Емил Андреев
Проклятието на Жабата (43)

София

17 април 1974, петък

Днес почина татко! Защо!!!

 

19 април 1974

Няма нищо по-гадно на света от погребенията. Не, по-отвратителен е ритуалът в гнусната пристройка до входа на гробищата. Някаква стринка рецитира глупости за неумолимия ход на времето и неизбежния край, за смъртния човек и безсмъртното човечество, въобще плещи такива простотии, че на тебе ти идва да й размажеш муцуната на мига, за да проумее, тази кикимора, какво означава истинска болка. Чуват се минорни подпури от Бах, Моцарт и Хайдн — нелепо, ужасно и безсмислено! Нито църква, нито свещеник и вместо кръст — пирамида; за партийните членове слагали петолъчки. А на гроба — прочувствено слово от колега и толкоз.

Горката мама, едва се държеше на крака и не ме пусна през цялото време. Ридаеше тихо и само ми шептеше: „Мишо, миличък, няма го вече татко ти!“ Трябваше да се държа! Плачех без глас и стисках зъби. Яростта, която ме обземаше от ритуала, ми помагаше. Баба Милèва не пророни нито сълза, но поне не опяваше. Нали не бе като селяндурите! Ядът ми към предвзетостта й също ме крепеше да не рухна съвсем.

Дойдоха много хора. Не знаех, че татко ми е бил толкова уважаван човек. Всички от махалата бяха на гробищата — Линдро, чичо Фончо, бай Цачи, Цвечи и бащата на Самуел, чичо Гичо — и той; дори дядото и бабата на Марион дойдоха. Кака Мими не беше. Нямаше как да не бе разбрала за смъртта, но не пожела да присъства на погребението. Разбирам я. Митето и Сами бяха в казармата, а Марион — при баща си в Унгария. И аз не бих дошъл в Олм, ако имаше как. След тоя ден ми се искаше никога повече да не се връщам в родния си град. Имаше също и много жени от ТПК-то. Повечето плачеха.

Боже мой, тати, закопаха те в земята завинаги и никога вече няма да те видя! Не мога да повярвам, че всичко това се случи! Все имам чувството, че на следващата родителска среща пак ще дойдете в София двамата с мама, а ти пак ще мълчиш и ще ме гледаш топло със зелените си очи. Ала не, това няма да се повтори! Мразя смъртта, презирам я и докато съм жив ще я ненавиждам!

 

24 май 1974

Мили тати, реших! Ще ти пиша писма, ще ти разказвам за себе си, онова, което никога не успях да ти споделя преди смъртта ти. Колко глупав е животът, нали? Не умеем да се ценим, докато сме живи, а после съжаляваме за пропуснатото. Виждам те да ми казваш, че не е така и сигурно си прав. Как не успяхме поне веднъж да си поговорим като баща и син? Не остана време. Но не, тати, аз няма да съжалявам! Освен това за мене ти винаги ще си жив! Ще ти описвам по-интересните неща от живота си, за да не ти е скучно там горе и да има какво да разказваш на твоите приятели-души. Надявам се да се забавлявате с писмата ми. Пък и какъв по-хубав начин да си отмъстя на гадния рак, който те стопи? Ще гледам да се гордееш с мене.

Татко, аз продължавам да сънувам и, знаеш ли, сънищата ми пак се сбъдват — като оня за бай Пано. Помниш ли? Това става рядко — само когато Ка ми се появи. Ето и снощи сънувах, но да не те занимавам сега със съня си, тъй като нея я нямаше. Днес ходихме на манифестация, защото е празник на Кирил и Методий и българските букви. Следобед изнесохме концерт за родителите — нали сме музикална гимназия! Мене ме освободиха — ясно защо, но аз не бих имал нищо против да свиря. Сигурен съм, че и ти. Нищо. На следващата продукция ще се включа.

 

12 юни 1974

Влюбих се! Да, скъпи тати, няма и два месеца след смъртта ти, аз хлътнах по едно момиче от по-горните класове. Не ми се сърди! Ако я видиш, ще ме разбереш. Тя учи обой и е също толкова нежна, колкото и звукът на инструмента, на който свири. Не знаеш, но симфоничният оркестър се настройва по тона „ла“, който се подава от обоя. Имам чувството, че и аз вече се настройвам по Нели, когато я видя. Така се казва тя. Много е фина. Слабичка е, с кестенява коса и кафяви очи, а излъчването й е направо детинско, нищо че е с година по-голяма от мене. Ако беше жив, щях да те попитам как се постъпва с жените, но уви! Надявам се да ми даваш знак, когато бъркам. Мама не знае и мисля да не й казвам. Тя е потънала в скръб и не искам да я разстройвам съвсем.

