Емил Андреев
Проклятието на Жабата (36)

Първият концерт

Елена посрещна Мими с радост. Не знаеше защо, но тя обичаше това момиче като свое по-голямо дете. Вероятно — като бе с повечето жени — и Елена бе искала да си има дъщеря или пък просто самата Мими си го заслужаваше. Бе млада и красива, животът тепърва й предстоеше. Освен това бе мила и възпитана и за разлика от някогашния кандидат на Елена, Апостол, тя не повишаваше тон. Рядко можеше да я види човек сърдита, напротив винаги бе усмихната, а това я правеше още по-хубава и женствена. Дано имаше късмет да срещне своята голяма любов, искрено й го пожела Елена.

— Влизай! Мишо още се разсвирва.

— Тъкмо ще го послушаме заедно — прошепна Мими и последва съседката.

Двете жени тихо седнаха в просторния хол и приковаха погледи в момчето, което не им обърна внимание, а вглъбено и с премрежени очи продължи да движи лъка по струните. Когато накрая стана готово, то се намести, направи кратка пауза, за да се съсредоточи и регулира дишането си, и като истински музикант започна да свири любимия на майка му етюд от Моцарт. Елена и Мими замряха.

Години по-късно Михаил Обретенов щеше да запише в своя дневник, че това е бил първият му концерт в живота. Щеше да съжали, че татко му не бе в стаята, щеше да изплаче дори, че приживе той така и не успя да го чуе как свири пред публика. След смъртта му и докрая на дните си, Михаил щеше да посвещава всичко на своя баща с надеждата, че той го слуша на небесата и му се възхищава.

След края на етюда последваха бурните ръкопляскания на двете жени. Мими използва случая да прегърне Мишо. Държа го в обятията си дълго и силно, така както си бе пожелала преди да дойде. Елена пък не скри майчиното си вълнението и чак се просълзи, благодарна на Господ, че я бе дарил с такава рожба.

Още докато го стискаше в топлото си тяло, Мишо реши да изсвири специално за кака Мими игривия етюд от съня си. Сега Ка я нямаше и той усещаше, че този път няма да сгреши. И не сбърка — дори и втората волта мина гладко, а диезът на фа-то прозвуча на мястото си в общата тоналност. Беше я спасил, но щеше ли да помогне това, след като бе наяве!

— Како Мими, изсвирих го специално за теб! — каза й го, тъй като много му се искаше тя пак да го прегърне.

— О, Мише! — не се стърпя момичето и дори го разцелува.

Елена се умиляваше от гледката, без да подозира причината за този взаимен изблик на чувства.

— Обещай ми, че няма да спираш да свириш! — каза Мими, след като пусна Мишо и той започна да си прибира виолончелото.

— Няма! Докато Ка ми се явява, няма да спра! Видя ли, че не сбърках никъде!

— Беше перфектен! Направо…

— Мими и ти не спирай, моето момиче!

— Аз съм друго, лельо Елена. Мишо е роден музикант. Той е призван.

— Още е рано да се каже — продължи жената. — Нека да се упражнява всеки ден, да си взима редовно уроците, пък то ще си покаже.

— Убедена съм, че ще израсне като велик изпълнител. Нали, Мишо?

Момчето не отвърна нищо. Бе твърде малък за големи обещания. Предпочете да остави двете жени да му се възхищават на таланта, а той се зае с пластелина отново да строи поредната си къщичка. Не пропусна нищо от разговора им, обаче.

— Мими, а ти не се отчайвай, мила! Догодина със сигурност ще те приемат в консерваторията. Ще работиш повече…

— Знаеш, че не е така! Аз вече реших — няма да кандидатствам. Ще се оженя и толкоз! Не може всички да са вишисти.

— Женитбата няма да ти избяга. За момиче като тебе винаги ще има голям избор. Не бързай, ами продължи да учиш! Майка ти и баща ти залагат на тебе.

— А питат ли ме аз какво искам? Никой не го е грижа какво ми е… — не довърши, тъй като така можеше да стигне до още по-сериозни откровения, а те бяха свързани със съпруга на жената пред нея. — Чичо Васил прибра ли се? — Отлично знаеше, че не е. Нали затова бе дошла — да го изчака.

