Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Емил Андреев

Заглавие: Проклятието на Жабата

Издание: първо

Издател: СИЕЛА — Софт енд паблишинг

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Главен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Пенка Ватова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Пенка Ватова

ISBN: 954-649-992-7 (ISBN-10); 978-954-649-992-9 (ISBN-13)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5923

История

  1. — Добавяне

Одеса

20 април 1985

Каква ирония на съдбата, отче мой! В последното ми писмо до тебе аз ти разказах за раздялата ми с графиня Екатерина, а сега, близо година по-късно, ти пиша от града на нейната велика съименница, импертарица Екатерина, построила този град. Одеса е изумителна и колкото и да е занемарена от социализма, все още можеш да познаеш, че под скъсаните й одежди се крие една красива и изискана дама. Представям си я каква е била на младини!

За жалост, отче мили, моята Екатерина си отиде от този свят! Споминала се е през октомври и никой не е бил на погребението й освен графът. Професорът също не е бил, но Манфред после му обяснил, че такава била волята й. Била казала: „Гениалният Моцарт са го погребали в общ гроб, а аз какво да искам!“ Велика дама! Вечна й памет!

Бързам да ти споделя какво се случи, след като се върнах в България. Първо ме назначиха на щат във Видинската филхармония, чийто диригент тогава бе Андрей Андреев, но там стоях няколко месеца и се прибрах в София, за да се готвя за турне със Софийския симфоничен оркестър. Маршрутът ни бе близък и в братски страни: Букурещ, Кишинев и Одеса. Другите двама солисти бяха цигуларят Людмил Василев и пианистката Марта Стоянова. Трябваше да подготвя „Концерт за чело и оркестър № 1“ от Хайдн, който е сериозно предизвикателство за прохождащ солист като мене. Усещах, че ще се справя и не сбърках. С диригента и мой адаш, Михаил Табаков, много лесно се сработихме. Впрочем той е изумителен талант и темперамент. По-възрастен е от мене с десетина години, но е като Караян. У нас, разбира се, не се ценим много-много, освен ако не пробием навън или оттам някой не ни посочи. Жалко! Мишо е хомосексуалист, ала какво значение има това? Социализмът не търпи подобна полова упадъчност, но на гении като Михаил Табаков трябва да се възхищава.

Е, не знам, обаче, дали социализмът ще се възхищава на другия наш съименник — Михаил Горбачов? Ти не си в течение, но Съветският съюз отново има нов генерален секретар. Предишният почина през март и вече месец партията се оглавява от млад и напорист човек с интелигентно лице и петно на челото. Какви ли не легенди се говорят за това петно. Белязан бил, лошо ни чакало и прочие. Наричат го още „минерален секретар“, тъй като не близвал капка алкохол като мене. По това ми е симпатичен, но какво ще има да се случва с неговия курс на „перестройка“ аз не мога да кажа. Ала тебе какво те интересува това, нали? Споменавам ти го, за да знаеш, все пак, как върви светът, в който аз живея.

Мама е добре, през юни ще стане на петдесет и четири. Купих и от Кишинев чудесен златен пръстен, макар да знам, че няма да го носи. Поне ще се зарадва, милата, като й го дам. В Олм продадохме лозето, остава да се отървем и от къщата, но мама не дава и дума да се изрече. Питам я, кой ще живее в нея. А тя ми казва, че по-скоро би умряла, но не би си продала дома. Вярно, като пукне пролет и тя заминава за Олм. Стои там до късна есен. Не я виня. Усещам, че с годините мама все повече иска да е там, сякаш е с тебе и с младостта си. Аз не бих се върнал никога в Олм, но знае ли човек?

Хайде, утре ще ти пиша как мина концерта ни в Букурещ и какво се случи преди това в Русе. В Одеса ще бъдем до сряда, 24 април — ще имам време.

