Емил Андреев
Проклятието на Жабата (14)

Кюфтенцата на Гина

Още щом стъпиха на главната улица, татко му го пусна. Тръгнаха към Дунава, откъдето сега се носеше мирис на тополи, тиня и риба, както и на бланка за лодките. Вече не бе толкова горещо и Васил прецени, че ако се разходят до реката, ще им се отрази добре. Можеше да отидат и до ресторант Чайка. Защо не? Щяха да минат през дунавския парк, после покрай басейна и стария граничен пост, а накрая щяха да слязат до водата и така — до новия плаж. На долния пясъчник, под тополите, щяха да видят последните захласнати картоиграчи, предвождани от Евгени Протестанеца и Гошо Попа, които играеха обикновен белот и чак до здрач и първи комари огласяха пространството с безумните олмски възклицания като: „Ду жената!“, „Гей!“ и „Еба го!“

Изравниха се с тяхната улица и Мишо видя съседката леля Гина. Изтръпна. Ей сега тя щеше да ги спре и щеше да започне със своите противни опипвания. Не се излъга.

— Къде сте тръгнали? — тихо изрече Гина, произнасяйки особено грозно и гърлено звука „р“, след което бързо се наведе и започна да го щипва с наслада и блеснали очи по гърдите. — Ето от тук ще си отрежа месце и ще си направя кюфтенца. Колко си сладък!

Мишо не бе мускулест като Митето, нито бе слаб и жилав като Самуел. Той бе закръглен и пухкав и непременно щеше да стане дебел, ако изяждаше всичко, с което баба му Милèва се опитваше да го натъпче. След време улицата стопи натрупаните „месца“, към които комшийката изпитваше особена и непонятна за Мишо слабост. Слава богу, не й остана време, за да съжалява за загубата им.

— Ще идем до Дунава — отвърна баща му, без да я поглежда. — Като минеш покрай нас, кажи на Елена, че ще се позабавим.

— Добре! — отвърна жената и пусна детето. После се изправи срещу Васил и рязко промени зловещото си изражение. Той някак смутено избягваше очите й, а Мишо използва момента и отиде до витрината на книжарницата, за да изчака там и да се прави, че гледа пенали, тетрадки и пергели.

Останали сами, в началото двамата възрастни мълчаха.

Гергина Божинова–Гина бе трийсет и две годишна готвачка в стола на Комитета, както наричаха сградата на общинската партийна централа на управляващата тогава народна и комунистическа власт. В този стол имаха привилегията да се хранят ръководните другари, сателитите на властта и някои обикновени безпартийни от обслужващия персонал, които бяха с правилен мироглед и не са имали взимане-даване с предишния режим. Дошла в Олм от Чипровска Железна в първите години след окончателната колективизация на земята, Гина успя да стане готвачка благодарение на своята сръчност и мълчаливост, но най-вече на изключителната си селска красота, която тя знаеше как да цени и продава. Имаше руси коси, стъклено-сини и големи очи, бе едро-гърда и примамлива със стройното си тяло и добре очертан задник. Иначе бе послушна и изпълнителна. Никога не говореше, без да я питат нещо, а тя самата нямаше много-много желание да казва каквото и да било. Това по-скоро респектираше мъжете и въпреки своите качества Гергина дълго не можа да се ожени. Чак на двадесет и седем години тя срещна героя от Отечествената война Панайот Симов, оставил своя ляв крак в унгарската Пуста, който я привлече с две неща — с улегналия си характер и с доходния си занаят. Бай Пано бе с цели двадесет години по-възрастен от нея и почти всички, които ги познаваха и бяха на скромната им сватба, бяха убедени, че това е брак по сметка. „Имаш ли парички, обичат те всички!“, възкликна с неизменно сияещото си лице Линдро. Бай Пано бе златар и се предполагаше, че като такъв не може да няма много пари.

— Не го щипи така! — прошепна Васил, без да я гледа. — Плаши се.

Не веднъж съседът й я бе предупреждавал да не „къса“ парченца от плътта на сина му, но Гина така и не си направи труда да го послуша и чак до окончателното си изчезване тя не спря. Ако беше получила онова, което искаше от Васил, тя щеше непременно да престане.

— Бях при мъжа ти — продължи той. — Оставих му един часовник…

Искаше да й подскаже, че трябва да върви, но жената пред него не сваляше очи от лицето му и го задържаше с излъчващото се от безумните й очи желание. Васил също копнееше за нея, но уважението, което хранеше към бай Пано, все още го възпираше. Щеше ли дълго да устои, питаше се той, като предпочиташе да избягва Гергина.

Къщата, в която живееха с бай Пано бе срещу тях, от другата страна на улицата, и в празничните топли дни, когато Васил работеше по двора, Гина често го гледаше скришом през прозореца, за да му се наслаждава. Бе готова да направи всичко за него, само и само той да я пожелаеше. Съзнаваше, че не му е безразлична и вярваше, че един ден ще успее.

— Хайде, че детето ме чака! — каза мъжът и преди да тръгне най-после я погледна в очите. Тогава разбра, че ако не бе със сина си, щеше да я последва където и да го заведеше, даже и в запустелия конак щеше да отиде.

Разделиха се с явна неохота.

В това време Мишо гледаше не в тетрадките, а в стъклото на витрината, където се виждаше собственото му отражение. Какво намираше в тялото му тази зловеща жена? Защо винаги искаше да прави кюфтенца от него? Дали нямаше един ден да го открадне и да го заведе в стола, където работеше, и да го смели на кайма? Но преди да потрепери и съвсем да се уплаши, Мишо чу гласа на татко си, който го подкани да вървят. Радостен, той изтича при него и бързо го хвана за ръка. Отново тръгнаха.

Още същата вечер Михаил Обретенов щеше да сънува как го разкъсват на парчета. Години наред той нямаше да си спомня, че това е бил първият му пророчески сън.