А, тати, усещам, че съм харесван и от други момичета, особено откакто започнах да свиря на електрическа китара. Сега това е най-модерният инструмент и всеки от момчетата в музикалната знае да свири поне малко на него. На мене, обаче, китарата страшно ми се отдава, даже класната ме предупреди, че съм специалност виолончело, а не китара. Знам и не спирам да свиря на челото. За нищо на света няма да го заменя, но и китарата ми харесва. Пък групата, която направихме направо е супер. Още си нямаме име. Запознахме се с Нели на репетиция. Тя дойде да ни слуша заедно с други момичета. Разучавахме едно парче на „Credence…“^[1] — As Long As I Can See the Light и тя просто се размазваше на стола. Забелязах я, още докато свирех, а като свършихме, тя дойде и направо ме разцелува. После излязохме в Докторската градинка — близо е до училището — и там за пръв път след смъртта ти усетих, че искам да живея. Не се чуди, но когато те гледах в ковчега, пожелах и аз да си отида с теб.

Нели ме научи да се целувам и ми каза, че съм бил страшно сладък. Не знам дали тя ме обича — така твърди, де, но аз съм луд по нея. Пък и горд, тъй като ме приеха в компанията на големите. Повечето от тях пушат, а някои дори гълтат хапчета — „Кодтерпин“ и „Довер“. Те съдържат съставки опиат и това ги кефи. Взимат по десетина-двайсет, а един от тях, Джоката, стига до цели тридесет „довера“! Скапва им черните дробове, обаче, но като няма откъде да си вземат хашиш. България не е Америка! Като се съберат, по цял ден слушат Джими и Дженис^[2], къркат и страдат. Не ми се ще да им казвам какво означава истинско страдание. Аз не пия и не пуша, да не говорим за хапчета. Въпреки това новите ми приятели не ме подиграват, а по-скоро ми се радват, че свиря добре и ми викат Майк. Така е по-групарско. Може и да ми съчувстват заради тебе — не знам!

Иначе съм затворено момче, не говоря много-много. Нели ме намира за красив, дори спомена, че момичетата адски й завиждали, че ме е забила. Не й вярвам, пък и какво значение има това? Мама казва, че приличам на тебе, а аз тайно се гордея, без дори да знам що за мъж си бил. Обещал съм си, че ще се грижа за нея, докато съм жив!

 

19 октомври 1974

Бях се зарекъл да не ходя в Олм, но за шестте месеца от смъртта ти се върнах. Нямаше как. Слава Богу, мама реши да се преместим окончателно в София, в малката къщурка на дядо Михаил. Така и направихме. Баба си остана в Олм — не можела да си напусне дома! Сега живеем тук, в Коньовица, в две стаички и външен клозет, недалеч от къщата на Христо Смирненски. Тесничко е, но е много уютно. Знаеш я мама каква е!

Тати, чудя се как да ти го кажа, но аз го направих… Значи, станах мъж и съм адски щастлив! Може би ми е рано, но беше страшно гот? Никога няма да разбера ти на колко години си бил, когато за пръв път си спал с жена. Едва ли си споделил с мама, пък и как да я попитам! Аз скоро ще стана на седемнадесет. Все пак, не съм чак толкова малък, нали!

Да, направихме го с Нели! Седмица преди панихидата ти бяхме отишли у нас — мама бе заминала за Олм да се подготви. Отдавна бяхме стигнали до пълна интимност с Нели, но до полов акт не бяхме. Все спираше в най-горещия момент. Оказа се, че тя също не беше го правила, макар и да бе по-голяма. Срамуваше се. Не очаквах. Започнахме притеснени, учейки се един от друг. Не беше лесно в началото, но след като веднъж проникнах, усетих неизпитвано досега блаженство. Дори ми се приплака. Свършихме бързо и чак тогава видяхме кръвта. Притиснихме се, но Нели оправи нещата. Чувствахме се големи и щастливи!

Скъпи татко, мисля си, че дори да беше жив, едва ли щях някога да ти разказвам всичко това. Но там, на гроба ти, в Олм, аз бях горд от своето възмъжаване и тихичко ти прошепнах: „Беше чудесно!“ После погледнах към небето. Макар и октомврийски, денят бе толкова топъл и слънчев, сякаш все още беше лято. Стори ми се, че ти ми се усмихваш някъде горе, на небесата, и повярвах, че си ме разбрал.

А вечерта вместо нас двамата с Нели, кой знае защо, сънувах Марион и Митето да се любят в море от зелено жито. До тях стоеше Ка и ги наблюдаваше. Сега царкинята жаба я нямаше. Ка имаше чертите на баба Милèва и гледаше строго към Митето, който дишаше тежко и на пресекулки. Бе изплашен и бързаше. Изведнъж Ка плесна с ръце и земята се разтресе. В далечината се зададе тежка верижна машина, подобна на танк, чиято броня бе като кожата на крастава жаба. Митето скочи и се опита да побегне, но машината го застигна и мина през тялото му. После, вместо него в стъпките на веригите остана една малка жабка, която започна да подскача и така прелетя върху голия корем на Марион. Докато го гледаше, подпряна на лакти, тя не спираше да се смее от гъдел. Събудих се изпотен и изпълнен със страх.

Какво ще кажеш? Гадост! Няма отърване от тая многолика Ка, но се стремя бързо да я забравям. Сега Нели изцяло ме е обсебила и това страшно ми помага във всичко — и в училището, и в музиката, и в къщи. Мъчно ми е за тебе, разбира се, липсваш ми, но вече не ми е така безсмислено.