 

21 април 1985

Всъщност генералната ни репетиция беше на русенска сцена. Къде другаде, ако не в Русе можеш да прецениш как звучи изпълнението ти. Тук музикалните традиции са сериозни, да не говорим за публиката и какви музиканти работят в града.

И така, напрежението започна да се усеща още от обяд. След като се нахранихме, тримата с Марта и Людмил отидохме да пием кафе в едно заведение, където Марта ни заведе. Тя е русенка и искаше да ни покаже нещо стилно. И наистина, озовахме се в една стара сецесионна къща недалеч от центъра, където се усещаше някогашната изискана атмосфера, напук на суровата социалистическа действителност.

Баща ми, не мога да не ти кажа няколко думи за моите колеги Марта и Людмил. Първо невероятни музиканти са. Людмил е горе-долу колкото мен и ако не се пропие, ще стане световен цигулар. Казвам така, тъй като го виждам, че обича чашката. Но животът си е негов, правото на избор — също. Пред мене крачи нисичкият стар евреин с вдигнат пръст и повтаря: „Характер трябва!“

А Марта, Марта е чудовищна пианистка и е невероятно сладка. Връстничка е на диригента. Татко, като пиша за тези мои колеги, то е защото трябва да знаеш, че ние сме длъжни да се гордеем с тях. Но ти и да ме разбереш, какво от това, нали!

Докато пиехме кафе и си говорехме нервно за какво ли не, аз споменах за някогашната ни съседка от Олм Мария Апостолова, моята кака Мими, чието семейство се бе преместило в Русе.

„Че аз я познавам!“, приятно изненадана каза Марта. „Заедно се готвехме в София за консерваторията, а после често се виждахме в Русе, докато бях корепетитор в операта.“ Много се зарадвах, че двете жени са близки и тъкмо се канех да попитам къде живее Мими, та на връщане да я потърся, Марта продължи: „Скоро не съм я виждала, но чух, че нещо не била добре.“ „Какво й е?“, поинтересувах се. „Ами, май рак. Да не говорим за това!“

Скъпи татко, това ли трябваше да чуя? Защо, по дяволите, попитах? Въпреки всичко сръгах Марта да вървим при Мими. Исках непременно да я видя още сега, нищо че концертът беше след четири-пет часа.

„Остави за после!“, посъветва ме Людмил, но аз не исках и да чуя.

Къщата на Мими и семейството й беше недалеч от операта в една тиха уличка, в която миришеше на черешов цвят. Почти във всеки двор имаше такова дърво и аз веднага се досетих за някогашната череша у нас, в Олм, на която се качвах, за да наблюдавам скришом любимата ми кака Мими. После като на филмова лента мина и сънят ми с краставата жаба и Ка, когато трябваше да спасявам със свирене чезнещото под бял чаршаф красиво момиче. Треперех от вълнение и сега.

Влязохме във влажен коридор и се изкачихме по каменни стълби на втория етаж. Марта звънна на звънеца. На вратата имаше табелка с надпис: „Д-р Кирилов“ Явно съпругът на Мими е лекар.

Отвори ни слабичко момче на десетина години, което гледаше с любопитство, но и с нотка на умора в големите си маслинени очи. Приличаше на Мими. Марта го погали по косата и попита тук ли е майка му. То кимна и отстъпи, за да влезем. Въведе ни в мрачен преходен хол, от който влязохме в първата от трите врати към дясната страна.

Татко мили, и сега усещам че се вълнувам, вече десетина дни след тази ужасна среща. Как устоях да не се разплача, аз си знам! А ти, скъпи мой отче, е трябвало да си спазиш обещанието, което някога си бил дал.

Кака Мими, по-скоро сянката, която бе останала от нея, седеше на старо легло с месингови топки по таблите, подпряна върху възглавници на стената. Едва не извиках, когато я съгледах. Приближихме и тя ни видя. Първо разпозна Марта, а после присви гаснещи очи и дълго ме изучава, докато най-накрая прошепна: „Боже, Мише, колко си пораснал!“ Поздравих я и приседнах на леглото до краката й. „Гледай само как ме сварваш!“, посочи се тя. „Но довечера на концерта ще бъда хубава, ще видиш!“

Нищо не й отвърнах, а просто я хванах за студената й костеливата ръка, която бе станала вече прозрачна.

