Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Емил Андреев

Заглавие: Проклятието на Жабата

Издание: първо

Издател: СИЕЛА — Софт енд паблишинг

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Главен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Пенка Ватова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Пенка Ватова

ISBN: 954-649-992-7 (ISBN-10); 978-954-649-992-9 (ISBN-13)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5923

История

  1. — Добавяне

Споделени колебания

Останал насаме с Митето, Мишо прошепна:

— Искам да ти кажа нещо важно!

Момчето на Фончо разбра сериозността и предложи да го заведе на тайно място.

— Страх ли те е от високо?

Мишо не знаеше какво да отговори. По принцип не беше го страх — десетки пъти се беше качвал в черешата, но откакто падна, вече не бе сигурен.

— Абе, ти си пич, щом влезе по тъмно в конака! — възхити се Митето и го потупа по рамото. — Качвал ли си се на спортната зала? Не си! Ще те водя.

Мишо не предполагаше какво изпитание го очаква, но бе убеден, че щом е с Митето, който вече го брои едва ли не за равен (нарече го „пич“), нямаше да има проблем. Бе към пет часа — имаше време. Не бе горещо, духаше лек вятър и бе приятно за всичко.

Спортната зала Балканиада бе построена за някакво балканско (оттам и името й) първенство по бокс и бе предназначена за подобни полуостровни спортни мероприятия. Тя приличаше на софийската Универсиада и спомагаше за сериозното развитие на физическата култура в града. Наследството на великия швейцарец Луи Айер, основал първото гимнастическо дружество в града, се умножаваше подобаващо.

От дясната страна на залата, която гледаше към огромен гол терен (тук опъваха своите шапита всички циркове, които идваха в града) имаше добре обезопасена желязна стълба, по която лесно можеше да се качиш на покрива. За Митето нямаше проблем да стигне стълбата с лек подскок, но на Мишо му се опря и той трябваше да бъде повдигнат. Приятелят му го изтласка нагоре и Мишо започна да се прихваща по железните пръчки.

— Не гледай надолу! — предупреди го Митето. Чуваха се металните отеквания от ръцете и краката му.

Разстоянието не бе малко, а на Мишо му се стори три пъти по-дълго. Стискаше здраво всяка стъпенка и с мъка регулираше дишането си. Трябваше да успее и не биваше да се изложи. Стори го оная вечер, защо не и сега?

— Ако те е страх да се връщаме?

— Давай! — само това успя да каже Мишо и продължи нагоре.

Когато стигна покрива и се претърколи върху него, той бе най-щастливият човек на света. Чак сега погледна надолу и се разтрепери. Не вярваше на очите си, че се е покачил толкова нависоко.

— Браво! — седна до него Митето. — Ти си истински пич! Ела!

Двамата отидоха до някаква огромна ламаринена кутия с решетка — съоръжение за вентилация, под която имаше дълбок улей за оттичане на водата. Седнаха в него, с гръб към кутията, която ги скриваше изцяло. Митето пъхна ръка под долния й край и извади оттам топка от вестник. Разгъна я и Мишо видя малка кутийка с надпис Арда и кибрит.

— Искаш ли? — подкани го Митето.

Мишо кимна в отрицание и загледа със страхопочитание мускулестото момче, което вече пушеше като баща му.

— Какво имаше да ми казваш?

— Ами… Пак влизах в запустялата къща…

— А стига, бе! И за какво?

— Оная вечер не ви казах, още ме беше страх, но го видях… призрака, де.

Митето го изгледа с широко-отворени очи, после смукна съсредоточено.

— Сигурен ли си?

— За кое?

— Че си го видял.

— Да, но не беше на мъж, а на жена — не му каза, че прилича на кака Мими, нито че е усетил миризмата на леля Гина. — Днес в мазето видях и две обувки…

— Какви обувки?

— Мъжки. Мисля, че са на бай Пано.