Хайде — до! Твой възмъжал син Мишо.

 

24 януари 1975

За три месеца вече три пъти сънувам Митето. И винаги е с Марион и Ка, и винаги го премазва танк. Реших, че най-после трябва да потърся моя някогашен приятел или който и да е от родителите му. Заминах за Олм през почивните дни. Мама дойде с мене, ходихме и на гробища.

Вместо Митето в Олм първо срещнах Марион, която в началото се опита да ме избегне. Направи се, че не ме вижда. Аз, обаче, я спрях и веднага я попитах за него. „Нима не знаеш?“, изгледа ме лошо тя. Въпреки това забелязах, че бе станала страхотно момиче. „Митко не е вече като нас!“ Какво означаваше това? Бил на лечение в психиатричната болница, която се намираше извън града ни. „Повече не ме питай!“, едва не изхлипа Марион и си тръгна.

Веднага намерих баба Милèва, а тя ми разказа, че на едно учение през миналия месец, докато Митето си стоял в окопа, отгоре му минал танк, който го затрупал целия. Спасили го като по чудо, но той превъртял. Било неизлечимо. „Сега пак е в лудницата! Бяха го пуснали за седмица, ама той само ходи, ръкомаха и повтаря: «Па’и се, па’и се! Аха!» Като Варлаам стана и Митко.“

Знаеш ли, тати, какво изпитах? Идваше ми да викам от яд, но се уплаших. Спомних си какво ни беше споменал Митето, че му бил казал Варлаам Пипи-цър: „Същият!“ Нима Варлаам бе видял още преди шест години какво очаква Митето? После се ужасих. И аз ли щях да откача?

Все пак, отидох на свиждане в лудницата. Митето ме позна, но бързо изключи и започна да ми разправя несвързано как го дебнели разни шпиони, как той трябвало да я спаси, после ми каза и на мене: „Па’и се!“ Предупреждаваше ме да се пазя. От какво?

Прибрах се в София не на себе си. Беше ми адски кофти.

Скъпи мой отче, нима и мене ме очаква подобна съдба?

Разказах всичко на Нели, на мама не посмях. На нея й стигаше, че те няма. Нели ме утеши с прегръдки, които минаха в целувки, а накрая в страстно желание от моя страна. Исках я както никога досега. (Вече бяхме понапреднали в половия ни живот.) Наложи се да тичаме като луди в снежния януарски ден до училище, да се скрием в залата за репетиции и да го направим там, на пода, сред уредби, барабани и китари.

После дълго свирех блус. Признавам ти, тати, че ако Джоката беше с нас, щях да му поискам някой друг хап. Слава Богу, че го нямаше!

 

16 април 1975

Утре, скъпи татко, се навършва година от смъртта ти. Хич не ми се ходи в Олм, но ти ще ми се обидиш, ако не отида, нали? Ще дойда непременно, тъй като ще ти слагаме и паметник. Мама е поръчала един от стандартните. Такива предлагат. Важното е, че вече няма да стърчи гнусната дървена пирамида върху гроба ти. А не ми се идва заради Митето и усещането за смърт, което ме обхваща, веднага щом стъпя на перона. И не само от твоята. Имам чувството, че е умряло детството ми. Всичко, което виждам и свързвам с миналото, сега ми се струва тъпо и малко. Както пеят „Бий Джийс“^[3] във филма „Мелъди“: „Когато бях малък коледната елха бе висока, сега пораснах и тя е вече малка“… Ей такова едно чувство на тъга и меланхолия ме обзема, винаги когато си идвам в Олм.

Училището върви, свиря все повече — и на челото, и на китарата. Разучавам паралелно Габриел Форе и нова песен на „Цепелин“^[4]. И двете вървят страхотно. Така ми казват и учители, и съученици. Приятелите ме съветват, като завърша музикалната да зарежа челото и да се отдам изцяло на рокендрола, но аз усещам, че не мога без него. За сега си мисля как да го осъвременя като инструмент. У нас попмузиката се гледа с лошо око, а класическата музика винаги и във всички времена ще се уважава. Сигурно ще дойде време и в България да се свири свободно рок, надявам се. Дано! Всяка музика рано или късно се превръща в класика, но за сега положението е такова — сбъркано! Важното е, че аз не спирам да свиря и ставам все по-добър, пък то ще си покаже.

Хайде, да сядам зад челото, за да се подготвя за утре. Когато то или китарата са в ръцете ми, забравям за всичко. Музиката е единственото спасение за мен!

 

18 април 1975

Снощи, неделя, се прибрахме с мама от Олм. Тати, сега вече никога повече не бих се върнал там, казвам ти! Беше ужасно, а на всичкото отгоре откъм Дунава духаше такъв остър вятър, че направо се забиваше в месата ми. На гробищата пак дойдоха хора, но не както на погребението. Сега бяха най-близките роднини, приятели и колеги. Как Мими пак я нямаше, но разбрах, че те са продали къщата и са се преместили в Русе. Марион вече е в Лондон, при баща й, който е някакъв търговски представител там, така че баба й и дядо й вече са сами. Те не дойдоха, но на кой му пука!