„Чувам само хубави неща за тебе! Гордеем се и те давам за пример на моя син.“ Погледнах го и му се усмихнах, но момчето остана все так с уморени и тъжни очи.

„Довечера ще те слушаме. Какво ще свириш?“ „Хайдн…“, прошепнах аз. Марта взе инициативата: „Мимче, пък ти, ако си уморена, не идвай! Като се върнем от Одеса, пак ще те посетим и Мишо ще свири специално за тебе.“ „Ще дойда, ще дойда. Нищо ми няма. Малко съм отслабнала… Мартине, направи кафе, моля те!“ „Няма нужда“, каза Марта, „току-що пихме.“ „Тогава донеси по едно коняче да се сгреем! Хайде, върви!“

Момчето я послуша и послушно излезе от стаята.

„Добро дете! Много се грижи за мене“, похвали го Мими. „Разажи ми сега, Мише, ти какво правиш.“

Започнах след напускането ми от Олм и набързо й описах живота си — къде съм учел, кои са били преподавателите ми. „С две думи, само свирех и свирех, остави, ами продължавам!“, опитах се да завърша със шега. Нищо не й казах за връзките ми.

„Имаш ли семейство?“, попита тя. „Ако питаш дали съм женен — не съм. Иначе останахме само с мама. Татко почина отдавна, баба Милèва — миналата година…“ „Знам за Васил, за баба ти — не…“, въздъхна дълбоко и продължи: „Много го обичах!“

Погледнах недоумяващо, но нищо не попитах.

„Едва ли съм обичала друг мъж така. Приличаше ми на Бог, толокав бе хубав! Все едно Джони Холидей живееше до нас. Ала той се хвана с гадната убийца… И какво? Последва я, сега идва и моят ред… Знаеш ли, Мише, поне успях да го целуна там, в запустелия конак. Помниш ли го?“ Кимнах с глава и я оставих да разказва. Разбирах, че дълго е чакала този миг.

„Тогава той ми обеща, че ще ме заведе на лозе. Там щяхме да го направим — и двамата го искахме, но Гергина развали всичко. Не стига че закла мъжа си, ами целият град разбуни. Но никой друг не разбра за нея и Васил, освен аз. Добре, че не го спомена на делото. Ала той се уплаши, не си изпълни обещанието, а след няколко години се поболя и си отиде… Боже, какво говоря! Мише, идвинявай!“ Отвърнах й, че няма нищо и че може спокойно да продължи, но тя изведнъж помръкна и се вгледа в мен. Дълго ме наблюдава, а накрая каза: „Помниш ли как се гушехме, а? Идваше ми да те изям. Толкова те обичах… Сега, като ида при татко ти, ще му кажа, че си станал страхотен мъж.“ „Не говори така!“, взе ми думите от устата Марта, после се обърна към мене: „Давай да вървим, че диригентът ще ни търси!“ Умно се сети. „Довечера, Мими, ще го чуеш какъв ни е гениален! Хайде!“

Наведох се и целунах ръката на Мими. „До довечера!“, казах и бързо излязох от стаята, за да не види сълзите ми. В хола срещнахме сина на Мими с поднос в ръка, върху който бяха трите чашки с коняк. Идваше ми да ги изпия и трите на екс. Вместо мене това свърши Марта.

На концерта, татко, свирех така, сякаш самият Хайдн беше в залата. Мими бе дошла и знаеше, че е за нея. Дори и диригентът ми ръкопляска отсърце. След вечеря ме спря в лобито на хотела и ми каза: „Адаш, давай в тоя дух! Беше превъзходен.“ Да чуеш такива думи от устата на Табаков бе повече от признание.

Баща ми, приеми, че съм свирел и в твоя чест, макар вече да си мисля, че не го заслужаваш. Все пак, прости ми!

