Емил Андреев
Проклятието на Жабата (35)

Капитан Григоров

В бръснарницата баха само Цачи и Гичо Гаргата. Пушеха и тихо си говореха. За съжаление, Линдро го нямаше. Васил Обретенов влезе, поздрави и седна унил под кръглото прозорче.

— Кво става бе, Васо? Нещо са ти потънали гемиите — подхвана го Цачи.

— Намери ли Фончо? — попита и Гичо.

Васил вече съжали, че е дошъл тук, за да търси утеха. Сега двамата нямаше да го оставят на мира с техните въпроси. Все пак, той приглади коса с ръка, въздъхна и рече:

— Абе, уморен съм нещо… Фончо го нямаше. Не е ли идвал тука?

— Не е! Днеска Гичо дойде пръв.

— Сигурно по служба? — опита се да бъде настъпателен Васил.

— И по служба, Васко, ама ти като не щеш да съдействаш? — смигна на Цачи.

— Не ми е до шеги. Казах ти, че не мога така…

— Е, добре де! — прекъсна го капитанът, сякаш се опасяваше Васил да не каже и пред Цачи какво го бе помолил в милицията.

Васил го погледна и се запита дали точно сега да не му съобщи всичко, което бе научил от Гергина. Едва ли щеше да има по-удобен случай? Днес за втори път съдбата го сблъска с Гичо. Защо не? Щеше да има и свидетел — Цачи. Да, но по такъв начин Васил щеше да си признае, че има тайна връзка с жената на бай Пано. Горкият мъж! Ако бе вярно, че го е насекла на парчета и го е изгорила, това щеше да бъде най-зловещото убийство в историята на Олм, а и не само в неговата. И как се бе сетила само — да не го зарови, а да го хвърли в огъня? Никакви следи, никакви улики. Кремирала го бе като индийците, само дето преди това го бе разчленила. Ужас! Но защо го беше направила?

— Григоров, що не я вкарате тая Гина в ареста и да я попритиснете малко, бе? — предложи бай Цачи. — Няма начин да не си каже всичко.

— Не може така! Ние не сме инквизиция!

„Абе, не сте!“, помисли си бръснаря, но не посмя да го изрече на глас. Вместо това предположи:

— То, да не пък бай Пано да се е върнал при унгарката?

— Изключено е! — само това отговори капитанът, после стана да си върви: — Скоро всичко ще се разбере. — А преди да излезе, той се обърна към Васил: — Ела за малко навън! Айде, Цачи, до утре!

Двамата застанаха пред къщата на мадам Хачуян.

— Василе, имам едно поръчение към тебе — започна тихо и строго капитан Григоров. — Вече знаем кой е убиецът на бай Пано, въпрос на часове е да го арестуваме. Ще трябва и ти да ни съдействаш.

— Ако е като предишната ти молба…

— Слушай сега и не приказвай!

Гичо Гаргата се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва, после наведе глава към Васил и почти шепнешко продължи:

— Искам ти, като комшия и приятел на бай Пано, да отидеш още сега у тях и да разговаряш със съпругата му Гергина.

— Ама, как така! За какво да я търся?

— Ще измислиш нещо.

— Тя ли е?

— Не питай! Трябва да я изолираме за час-два, докато проведем нашите оперативни действия.

— Какво да правя с нея толкова време? Тя ще се усети.

— Аз ли да те уча? Що не я заведеш на разходка до „Чайка“, а?

— И как ще стане тая работа?

— Е, вие не сте ли си вече близки? — с друг тон попита Гичо.

Васил бързо прецени, че нещо не е наред. Усети, че Гаргата се опитва да го вкара в някакъв капан. Съдействие? Глупости!

— Гичо, накъде биеш?

Капитан Григоров се усмихна присторено и сложи ръка на рамото му.

— Васо, ти май не ми казваш всичко, а? Криеш нещо, нали?

— Какво да крия?

