в къщата, за да не те ухапе паяк! — предупреди го тя, след като дълго не искаше да го пуска, но най-накрая Мишо се позова на думите на майка си и бабата отстъпи.

Котките на мама Мара го посрещнаха още пред външната врата, около която цъфтяха кученца и калдаръмчета. После чак излезе Митето и двамата се отправиха към работилницата на баща му. Тук момчето поправяше пушката на Борисчо, който седеше заедно със Самуел на земята и галеше една от котките.

— О, Жаба! — подигравателно започна Сами, но Митето бързо го сряза:

— Айде сега, да не се обиждаме!

Самуел само се захили и продължи да плюе дълго провисващата си слюнка, която движеше нагоре-надолу като ластик. Между краката му се бе образувала малка локвичка.

Мишо си отдъхна, кимна за здрасти на Борисчо и се подпря с ръце на основната греда, която държеше покрива на пристройката. Не трябваше да се цапа. Загледа се в сръчните ръце на Митето, които стържеха с пила някаква метална скоба, която бе затегнал в менгемето. С нея щеше по-здраво да прикрепи цевта. Старата ламаринена скоба се бе скъсала и внукът на Семьон Данилов не знаеше откъде да си намери.

— Ще стане като нова и няма да се изхлузва, докато тичаш. Аха!

— Той и без това стреля като разноглед, когато бяга! — намеси се Сами. Бе прибрал с шумно засмукване пружиниращата си лига.

Никой не се обади. Митето продължи да стърже и когато след малко каза „Готово!“, лицето на Борисчо засия. Той бръкна в джоба на късите си панталони, извади от там увита в станиол шоколадова бутилчица Коняк екстра и плахо я подаде на Митето.

— Ега си как се подмазваш! — нахили се Самуел, но Борисчо се защити:

— Не се подмазвам, а му благодаря! Имам още една, но нея ще я дам на Мишо.

— Мерси, скоро ядох такава, дай я на Сами.

Борисчо се поколеба как да постъпи, но Митето му подсказа:

— Гледайте как ще стане! Аз ще дам малко на Сами, а ти — на Мишо. Аха?

Тримата се съгласиха и след малко от бутилчиците остана само златцето, което Митето отиде да прибере вътре. По-късно внимателно щеше да го изглади с нокът и да го запази за върхове на фунийките.

Докато той се бавеше в къщата, на улицата се показа Марион, а след нея баба й Полèт. Французойката бе облечена с бяла пола от шантунг и елегантна копринена и жълто-черна блуза. Крачеше бавно с разкривените си от ревматизма крака, а до нея момиченцето скришом поглеждаше към трите момчета. Тя търсеше с поглед Митето, но него, за жалост, го нямаше.

Марион бе на дванадесет години и не подозираше, че именно момчето, на което се възхищаваше най-много, е измислило обидното стихче за ушите й: „Марион от Безансон със уши като на слон.“ Вярно, те не бяха малки, но не бяха клепнали като на Самуел, пък на него никой нищо не му викаше! Истинската причина за прякора бе, че Митето тайно харесваше това момиче с френска баба и съразмерно тяло. Макар и малка у Марион вече личаха бъдещите черти на красивата госпожица. Тя носеше съзнание още от сега за своето превъзходство и не се впечатляваше от подвикванията на пичовете. Те обаче не биваха да разберат истинските чувства на своя водач и за да се скрие, Митето прибягна до мнима агресия.

Когато видяха французойката и внучето й да слизат надолу по „Аница“, Самуел и Борисчо бързо изтичаха до оградата и започнаха да крещят в захлас: „Марион от Безансон със уши като на слон!“ Момичето не им обърна никакво внимание, но когато Митето излезе от тях и ги видя, и направи забележка на своите приятели, и те млъкнаха, чак тогава Марион се обърна, погледна го с пъстрите си очи, засмя се и се затича надолу по улицата. Полèт каза нещо на френски, но детето не пожела да я чуе и продължи да тича. Русата й коса се развяваше от радост, че е зърнала Митето, в очакване да бъде погалена. За разлика от косите на повечето момиченца по онова време тя не бе стегната от разни панделки и кордели.

— Прави се на много важна! — каза Самуел.

Сега пичовете бяха насядали около масата под асмата, където Фончо редовно си пиеше ракията, а понякога праскаха белот с Толя, Гичо Гаргата и бай Пано. Шофьорът предпочиташе да си партнира с куция златар, тъй като той бе кротък човек и не се сърдеше за грешките. Противно на тях капитанът криминалист Гичо и лудия баща на Мими викаха като изоглавени и само дето не се ловяха гуша за гуша. Бащата на Мишо понякога присъстваше като кибик на оспорваните игри, но щом Толя повишеше децибелите, той се изнизваше и отиваше да търси по-приятно занимание. Винаги го намираше.

— Какво като баба й е французка! — добави Борисчо. — И тя е една жаба като Мишо… — изпусна се той и погледна към Митето, за да разбере дали няма да му се разсърди.

— Вярно бе! — продължи Сами. — Имаме си още една жаба в махалата — женска! Мишо Жабока и Марион Жабицата! Семейство Жабови! — смееше се той.

— Нали се разбрахме без обиди! — намеси се Митето. — Хайде да играем на нещо!

— На какво? — попита Борисчо.

— Да идем в Празното и да играем на яйца! — предложи Самуел.

Мишо мълчеше. По-добре бе да си останат тук при котките. Той още не знаеше уличните игри на пичовете. Ако отидеха в Празното място, трябваше да се прибере.

— Да играем на „Корабите атакуват“ — не се съгласи Митето. — Мишо, знаеш ли я?

Погледна го неразбиращо и Самуел се възползва:

— Трима души не е интересно. Пък и не ми се седи вече тука. С тия котки…

— Какво ти пречат?

— Нищо, ама много е… Вещерско!

— На корабите, на корабите! — намеси се Борисчо. — Мишо, много е лесно, ще се научиш бързо.

— Ти си вещер! — засегна се Митето. — Да вървим тогава в Празното!

Противно на очакванията той не се успокои бързо. Значи майка му бе вещица, щом имаше толкова много котки? Така излизаше, иначе Сами нямаше да го изрече. Да, ама евреите пият кръвта на децата, като ги слагат в бъчва с пирони и я търкалят, докато изцедят и последната капчица. Така беше чувал от мама Мара, която нямаше да си го измисля. Щеше да му го каже един ден на Самуел, за да не обижда друг път така. Вещерско било! Само прякори измисля и обижда за най-малкото.

— Да не съм те чул повече да казваш на Марион жаба! — предупреди го Митето, когато влязоха в празния двор зад конака.

— А ти как й казваш, че има уши като на слон! Спри и ти!

Митето усети, че Самуел е прав. Щеше да престане, разбира се! Отлично съзнаваше, че е глупаво да я обиждат така. Това спречкване бе отличен повод.

— Не се карайте! — изненада се, че го казва Мишо. Нямаше причина да харесва Самуел, но и той съзнаваше, че момчето е право.

— Дадено! — протегна ръка Сами.

Митето я пое и добави:

— Ама, мама Мара не е вещица!

— Че кой си го мисли? Аз само на майтап…

— Понякога шегите ти са… Ей, ами топка!

Борисчо предложи услугите си и отиде да вземе, а Михаил остана сам насред мълчанието на Митето и Самуел. Години по-късно той щеше да осъзнае, че и двамата са били орисани на вечно безмълвие, ускорено от болести и лудост.