 

22 април 1985

В Букурещ мина идеално. И тримата се представихме великолепно. Тая вечер бе на Марта, а кишиневската бе на Людмил. Просто има си дни, когато свиренето ти върви. Не, че през другото време не се стараеш и не го правиш добре, но, как да ти обясня, душата ти се усеща другояче — като моята в Русе.

Драги татко, аз си мислех, че в България живеем зле, но като видях какво е положението в Букурещ, направо ми се доплака. Такава мизерия и в Русия не бях виждал. То не бяха просяци, то не бяха празни витрини, то не беше мрак и сиромашия. Техният Чаушеску така ги е хвана за гушата, че в сравнение с него нашият бай Тошо[1] е песен. А иначе Букурещ е голям град и то с излъчване; не случайно са го наричали малкия Париж. Личи си, че някога тук е кипял бурен и богат живот, ала сега! Навсякъде строят такива мегаломански простотии, че направо ти се свива сърцето като гледаш как съсипват достолепието на един град, с който и нашата история доста е свързана. Но моята работа е да свиря, а не да съдя. Впрочем, наложи ли се да взема позиция, аз не си поплювам. Който ме познава, го е усетил. Моят духовен учител Ростропович ми е дал пример. Застанал е навремето зад Солженицин, без да му пука. Знаел е, че и да го убият, какво? Да не би да са щели му вземат таланта и името, я! Битува мнение, че ние, музикантите, сме опортюнисти, че се прилепваме към всяка власт. Може и така да изглежда, но то е защото за нас по-свято от музиката няма и сме готови да направим всякакви компромиси, само и само да можем още малко да посвирим. Така ми се струва, че стоят нещата. Нека не се отклонявам.

Настаниха ни в „Амбасадор“ — срещу сградата на партийната им централа и срещу народната опера. В хотела — да не ти описвам! А храната, която ни предложиха бе направо сухоежбина. У нас и в най-бедния селски хоремаг ще ти дадат повече. Събрахме всичко в един чувал и го раздадохме на просяците, които веднага ни наобиколиха, щом спряхме на първата крайпътна отбивка към Леушани.

След концерта прегърнах Марта и я целунах от възторг. Свири Шопен така, както само тя можеше. Между другото, този композитор е доста труден за повечето жени изпълнителки — не знам защо? За ужас на музикантите, в ресторанта нямаше какво да се поръча за пиене освен някаква безвкусна бира. Добре че, наред с храната, повечето от тях си носеха я ракийка, я вино. Въобще, баща ми, симфоничният оркестър, и особено българският, води такъв колоритен живот, че ако някой писател седне да го опише, ще избие рибата. Пък който се сети да направи телевизионен сериал за живота на един такъв състав, ще спечели много пари.

Ние с диригента, Марта и Людмил седнахме на една маса. Не разбирай, че като солисти се правим на голямата работа, но в оркестъра йерархията се спазва негласно. Адашът обаче бе доста уморен и бързо се качи в мрачната си стая. След малко го последва и Людмил, така че останахме само двамата с Марта. Пак й казах, че бе блестяща, но след като бързо обсъдихме концерта, и двамата едновременно се сетихме за болната кака Мими.

„Ти наистина ли си я обичал като дете?“, попита ме Марта.

„Да! Не можеш да си представиш колко много!“ Погледнах я в очите и видях, че е изненадана. „Нима не ми вярваш?“

Марта се засмя с чаровната си усмивка и сложи ръка върху моята. „Как да не ти вярвам. Възхищавам ти се!“

Това ми бе достатъчно, за да рухна съвсем. И реших да й разкажа всичко — за сънищата ми, за убийството, за тебе. Сега не ми се вярва, че съм го направил. Аз, който обикновено съм толкова мълчалив, се разприказвах като никога. Вероятно бях потресен от състоянието на Мими, вероятно споменаването ти и нейната любов към теб ме подтикна — не знам, но за половин час се изповядах докрай на Марта. А може и друго да е било. Аз харесвах много моята колежка въпреки разликата в годините ни. (Отново по-възрастна жена — тоя пусти едипов комплекс!) Дали защото тя свири вълшебно на концерта, дали защото търсех повод да се сближим повече или просто си я желаех, но аз не я пощадих и излях цялата си душа пред нея.