Тати, не знам дали чу какви страхотни думи изрече на гроба ти чичо Жори-Линдро. Няма как да не си ги чул! Бяха толкова силни и човешки! Запомних ги завинаги, дори мисля да ги кажа на Нели и бандата. Много са рокаджийски. Сега ще ги повторя, защото си струва. „Човешко е да се живее, човешко е и да се мре, нечовешко е да се забравя. Васо, братко, ние винаги ще те помним. Затова където и както да подскачаме, все ще е тая: тук-там, тук-там, та тук!“

Нали са готини! Ако щеш ми вярвай, но след тия думи на Линдро гадният вятър се засрами и спря да духа. Но ти не може да не си го забелязал.

А сега, тати, внимавай да не паднеш! Докато се прибирахме по алеята и гледах какво пише по другите паметници, се попитах: „Дали бай Пано и Гергина имат гробове?“ Идиотско е, а? Знам, че нямат, но защо ли се сетих за тях? Вероятно тъй като чрез тях за пръв път се сбласках с ужаса на смъртта? И на убийството? Бях забравил за престъплението на тази жена. Помня, че много ме беше страх от нея. По дяволите, та тя искаше да си направи кюфтенца от мене! Днес взех, че разказах всичко на Нели, а тя се досети, че преди години била чула в родния й Бургас за този случай. Чак там! — зачудих се аз, макар да се досещах, че нямаше как вестниците и радиото да не са отразили този случай. Но ти извинявай, че ти го припомням! Така е, защото винаги когато ходя в Олм, все за нещо тъпо ще се сетя. Повече няма да ти пиша за подобни спомени. (Предаден)

(Продължение — за предаване)

10 юни 1975

Здрасти, тати! След два дни с Нели празнуваме една година откъкто сме заедно. Пада се събота. Ще се съберем с бандата и други приятели да се почерпим. Джоката също ще дойде. Обеща да намери истинска марихуана, но аз не му вярвам. Пак ще се нагълта с довер и ще се накърка. Ще взема кухарката и ще се качим на Витоша. Там ще е най-гот! Ще свишрим на воля, ще пеем… Чудя се, вие как сте се събирали като млади? Какво сте пели и пили? Ще питам мама, но едва ли на нея ще й се разказва.

Нели завършва гимназията догодина и ще кандидатства в консерваторията. Дано я приемат! Това лято ще ни бъде последно. Сигурно ще й гостувам в Бургас. Тя иска да ми покаже родния си град, Несебър, Созопол… Ще видим. Нека първо да завършим годината, пък тогава. Въпреки че, като се замисля, защо ли въобще учим и за какво е всичката тая дъндания, наречена живот! Виждам, че ставаш сериозен и спирам.

Отче мой, Ка пак ми се появи! Беше много особен сън, ти също участваше в него. Сега Ка приличаше на Гергина и се любеше с тебе в някакво мазе, до вас бумтеше готварска печка, на която в голяма тенджера се вареше нещо. Аз пристъпих и вдигнах капака. Не, май е по-добре да не ти казвам какво видях вътре! Питам се как е възможно да сънувам такива неща? Та нима човешкото съзнание е толкова лабилно? Откъде, по дяволите, се явяват тия всевъзможни идиотщини, които, на всичко отгоре, сме безсилни да спрем! И кой ме ориса да не мога да спя спокойно, а да ме навестява все тази… Вече ме е страх и името й да произнеса! Защото, тати, в тенджерата аз видях да ври главата на нещастния бай Пано! И не се събудих. Чак когато Ка-Гергина ме сграбчи да ме целува и да се опитва да ме вкарва между краката си, чак тогава извиках и отворих очи. Кажи ми не е ли това някакво безумие?

Когато се освестих, се опитах да проумея какво означава този сън. Казах си, че навярно мъката ми по тебе и любовта ми към Нели са породили страховитите образи и видения. Но какво, за Бога, правеше Гергина Божинова в съня ми и то заедно с тебе?!

Реших да не споделям нищо с Нели, заради твоето присъствие, което не ми дава покой. Възможно ли е ти наистина да си бил с Гергина? Не бих желал да си го помисля дори, но… Кажи ми, тати, спал ли си приживе с тази зловеща жена? Боже мой, какво питам! Та как ще ми го изречеш, пък и защо? Дори да беше жив, ти пак нямаше да ми отговориш на тоя въпрос. А и аз нямаше да те питам, нали? Все пак, усещам, че непрекъснато ще ме разяжда съмнението за вас двамата.

Ти, татинко, не споделяй всичките ми сънища и страхове с твоите съквартиранти-души горе на небето. Не бива да се излагаш с шантавите ми видения! По-добре ми дай някакъв знак, че не си чукал Гергина, за да се успокоя и толкоз.

Хайде, тати, царство ти небесно! След такива сънища се разстройвам и ми става още по-мъчно за тебе!