Стара милиционерска хватка! Убеден бе, че Гичо нищо не знае и само го провокира, та да го накара да се чувства виновен. Не го познаваше, значи! Васил щеше да мълчи и да отрича докрай. Нали Гина му каза, че сама ще се предаде. Зачака, нека Гаргата да каже какво. Капитанът обаче продължаваше да мълчи. Гледаше го с хитрите си черни и изпитателни очи, сякаш му се надсмиваше и заплашваше едновременно.

— Хайде де! Няма ли да ми кажеш!

— Нямам нищо за казване.

— А уж не си могъл да го вдигнеш, като си помислиш за нея!

— Е, и? Какво като е така?

— Да, но са ви видяли да се прегръщате с Гина.

Малката Марион? Мими го предупреди за нея. И тогава Васил си спомни, че мерна момиченцето преди да влезе в къщата на бай Пано. Дали пък тя не ги бе проследила и видяла през прозореца? Дори и да бе така, кой можеше да го докаже, освен тя самата. Ала Гичо едва ли щеше да направи очна ставка с дете. Щеше да бъде смешно.

— Гичо, знаеш, че никой не ме е видял. Нима мислиш, че имам нещо общо с изчезването на бай Пано?

— Кой казва така?

— Ами, тогава? Какво искаше да ти съдействам?

— Ще задържиш ли Гина час-два, все едно къде?

Васил премисли бързо. Ако откажеше, значи беше гузен, ако се съгласеше — влизаше в капана на Гичо. Нямаше голям избор. Е, какво пък! Щеше да каже на Гина за какво е дошъл и тъкмо щеше да се опита да разбере защо е извършила това ужасно престъпление. Ако го беше извършила, разбира се! Имаше вероятност да не е тя, след като милицията искаше да провежда някакви мероприятия без нея. Ами сънят на сина му? Дали да не го разкажеше на капитана, въобще дали, все пак, да не му разкриеше всичко? Не, Гичо го засегна, не подходи по мъжки!

— Сега ли искаш да отида у тях? — попита Васил.

— Да, и… — капитан Григоров млъкна изведнъж, после някак несетествено се провикна: — Айде, обади се за оная работа!

Какво му ставаше? Васил се обърна и видя Линдро. Докато се осъзнае, Гичо му прошепна с извърната глава:

— Бягай у Гина, чу ли! — и пак се провикна: — Линдро, здрасти! Много се бавиш. До утре, Васо!

Тръгна си. Пишман приятелят му капитан Гичо Григоров-Гаргата играеше някаква непонятна, но неприятна игра и Васил още не можеше да разбере каква — друг повод да се съгласи да отиде у бай Пано.

— Василе, кво те лъже тая Гарга? — започна Жори. Слава богу, Гичо вече се бе скрил зад ъгъла. — Като ученик бе най-смотаният в класа, а сега стана милиционер, таа жена, и то цивилен. Не знам по кво ги избират?

„По характер — помисли си Васил. — Колкото по-гаден, толкова по-удобен!“ Но на Линдро каза:

— Жорка, тихо братче, че нали ги знаеш!

— Абе, дееба аз! Че влизаш ли при Цачи?

— Не ще си ходя. Утре ще намина… Ако съм жив.

— Ти пъ! Поздрави тъщата!

Ведрият Линдро, пълен с радост, добрина и живот! Дали от факта, че го вижда, или от нерви, но на Васил му се припи като никога. За миг му мина през ума дали да не зареже акцията на Гичо, да покани Линдро да отидат в ресторант „Радецки“ и да се напие до козирката. Щеше да е малко необичайно за него, но… Жори никога нямаше да му откаже. Ами, ако поканеше и Гина с тях? Нали Гаргата сам му предложи да я заведе до „Чайка“. „Радецки“ беше далеч по-близо. Глупости! Линдро никога нямаше да дойде, ако разбереше, че с тях ще бъде и Гергина.

Отказа се. Идеята бе много хубава, за да се сбъдне. Все пак, макар и близък, Гичо бе милиционер. Васил трябваше да спасява кожата си, въпреки че вече бе притръпнал. „Да става каквото ще!“ — каза си той и продължи напред.