Когато свърших, Марта ме гледаше с широко отворени очи. „Изумена съм!“, каза тя. „Имал си необикновена съдба, а пък аз те мислех за някакъв надарен и високомерен глезльо!“ Благодарих й за оценката, но това не правеше положението ми по-леко. Дори ми мина през ума, че ако се сближа прекалено много с Марта, може да я видя заедно с Ка в някой от поредните си сънища. Щях да се уплаша, ако не бях вече притръпнал от онова, което се бе случило досега.

Татко мой, сега си мисля, че с Марта няма да е така, тъй като тя е човек пълен с положителна енергия и не би направила нищо по принуда. Оказа се още, че е и много чувствена жена. Освен чаровна (и то най-вече със сияещата си детинска усмивка) тя е и много емоционална с изключително топло, направо горещо, тяло. Отдавна не бях прегръщал толкова огнена плът. Да, направихме го. Беше неочаквано и за двама ни и може би затова толкова сладко.

На етажа пред хотелските ни стаи ние се спогледахме за миг, Марта просто попита: „При мен или при теб?“ Свих рамене, а тя се усмихна невинно и отстъпи да вляза в стаята й. Бе шеметно любене — неангажиращо и за истинско удоволствие. Три от вечерите в Букурещ и една в Кишинев бях в леглото й, но бързо се наситихме един на друг. Иначе всеки спеше в стаята си. Колегите ни нищо не заподозряха, но и така да е — при нас се случват подобни неща по трунета; мисля си, че не само при нас.

На втората вечер в Кишинев обаче Марта прояви неочаквана ревност, а пък аз не можах да й се начудя защо. Уж се чукахме без всякакви обвързвания, просто за спорт, а то! Започвам да разбирам, че жените не мислят като нас. Те не желаят да ни простят флиртуването с други, което иначе приемат за себе си като нещо естествено. Дори съм склонен да мисля, че смятат собствената си изневяра за нормална, докато нашата — за престъпление.

И каква бе причината за ревността на Марта? Още на границата в Леушани ни посрещна една кокетна преводачка с името Елена. Тя бе от бесарабските българи, няколко години по-млада от мене, много секси и с предизвикателни черни очи. Знаеше няколко езика и й личеше, че има самочувствие. Видът й веднага завъртя около нея трима-четирима от нашите мъжаги, но аз бях сигурен, че нямат шанс. Момичета като Елена не искат много, те искат всичко. Усетих я, че още при представянето си на молдовска земя, тя се насочи към диригента, но много бързо разбра ориентациите му и — вече в автобуса, докато уж ни преброяваше — започна да бройка по-привлекателните мъже. Не мога да обясня защо, но, баща ми, много бързо усещам подобен тип жени! Дали защото и аз самия не нося дълбоко в себе си същото хищническо отношение към другия пол? Убеден бях обаче, че накрая Елена ще се спре на мене. Нещо ми го подсказваше — не знам какво, вероятно някакво излъчване.

Инстинктът и чувството за собственост у Марта веднага й дадоха сигнал, че мъжът, с когото вече четвърта вечер се люби, е застрашен от други поплъзновения. Тя направи всичко възможно Елена да разбере, че аз не съм свободен. Стана ми интересно и ако не беше тъгата ми по чезнещата кака Мими, аз дори щях да се забавлявам. Елена усети съперничеството и пое предизвикателството да се състезава за един непознат мъж, който донякъде й се бе сторил привлекателен.