 

2 ноември 1975

Мисълта, че си спал с Гергина Божинова не ме оставя намира. Какво да правя? Да питам мама? Абсурдно и обидно е дори! Да взема и да замина за Олм и там да поразпитам — това просто ми се струва неприлично. Чудя се, дали да не се обърна към баба Милèва? Тя и без това е у нас да изкара зимата и да не стои сама в града. От нея научихме, че къщата на чичо Толя я бил купил някакъв милиционер и простак, който по цял ден надувал радиото с безвкусна сръбска музика. „Какво нещо е?“, възмущава се баба. „Някога от тая къща се носеше Шопен, а сега!“ Е, да — няма я кака Мими да свири на пианото! Като я споменах, се досетих дали пък тя не знае нещо по въпроса за вас с Гергина. Кака Мими никога не би скрила от мене. Надявам се! Но къде ще ходя сега чак до Русе, за да се правя на детектив и да разследвам никому ненужни и отдава умрели връзки. Прощавай, тати, но си е така!

С Нели нещо не върви! Ще изчакам малко да видя как ще се развият събитията и тогава ще ти пиша.

 

28 декември 1975

Вчера, понеделник, имахме новогодишен бал. Свирихме яко и дженкът беше велик. Джоката лично ме обяви за българския Джими Хендрикс, а класната едва не ме наби. Някой й бил казал, че съм щял да зарежа челото, веднага щом засвърша гимназията. „Луд ли си!“, ощипа ме Томова. „Аз редя нещата да следваш в Москва, а ти рокаджия ще ми ставаш!“ Успокоих я, че за нищо на света няма да зарежа виолончелото, но не бях много сигурен дали ми е повярвала. „Ще те държа изкъсо!“, закани ми се тя.

Тати, тая, моя класна, Томова нищо не знае! Та нали ако спра с челото, не друг, а самата Ка ще ми търси сметка! Казвам ти го, защото същата нощ пак я сънувах. Да, точно така, позна, приличаше на Томова и ми нареждаше пред нейната гигантска крастава господарка: „Има много дълго да свириш, докато поправиш онова фалшиво фа!“ Жабата пък се кискаше и ми смигаше, сякаш искаше да ми каже: „Не я слушай тая!“ После Ка ме удари с някаква китара по главата, от което струните звъннаха като камбани, а като се събудих, то наистина биеха камбаните на съседната църква „Св. Николай Нови“.

Разбрах защо с Нели работите се объркват. Аз съм виновен. Първо, мисля че ми е омръзнала. Ужасно е да си го призная, но май е така! Сигурно защото съм обект на непрекъснато внимание от страна на другите момичета — минавам за нещо като малка звезда в училище — и вече започнах да се вглеждам в настойчивите им погледи и да избирам. Иска ми се да съм с повечето от тях, а Нели го усеща и се чувства кофти. И мене ме е яд, че така вървят нещата, но какво да направя? След десет дни ще стана на осемнайсет — не мога да бъда като монахиня. Ако чупя Нели, тя ще го преживее тежко. Нали тая година й е последна. Е, какво пък, ще се крия! Знам, че не е честно, но като има толкова хубави момичета!

Питам се ти какво си мислел за жените? Джоката ми обяснява, че по природа мъжът е ловец и се стреми да преследва и „убие“ колкото се може повече дивеч, разбирай жени. Това, обаче, било животинско и просташко, тъй като богоподобната душа не приема глупавото поведение на плебейското тяло, а то пречело на истинското сливане с божественото начало. Джоката е откачил от транквиланти и пиене, затова понякога ги говори едни! Предложи ми да прочета „Спасителя в ръжта“ от някой си Селинджър. Дори ми каза, че по-късно щял да ми даде забранените Ницше, Фройд и Юнг. Не съм чувал нищо за тях, но те били обяснявали как точно стоят нещата с човешката природа въобще. Аз знам, обаче, че най ми е гот да свиря. По ме кефи и от чукането, но не знам как да го обясня.

Боже, татко мой, какви ти ги говоря! Ще взема да питам Джоката и за съня ми дето сте заедно с Гергина, а? Интересно ми е как той ще го разтълкува.

На нова година ще си бъдем тримата с мама и баба. Ти също ще си с нас. Винаги по празници ти палим свещ, да знаеш! Скришом, но ти палим! Вие, горе, сигурно не празнувате. Ами, да, времето като го няма, то и купонът ви е вечен! Знам дрънкам глупости, но докато бях с Джоката, пийнах едно коняче. За пръв път ми беше! Не е лошо, но едва ли ще повторя пак. Сладко някакво питие, гори ти гърлото, после бузите ти пламват, отпусксаш се… Дано мама не ме види! Хайде, лека!

 

16 февруари 1976

Прости ми, татко, напих се! А си мислех, че няма повече да опитвам алкохол. Ама, не може като всички около тебе къркат, ти да седиш като девица. Пък то оня ден нали беше празник — Трифон зарезан. Е, събрахме се бандата в квартирата на Джоката, само момчета, накупихме вино и ракия и като се започна… Хапчета тоя път нямаше, за да не сме обиждали светеца. Отначалото уж не исках, уж по малко, но в един момент ми стана гот и отиде! Отрязал съм се като кирка и съм заспал с пакета на пода.