— Отиде уж да пуши, пък вече повече от час го няма. Скоро ще се стъмни…

Но Елена не довърши, тъй като в хола влезе Милèва. Майка й огледа всички строго, а после изрече:

— Арестуваха я най-после!

И тримата в стаята вдигнаха глави и я погледнаха с изненада. Те отлично знаеха за кого става дума.

— Не била тя! — продължи Милèва. — А тоя джип пред тях за кого е дошъл?

Мишо заряза тухличките и бързо изтича на улицата. Жените се спогледаха, но и те го последваха, само че се спряха в беседката — неудобно бе да изглеждат толкова любопитни! Оттук също се виждаше къщата на Пано и Гергина. И наистина, пред тях бе спряла джипка на милицията. Хора около автомобила не се виждаха. Милèва извика на Мишо да се прибира, но вместо това момчето се отправи към Празното място.

— Мамо, защо смяташ, че са дошли да я арестуват? — зашепна неволно Елена.

— Че за какво друго са тука?

— Може да я разпитват…

— Цял месец мина, дали не са я разпитали досега!

— И аз си мисля, че ще я приберат — намеси се и Мими. — Джипката няма да пристигне туку-така. За разпит щяха да дойдат пеш или да я привикат в милицията.

Елена осъзна, че момичето на съседите има право, а заедно с това усети, че започва да се вълнува. Нима наистина Гина бе убийцата и къде беше точно сега Васил? Божичко, какво щеше да стане? Само майка й да не се окажеше права!

За разлика от нея Мими не се съмняваше. Тя само се молеше гнусната убийца да не предаде любимия й мъж. Кой знае защо тя не го ревнуваше от законната му съпруга Елена, а от Гергина. Мразеше я повече от всеки човек на света и дори се улавяше, че злорадства при мисълта, че след минути ще я изведат с белезници. Милèва отиваше по-далеч в желанията си. Тя просто копнееше с жената на бай Пано да арестуват и зет й, който със сигурност сега бе заедно с нея в къщата. Дано! Чак тогава дъщеря й щеше да разбере, че майка й винаги е била права.

Вместо това Васил бавно крачеше по улицата. Нещо го спираше да бърза. Страх го бе. Реши да не отива направо у бай Пано, а да заобиколи по същия път, по който бе дошъл в бръснарницата. Така щеше да убие малко време и щеше да се опита да се приготви за срещата с Гергина.

Какво, мама му стара, бе намислил Гичо? Дали наистина внучката на Алексо му бе казала нещо? Едва ли! Гичо блъфираше. Същевременно Васил осъзнаваше, че нищо не можеше да оправдае престъплението й. Тя спомена, че бай Пано си го бил заслужил, но каквото и да е правел, едва ли убийството бе решение. Куцият златар нямаше вид на лош човек, напротив, но кой може да знае какво става в семейството на другия? И въпреки това — нямаше разумно обяснение за деянието на Гергина. Колкото и абсурдно да звучеше, убийството някак бе по-оправдано, отколкото последвалото разфасоване и изгаряне. Васил Обретенов леко притрепери, като си представи как го е извършвала — бавно, професионално и в мълчание. Нима синът му бе сънувал всичко това? Горкото дете! Добре че не го бе сънувало в обятията на Гергина.

А Мишо вече седеше върху камменната стена на Празното място и жадно следеше какво ще последва. Той дори не обърна внимание, че Марион го видя от балкона. Тя светкавично слезе долу, а после доведе и Митето. Момчето на Фончо попита какво става и като разбра, че милицията е у Гергина, прошепна неизменното си „Аха“.

— Ще я арестуват ли? — попита той.

— Най-вероятно. Нали я чу какво ни каза за обувките. Значи тя ги е взела от конака.

— Тихо, тихо! — помоли Мишо.

В тоя момент баща му се показа на ъгъла до конака. Първо видя тъмносивия джип, после децата, а когато погледна към беседката, Васил зърна и силуетите на трите жени, които шептяха нещо, приведени като същински орисници. Спря, за да обмисли какво да предприеме. Здрачаваше се и откъм Дунава нахлуваше хладен въздух. Васил усети, че настръхва, но знаеше, че не бе от студа.