„Не мога да разбера какво толкова харесват мъжете в такива жени като Елена?“, чудеше се Марта, докато се настанявахме в хотел „Интерконтинентал“ и после, докато вървяхме по главната улица на Кишинев. Тази вечер ни бе свободна и ние използвахме следобеда да отидем до къщата, където е живял заточеният Пушкин.

„Хубава е, млада…“

„Глупости! При нея всичко е привидно, а в леглото сигурно е като труп!“

„Ще ми позволиш ли да опитам?“, пошегувах се, но Марта ме изгледа сърдито и сякаш на шега ми отговори: „Само да си посмял! Ще ти пробода сърцето с лъка на виолончелото и няма да те изгарям дори!“

Беше грубо, но без да иска Марта ми подзсказа същинската причина, която бе накарала Гергина да убие съпруга си. Да, скъпи ми татко — заради тебе е било! За жалост, аз обаче няма от кого да разбера дали вече не си я чукал, докато тя е вземала съдбовното решение. Склонен съм да мисля, че си го правел и то не другаде, а там, в запустелия конак, където си целувал и моята кака Мими. Как си могъл да го направиш? Да беше си изпълнил обещанието докрай тогава!

Вече разглеждахме музея на Пушкин — виж, в него влязох с любопитство, докато в гробницата на Ленин и в светая-светих на Фройд не пожелах, когато миризмата на прах и застоял въздух ми припомни онази, от къщата на призрака с отрязаната глава, в която бе заровено султанското злато, и в която като дете зърнах силуета на тайнствената жена, чиято идентичност така и не можах да установя. Спомних си и аромата на Гергинината пудрата.

„Тя е била!“, възкликнах на глас, а Марта ме погледна изумено. „Коя?“

„Извинявай, миризмата тук ми напомни за нещо…“

Същата вечер моята колежка се чукаше с удвоена страст, а когато се прибрах в стаята си, аз не бях съвсем сигурен дали тя наистина нямаше да ме затрие заради Елена.

 

23 април 1985

На другия ден след концерта в Кишинев Елена изпадна във възторг от изпълнението на Людмил, но не скри възхищението си и от моето. Въпреки прословутата творческа ревност, аз не завидях на моя колега, защо знаех, че възторжеността на нашата преводачка бе по-скоро умишлена. Тя искаше аз да й обърна внимание и затова преиграваше. Не й се вързах и останах привидно хладен. Заканите на Марта ме притесняваха и аз трябваше много да вимавам с погледите, с жестове и думите.

Общината даде вечеря в банкетната зала на хотела, окичена с пъстри молдовански гоблени. Случи се така, че Елена седна между мен и диригента, а Марта остана от дясната ми страна, за да не са една до друга две дами. Протоколът така го бе решил. Баща ми, никога не съм си представял подобно изживяване. Усещането, че си между две жени, с едната от които се чукаш, а другата се стреми към това, е доста възбуждащо, но и опасно. Страстите са мълниеносни, а ревността — по-осезаема и от палещ вятър. Марта следеше всяко мое движение, а Елена не ме оставяше на мира с въпросите си. Отговарях кратко, като се стремях да не я гледам в очите, за да не й кажа повече, отколкото бе позволено. Аз, обаче, разбрах от кое село е нашата преводачка — Задунаевка, какъв архаичен български са говорели баба й и дядо й — „затвори пенджеро да на фука ветъро“ и колко е трудно да се живее в СССР. Последното ми бе казано тихо, с разбираем страх и много оглеждания. Научих още, че Елена живее в панелка в ж.к. „Ботаника“ със своите родители, които в момента са на село, тъй като вече трябва да се сади, обработва земята и прочие.

„Сама съм във всякакъв смисъл!“, недвусмислено се пошегува Елена, а аз се молех Марта да не я е чула. Беше! Усетих едновременно ритване по единия крак и деликатно, уж неволно, докосване по другия. Представяш ли си, баща ми, какво ми беше!