На другия ден главата щеше да ми се пръсне. Джоката ме гледа радостен и ме потупва по рамото сякаш съм новопокръстен: „Браво, Майки, добре дошъл в отбора!“ Нямах сили да му отвърна. Прибрах се, а на учудената мама казах къде съм спал, но и дума не обелих за пиенето. Обещах си, че втори път няма да има и мисля така да бъде. Тати, ти не ме знаеш, но аз съм много упорит. Като кажа нещо — край! Например със свиренето, докато не науча даден пасаж като хората — може да е от най-трудните, не се предавам. И дни да ми отнеме, но ще го направя! Същото е и с хората. Ако реша, че някой ме е предал или че не искам повече да го виждам — това е! Може да ми се къса сърцето, но назад не се връщам. Не съм ли прекалено твърдоглав или честолюбив, как мислиш? Както и да е, но от сега нататък ще пия само безалкохолни.

Споделих намеренията си с Джоката, а той ми се възхищава. „Копеле, ти ако имаш толкова воля и с тоя талант, ще станеш наистина голям музикант! Аз никога!“ Джоката свири на тромбон. Добър е, но с това пиене и с тия хапчета! Впрочем, той май че чете повече отколкото свири. Мързи го. Разказах му за съня и знаеш ли какво обяснение ми даде? „Баща ти, казва, някога в детството ти те е подтискал. Тази Ка е архетип. Тя е олицетворение на великата богиня майка, на раждащата жена. Актът на съвкупление с баща ти е израз на ненавистта ти към него и на подсъзнателното ти желание да го убиеш!“ Чуваш ли! Разбира се, че му скочих, но той се позова на Фройд и Юнг. „Прочети ги и ще ти светне!“

Тогава му разказах всичко: и за Гергина, и за убийството, за това че съм сънувал самото извършване, преди то да се случи, за процеса, че всичко е самата истина. След като ме изслуша, Джоката се позамисли и рече: „Ако не е вярно, поне добре е измислено!“ „Истина е! — не издържах. — Пише го и във вестниците. Провери!“ Той обаче, заключи: „Онирическото е присъщо на модерната култура.“ Иди го разбери! Прекалено умен е за българско хипи, нали? Сега четял на английски няква нова книга, излязла преди година и нещо — „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Джоката знае отлично английски, тъй като четири години е живал с родителите си в Лондон. Баща му бил някакъв дипломат там. Ще трябва и аз да понаваксам с книгите! Как мислиш? Поне да науча какво е това „онирическо“.

 

21 февруари 1976

Днес се разделихме с Нели. Казах й всичко, нямаше смисъл да я лъжа повече и да се крия с другите момичета като диверсант. Събота е и затова решихме да се разходим до Витоша и да се обясним на спокойствие. Взехме единайската и от Княжево нагоре тръгнахме пеш. Беше особен ден. Навсякъде бе бяло и светло от снега, но в душата ми бе мрачно. Усещах, че ми е мъчно заради това което върша с Нели. Все пак, близо две години движехме заедно, с нея го направих за първи път! Чувствах се тъпо.

Нели, обаче, ме изненада с мъжкото си поведение. По-добре било, че така станало, крайно време било и без това не искала да се чувства като глупачка. Знаела всичко за тайните ми похождения, но ми прощавала, тъй като било неизбежно. Дори ми каза, че нито една жена нямало да може да ме задържи истински. Представяш ли си! Аз настоях да си останем добри приятели и да не храним лоши чувства един към друг. „Разбира се!“, каза тя. „Ти си изключителен, как мога да мисля лошо за теб!“ Аз й отвърнах, че това не е оправдание, ако съм гад да не ми отвърне със същото, но тя само се засмя и ме хвана за ръката. „Хубаво ни беше, нали!“, чух я да казва и едва ли не съжалих, че се разделяме.

Слава Богу, че това, което тоя миг се случи, ни отвлече вниманието в друга посока. Срещу нас по пътя застанаха момче и момиче. И знаеш ли, тати, кое беше момчето? Стефчо, синът на Ангел Пенев. Беше някакъв голям партиен другар в Олм. Преселиха се в София същата година, когато Гергина уби бай Пано. Точно така, Стефчо имаше по-малък брат — Кирчо. Та, значи, разпознаваме се ние, здрависваме се радостни, че се виждаме след толкова години и от дума на дума стигаме до общи познати.

Татко мили, отче мой, чуй сега какво ми каза този Стефчо, след като ми обясни, че вече е студент МИО (международни икономически отношения — какво друго се полага на такова момче?) и че брат му бил в английската гимназия, че отдавна не били ходили в Олм и прочие. Моят някогашен приятел от махалата ми съобщи, че Борисчо, внукът на белогвардееца Семьон Данилов, бил починал преди половин година от инфаркт. Намерили го мъртъв в общежитието. Бил вече студент първа година икономика.

Щях да припадна от тази новина. Та нали аз видях в съня си, когато бях задрямал там, край блатото, как краставата жаба го убива с копието на Ка, което се превърна във великанска фунийка. Кажи ми, тати, не е ли това проклятие някакво с тези мои сънища! Борисчо, момчето което най-много ме наричаше жаба, не беше вече между живите!