— Хм! — зачуди се Митето. — Значи, ще излезе истина… Аха!

— За какво говориш?

Момчето не отговори веднага. Мислеше си нещо свое, премрежил очи заради цигарения дим, сякаш бе възрастен мъж, който се готви да вземе решение.

— А изкуствен крак видя ли?

— Не разбирам…

— Бай Пано е куц, не знаеш ли? Левият му крак е отрязан до коляното и носи протеза.

Сега Мишо едва не извика от изненада. Затова значи имаше нещо в лявата обувка, каза си той. Митето продължи:

— Друг знае ли за обувките?

— Не.

— Трябва да съобщим в милицията. Аха! Татко каза, че бай Пано го няма от десетина дни и капитан Григоров го търси.

— Чичо Гичо идва и у нас.

— За това е. Да вървим да му кажем!

— Почакай! Не съм напълно сигурен. Ами, ако ми се е сторило?

— Значи се колебаеш. Аха!

— Не е ли по-добре да отидем двамата в конака и да проверим?

— Днеска ли?

— Ами…

Цигарата догаряше, а течението носеше дима право в лицето на Мишо. Той бе свикнал с него покрай баща си, който пушеше само в беседката. Баба Милèва не даваше да се влиза в къщата с обувки, камо ли да позволи на зет си да пуши вътре. Когато по-късно, след смъртта на баща си, Михаил Обретенов пропуши, той димеше навсякъде в домовете си в памет и като компенсация за своя родител.

— Прав си. След малко ще отидем да проверим — каза Митето.

Слизането се оказа далеч по-трудно и страшно от изкачването. Сега трябваше да се гледа надолу, за да се следи къде стъпват краката, а това бе много неприятно. Митето пак беше под него. Той слизаше с лекота. Въпреки това не бързаше, за да изчаква своя по-малък приятел. Така той му помагаше, тъй като отклоняваше вниманието му и Мишо по-рядко гледаше към далечната земя.

Всичко завърши благополучно. От тоя ден нататък двамата вече редовно щяха да се изкачват върху спортната зала. Към тях по-късно се присъедини Самуел, който също пушеше и който дори се оказа свестен пич, въпреки че му бе измислил прякора Жаба. От тоя покрив те щяха да слушат режещия глас на съдията, който се носеше над главите на замрялото гражданство, струпало се около радио-уредбите на площада, за да слуша пряко най-зловещия процес в историята на Олм.

В мазето на конака бе все така хладно и влажно. Мишо не можеше да повярва, че Митето ще се поколебае, преди да влезе с него.

— Сигурен ли си, че си видял обувките на бай Пано? — още веднъж попита той, когато се канеха да прескочат през прозореца.

Мишо не бе категоричен, но влизането му бе достатъчно показателно. Нямаше как — Митето трябваше да го последва. Сега вече Мишо изобщо не изпитваше страх и бе горд, че предвожда не кой да е.

— Ето ги! — посочи той към захвърлените обувки.

Синът на Фончо издиша дълбоко, за да се отърси от страха и последва своя другар до мястото под прозорчето. Сега не бе толкова светло, но лявата обувка с дървения калъп в нея се виждаше ясно.

— Сто на сто е на бай Пано. Аха! — задъхано изрече Митето. — Няма какво повече да стоим тука, ами да вървим в милицията.

И докато Мишо се канеше да му каже, че трябва да потърсят дървения крак, Митето бе изчезнал. Намери го в Празното място. Стоеше, подпрян на зида, и съсредоточено гледаше в земята.

— Е, видя ли?

— Аха… — не помръдваше очи Митето. След малко рязко се оттласка от камъните зад него и изрече:

— Искаш ли да отидем първо в дома на бай Пано?

— Защо?

— Да проверя едно нещо.

— Ами, леля Гина?

— Още по-хубаво, ако си е у дома.

— Как така?

— Ще разбереш. Да вървим!