Знаех, че е най-добре да се преместя на друго място, но етикетът не го позволяваше. А когато започнаха танците и Елена побърза да ме покани — в Русия жените канят, а и танцуват също жена с жена, вероятно заради недостига на мъже след войната, — тогава се случи онова, което искрено ме изплаши. Марта демостративно напусна масата и се прибра в стаята си. Озовах се в много неизгодно положение. Трябваше да отида някак си и да я утеша, но това щеше да направи на всички впечатление, пък вече не ми се изпускаше хубавата Елена. Нейната млада плът в ръцете ми бе не само изкусителна, но и пленителна. Оставих се на страстта.

След половин час Марта се върна и направо дойде при мене. „Ако след пет минути не се качиш горе, ще вдигна такъв скандал, че ще проваля цялото турне!“, закани ми се тя и пак изчезна. Елена чу всичко, дори мисля, че и диригентът го чу, защото рязко се извърна и ме погледна с изумени, но насмешливи, очи. Какво трябваше да направя? Елена обаче ме разбра и рече: „Върви! Върви си свърши работата, но знай, че Одеса е за мене!“ После хитро ми смигна и ме погали по бузата. Адашът чу и това и се размаза в подигравателната си усмивка.

Ако си мислиш, мили татко, че Марта не искаше да ме разкъса, жестоко се лъжеш. Разкрещя се, че така не се правело, че държанието ми я обиждало. Е, тя нямала права над мене, но все пак! Пък и след всичко, което сме преживели тия няколко дни, нима съм си мислел, че толкова лесно ще се отърва от нея. Думичка не й казах, а кротко я помолих да запазим спокойствие, тъй като сме зрели хора.

„Зрели ли? Ти си още млад и ненаситен глупак, само аз съм зрялата! И не се мисли за голям любовник! Свириш чудесно, но в леглото си доста далеч от покойният ти баща!“

Чуваш ли, отче мой! Това ме смаза. Гледах я съкрушен, сякаш ми бе казала, че съм твой незаконен син.

„Ти откъде можеш да знаеш какъв е бил в леглото моят баща?“, попитах тихо.

Марта се сконфузи. Наистина нямаше логика в упреците й, но тя продължи, с което още повече ме изуми.

„Ами, аз не знам, но… Щом тази Гергина е убила заради него, тогава…“

„И искаш аз да бъда такъв любовник, та и ти да убише заради мене? Съжалявам!“

Марта прихна в сълзи, после се хвърли на врата ми да ме целува и да ми се извинява. Не искала така да прозвучи, просто искала да ме нарани задето съм флиртувал с това българо-руско курве Елена. „Поне тука не ми изневерявай!“

Подчертах й, че с нищо не сме обвързани и че не сме поемали ангажименти един към друг. С тия мои думи Марта се съгласи, после още веднъж ми се извини и ме помоли да я оставя сама.

„Прав си, аз съм една наивна стара мома и нямам никакви права над теб.“

Отвърнах й, че не бива да се самобичува, а да погледне реално на нещата, след което излязох от стаята й и тръгнах към ресторанта. В асансьора усетих, че съм сбъркал с Марта и се зарекох никога повече да не лягам с по-стари жени от мен. Когато седнах до Елена, аз се наведох към нея и прошепнах в ухото й: „Няма да чакам никаква Одеса, ставай да вървим в моята стая! Сега или никога!“

Елена ме изгледа с тържествуващ поглед, но ми отвърна, че това е невъзможно, тъй като ще си загуби работата, ако я видят да се качва в хотела, а те непременно щели да я видят! „Мама и татко са на село, да вървим у нас!“

За заблуждение на властите аз трябваше да дойда след един час в апартамента й в ж.к. „Ботаника“. Написа адреса си на една салфетка и скришом ми я пъхна в ръката. Когато си излезе, диригентът се обърна към мене:

„Адаш, ако не беше такъв заклет женкар, щях да съм луд по тебе. В случай, че смениш ориентацията, обади ми се!“

Благодарих му за доверието, но му изтъкнах, че не се очертава подобна възможност. Татко, като всеки гениален хомосексуалист Михаил Табаков е с невероятно чувство за хумор и отличен познавач на мъжете.