Сигурно съм бил пребледнял твърде много, защото Нели после ми каза, че се била уплашила, като ме видяла. Изглеждал съм като смъртник, чак съм бил позеленял от ужасната новина.

 

30 май 1976

Дни наред не можех за спя. Март и април минаха бързо и еднообразно. Свирех като луд, за да забравя за смъртта на Борисчо. Четях и книги. Прочетох „Спасителя в ръжта“ — разбирам защо Джоката е луд по нея, научих кои са Фройд и Юнг и за какво се борят, но текстове от тях никъде не намерих — упадъчни били, разбрах дори какво означава „онирически“ — идва от гръцката дума „онирос“, което означава „сън“, все едно нещо като „сънищен“. Въобще, наваксвах и излизах само, за да ходя отвреме-навреме на училище. Виждах се с много малко хора. И никакви момичета! Китарата почти я бях зарязал. Дрънках рядко на кухарката.

Драги татко, докато самотувах, започнах да осъзнавам какъв велик инструмент е челото. Стана покрай разучаването на един концерт за виолончело в си-минор от Дворжак. Съзнавам, че ми е рано още за него, но много ми хареса, като го чух, и вместо да се занимавам с глупости, хванах да го разучавам. Класната получи педагогичен оргазъм и едва не ме разцелува, когато я помолих да ми помогне да намерим нотите. Казах ти, че като захапя нещо, не пускам!

Както и да е — свирех, значи, и четях. Ровех се във всякъкви книги, речници и енциклопедии. Исках да докажа на Джоката, че не е прав в клишираното тълкуване на моя сън. Започнах да проумявам, че е прекалено лесно да отричаш, да се позоваваш на чужди мнения и непрекъснато да не си съгласен. Според Сократ хората, които винаги търсят противоположни доводи започват да се мислят за най-големите умници. Ето, и аз се позовах на чуждо мнение! Така де, стана без да искам. Може би колкото повече чете човек, толкова повече не може да няма предвид съжденията на тия които е прочел. Знам ли! Лошото е, че в България много от „важните“ (според Джоката) книги ги няма. А той наистина разбира от книги. Ех, ако знаех един чужд език!

Бях започнал да ти пиша колко велик инструмент е виолончелото. Да, така е! И това не е, защото аз свиря на него. В края на крайщата, всички музикални инструменти са велики. Те са като частите на тялото — не можеш да спориш коя е най-важната, тъй като без нея то няма да живее нормално. Освен това свиренето не е надпревара, а стремеж към съвършенство. За мене челото е задълбочено, умно и сериозно. И ако цигулката е красавицата на оркестъра, то челото е мъдрецът, който ще те заведе на такива места, за които никога не си предполагал, че съществуват. Звукът му е топъл, привидно тромав, но обаятелен, много чувствен, дори сексуален и вечнопомнещ се. От човешките гласове до него най-много се доближава този на Франк Синатра — няма как да не си го слушал. А и няма музикант, който да не харесва гласа на този певец, дори и рокаджиите бетон-арме го признават.

Челото е невероятно още и със своята загадъчност и трансцендентност, както би добавил Джоката. Вярно, отвежда те много често отвъд измеренията и ако се нагълташ с „довера“ на неговите звуците, ще полетиш безтегловен към пълно единение с реката на Сидхарта. Така се казва един от романите на Херман Хесе. От всичките, които Джоката ми препоръча, този най-много ме грабна.

Е, отче мой, виждаш, че започвам да поумнявам! Как пък не! Случва се, обаче, и нещо твърде странно — вече половин година не съм сънувал Ка. Чувствам се свободен, но тръпна при мисълта, че тя пак ще ме споходи някоя нощ. Едва ли ще ме остави на мира. Разбира се, не спирам да мисля за тебе, а понякога когато прегръщам челото, имам чувството, че те докосвам.

 

6 октомври 1976

Започна вече последната ми учебна година в музикалната. Е, татко, времето лети, нали! Нели завърши, но не я приеха в консерваторията. Мъчно ми е за нея, ала знам, че тя е мъжко момиче и ще успее догодина. Джоката също успя да завърши, да не повярваш. Дори го приеха и да следва в Софийския университет — специалност право. Отива му. Едва ли от него някога щеше да стане професионален музикант. Сега е в казармата и може да се организираме с бандата да му отидем на клетва.

Новината е, че имаме нова учителка по английски. Казва се Меглена Владимирова и е голяма сладурана. На двайсет и пет години е — страхотно гадже! Всички й викат Меги, дори и по-малките, но на нея не й пука. Повечето момчета са влюбени в нея. А аз? Усещам, че я желая толкова много, че едва издържам в часовете да не й се нахвърля. Кажи ми, татко, нормално ли това? Ти самият как си бил с жените? Помня, че беше хубав мъж, но бил ли си желан. Вече започвам да мисля, че си бил и че сънят, в който ви видях да се любите с Гергина също е пророчески, но със задна дата.

Но Меги, Меги е жестока! Толкова много секс има в нея! Иначе косата й е къса и гарваново черна. Има малки умни и игриви очи, които движи с изумителна вещина и блясък зад фините си очила. Те й придават още по-голям чар. Слабичка е, но стройна, с тънки китки и дълги пръсти, които завършват с изящен маникюр. Пръстени не видях и най-вероятно не е омъжена. Ходи с джинси и пунтови пуловери, които очертават стегнатите й гърди. Мисля, че не носи сутиен.

Не, аз не я обичам, ала страшно ми се ще да я сънувам поне! Вместо нея сигурно пак ще сънувам някоя гадост с Ка. Няма да предприемам нищо. Просто ще наблегна на английския, за да не се излагам пред Меги! Скъпи татко, пожелай ми успех и нито дума за нея на съкафезниците ти!

 

9 януари 1977

Вчера навърших деветнадесет години. Познай какъв подарък получих за рождения си ден! Бас държа, че никога няма да можеш! Извинявай, искам да кажа колко невероятен е подаръкът ми! Сигурно съм едно адски щастливо копеле! Дано не стана прекалено самонадеян.

Няма да те мъча, подаръкът ми се казва Меги! Сега тя още спи, а аз съм направил кафе и бързам да ти се похваля. Навън вали чуден сняг. Красиво е като във филм На Висконти. (Между другото Висконти е учил виолончело цели десет години! Кандински — също, но на кого му пука!)

Питаш ме как стана свалката с Меги. Ами, нали съм здвезда! Майтап! Леле, още не мога да повярвам, че прекарах нощтта с тази невероятна жена! И знаеш ли какво ми каза в леглото? „Още като те видях първия път да се правиш, че не искаш да ме забележиш, разбрах, че ще те начукам!“ Боже, каква мадама! Имам чувството, че никога няма да й се наситя!

Отче мой, ако съучениците ми разберат, ще се спукат от завист! Да им кажа ли? Не, нали? Трябва да я пазя от издънки. Ще ми завидят и веднага ще докладват на шефката. А ми остават четири-пет месеца до завършване. Класната Томова е категорична, че ще ме приемат в Московската държавна консерватория, само накрая да не се изложа. „Нали си от Дунава, казва ми, там се давите накрай реката! Да внимаваш, че не знам!“

А аз пък вече съм наясно какво ще правя — ще свиря и ще уча английски. Меги живее сама в една мрачна гарсониера на Графа. Всъщност, това е част от огромен апартамент, преградена за един човек. Обеща ми да ме учи всеки ден по два часа, щял съм да й плащам в натура. Така каза и май бая ще плащам. Как се радвам само!

А се свалихме без много приказки. Чу ме как свиря първо на челото, а после на китарата и след три дни ме изпита. Освен петицата (много ми беше!) в бележника си имах оставено листче, в което пишеше: „Чакай ме след часовете пред Народната библиотека!“ После всичко си дойде от само себе си. Беше студено, покани ме у тях и така…

Татко, не е ли чудесно, че имам Меги? Вярно, по-голяма е от мене, но само с шест години. Чудя се, дали да споделя с мама? Не, не, тя най-вероятно няма да одобри връзката ни. По-добре е да си трайкам. Дано не се наситя бързо и на Меги!

 

22 август 1977

Кой беше казал да внимаваш какво си пожелаваш, че ще ти се сбъдне? Да, драги татко мой, приеха ме да следвам в Москва. Мама е на седмото небе от радост, но е и малко тъжна, че ще остане сама. Щяла да ходи по-често при баба ми в Олм и така нямало да й е скучно. Вече минаха три години от смъртта ти и аз си позволих да я попитам няма ли да си търси мъж. Не ми се сърдиш, нали? В края на крайщата животът е за живите. Ала знаеш ли какво ми отговори тя? „Баща ти, казва, беше единственият мъж в живота ми. Не искам да си развалям спомена за него с друг. Така ще си умра, с отворени очи!“ Сподавих сълзите си, но все пак се престраших и подхвърлих: „А ти, единствена ли си била за него?“ „Какво значение има това, него вече го няма?“ Даде ми да разбера, че не желае повече да говори по този въпрос. Горката мама, не скри, че ще те обича до гроб, но не бе категорична дали не си й кръшкал. Мисля си, че жените не само обичат повече от мъжете, но и повече ревнуват от тях.

Често се питам, какво е любовта, но веднага си казвам, че съм още млад и без опит, за да дам отговор. Чувствата ми към Меги бяха ли любов? Казвам бяха, тъй като след бала повече не съм я виждал. Всеки си пое по своя път. Едва ли, обаче, тя ме е обичала. Било й е забавно, авантюристично, сладко и прочие с мене, но да ме е обичала истински! Е, аз също май не бях влюбен в нея. Обожавах тялото й, любехме се до скапване, сякаш ни беше за последно. С Нели бе невинно и плахо, като за първи път.

Започвам да проумявам какво е искал да ми каже Джоката преди години за „сънищната“ страна на живота ни. Май всичко отминава като сън, а онова което душата вижда е невидимо и непостижимо за ума и тялото.

Трябва да се свири, трябва само да се свири. Това е!

 

9 септември 1977

Получих повиквателна. След десет дни влизам в казармата! Бог да ми е на помощ!