За Елена, баща ми, ще ти кажа само, че изобщо не беше като труп в леглото. Питам се, каква ли е била Гергина?

А в Одеса не бях нито с Марта, нито с Елена, а със себе си. Реших, че трябва да ги разкарам и двете, за да си събера мислите и да се представя добре. Все пак Одеса е това! Тук публиката е взискателна и ще забележи и най-малкия пропуск. А който е свирил Хайдн, знае, че при него детайлът е изключително важен. Не че при другите не е, но Хайдн, в някакъв смисъл, е предшественик на Бокерини и Моцарт, а епохата на просвещението е отделяла голямо внимание на орнамента — както на игривата и весела звучност, така и на строгата и симетрична пропорционалност, в която вече пробиват и зачатъците на последвалия романтизъм. У Хайдн тези зачатъци са най-осезаеми. Така си мисля аз.

Освен това Одеса е перла в строителната корона на императрица Екатерина[2], живяла в същата епоха със споменатите композитори. Това е дало нежен отпечатък на града с прословутите си забележителности като Потьомкинското стълбище и паметника на любимия на императрицата герой, внушителната си опера, безкрайните си катакомби и пр. Тук, татко, е живял и патриархът на родната ни литература, Иван Вазов, който дори е дописал своя шедьовър „Под игото“ в така наречения „български квартал“, в една скромна къщичка, на чиято фасада и днес има паметна плоча. Впрочем през епохата на нашето Възраждане тук са пребивавали стотици знаменити българи, но да не ги изброявам всичките. Повечето от тях сигурно са при тебе и ти можеш да им кажеш, че твоят син също се е разхождал по улиците, където някога са крачели и те. Впрочем не им казвай! Ще си помислят, че им се издокарваш, пък и кой от тях знае за мене, нали?

Важното е че зарязах и двете жени и то в града на най-великата дама на Русия. И двете го сметнаха като обида, не ми говореха изобщо, но това ме освободи да се шляя из Одеса като един волен валс на Кюса. През повечето време бяхме заедно с диригента Табаков, който не веднъж е идвал в тоя град и искаше да ми покаже неговите забележителности. Показа ми ги, но аз не смятам да ти ги описвам. Само ще ти разкажа, че слязохме до долу на Потьомкинското стълбище и пак се изкачихме догоре. През това време адашът ми разказваше, че тук е заснета прословутата сцена от класическия филм на Айзенщайн, в която някаква бебешка количка се спускала застрашително по стъпалата.

„За съжаление, шефе“, казах му аз, „не съм го гледал!“ Той ме измери подозрително с очи и ми отвърна подигравателно: „Затова обичаш жените, невежа такъв!“

Беше истинско удоволствие да си с такъв ерудит като Михаил Табаков. Аз, баща ми, наистина не съм гледал „Броненосеца Потьомкин“, нищо че цели четири години живях в Москва, а останалите двадесет и две съм прекарал в социалистическа България — престоят ми във Виена не го броя. Попивах всяка негова дума, тъй като от адаша човек може да се учи не само на музика, но и на всичко останало — сексът също не го броя!

Сега, когато ти пиша последните редове от Одеса, си мисля, че ти би харесал този град най-вече заради морето, на което той е построен. Помня, че като всеки селянин ти изпитваше страхопочитание към Черно море. Трябва, татко, да знаеш, че нашата Варна, в която успяхме да идем само веднъж с теб и мама, се намира от другата му страна. Мисля си, че през всичките векове от съществуването и на двата града между тях са пътували плавателни съдове.

Утре се прибираме в България, но с влак. Чака ни протяжно придвижване!

Бележки

[1] Тодор Живков — партиен и държавен глава на България от 1956 до 1989 г. — Б.а.

[2] Екатерина Велика (1729–1796) — седнала с дворцов преврат на руския престол през 1762 г. — Б.а.