Емил Андреев
Проклятието на Жабата (20)

Обувките

Мишо се видя с пичовете в понеделник. В неделя свири цял предиобед, зареден с топлата прегръдка на кака Мими. Следобед строи на масата в хола поредната къщичка от пластелин. Този път тя беше копие на старият конак. Вече бе влизал вътре и бе видял разположението на стаите. Докато редеше разноцветните тухли с миризма на газ, му дойде наум да отиде пак в конака, но през деня, за да разгледа подробно и на светло зловещата сграда. Въпреки че се беше изплашил както никога, сега тя му се струваше по-обикновена и по-малко страшна. Едва ли през деня щеше да види нещо. Безглавият българин сигурно си почиваше тогава. Все пак, Мишо бе благодарен, че не го срещна, иначе кой знае — можеше да се напишка. В конака обаче имаше дух и той не бе на мъж, а на жена, при това главата й си беше на раменете и приличаше на кака Мими. Въпреки това Мишо изключваше възможността призракът да е неин. Какво ще прави тя там? Кака Мими си беше жива и нещастна и никъде не излизаше след своя провал.

Накрая, когато къщичката бе готова, Мишо се престраши и реши да отиде, и да попита съседката. Девойката пак бе на същото място и в същата поза, сякаш не се бе помръднала от петък. Сега четеше книга и не беше чак толкова посърнала, дори се усмихна леко, щом го видя.

— Здрасти, миличък!

Той й отвърна и седна на стола срещу нея. Чудеше се как да започне, но не за дълго.

— Ти ходила ли си в конака?

— В запустялата къща? Че какво да правя там?

Мишо си отдъхна. Защо изобщо се бе усъмнил!

— Е, влизала съм някога, когато една моя съученичка живееше там. Има огромна дърворезба на тавана в хола на втория етаж. Но това беше отдавна. После те се преместиха, защото щяха да събарят къщата. Да, ама виж я сега на какво прилича и още не я бутат. Дано не падне някой ден и да убие човек! Ти да не влизаш там!

— Защо?

— Опасно е!

— Аз вече влизах…

— Моля! — прекъсна го Мими. — Бе изумена не толкова заради куража му. — Повече да не си посмял!

— Момчетата казват, че вътре броди дух на мъж без глава, ама аз видях призрак на жена. И приличаше на тебе.

— Мише, ти не бива… Недей, миличък!

Мими прехапа устни. Опасяваше се за нещо свое, за нещо, което Мишо не знае, а не бе в състояние да разбере. Стана, отиде до него и клекна на колене, за да се изравни с главата му:

— Обещай ми, че вече няма да влизаш там!

Мишо кимна с глава, а тя го прегърна и задържа в обятията си, но не като вчера. Отново бе по сестрински и сега той не усети солен вкус в устата си. Изпрати го до стълбището, а после му махаше и от прозореца, когато той вече влизаше в техния двор.

Но Мишо не я послуша. Преди да потърси пичовете на другия ден, той отиде право в конака. Какъв ли щеше да е тоя таван?

Дали не бъркаше, чудеше се той, докато минаваше през същия прозорец, който използва онази вечер. Сега щеше да се върне пак през него, а не да скача на улицата. Вътре бе светло и много прашно. Имаше паяжини навсякъде, а от дървения таван на стаята, в която влезе, висяха две черни топки. Мишо не знаеше, че това са заспали прилепи. Те не помръднаха.

Отново премина в коридора и пак застана до стръмното дървено стълбище. Парапетът му бе изкъртен, но стълбите бяха запазени. Мишо погледна нагоре и видя, че в края има врата, едното крило на която го нямаше. Поколеба се, но тръгна към втория етаж. Крачеше бавно и леко, въпреки това дъските под краката му скърцаха. Изкачи се и се озова в голяма стая, подобна на хол. Погледна към тавана и видя дърворезбата. Бе един голям кръг с лъчи и приличаше на цветята в техния двор.

По-късно, когато стана мъж и започна да си води дневник, Михаил Обретенов щеше да запише: „Горките цветя! Как се гиздят само и все се протягат към слънцето, сякаш искат да станат като него.“

От хола излизаха четири врати — две на изток, с разположението на долните, и по една отляво и отдясно. Мишо обходи и четирите стаи, като започна от дясната. Тя бе същата като тази на първия етаж, през която влезе. На няколко места таванът бе паднал и тук-там стърчеше рогозка. Дървеният под бе изкъртен и бе опасно да се стъпва. Другите две стаи бяха по-запазени и Мишо влезе в тях, за да ги разгледа. Имаше вградени шкафове, ниши и алкови, но никаква вещ не бе останала. Нямаше и следа от нечие присъствие.

И в последното помещение не бе по-различно, но бе по-чисто и имаше остатък от малко и голо дървено легло, на което все още можеше да се лежи. Стаята бе по-малка и закътана, само с един тесен прозорец откъм Празното място. Стъклата не бяха счупени. През него можеше да се види какво става навън, но оттам бе много трудно, почти невъзможно. На срещуположната стена имаше разкъртени долапи, зад които бе една от двете големи стаи с прозорци на изток. Това бе всичко. Нищо не го впечатли, освен може би… Стори му се, че отново долавя познатата от оная вечер миризма. Не! Внушаваше си. Бързо излезе.

Докато се връщаше на долния етаж, Мишо си мислеше, че в леглото вероятно спи призракът. Дали пък той не миришеше така? Може би се поръсваше с някаква силна пудра, за да скрие гнусната си миризма на кръв и разлагащо се месо.

Долу вече не се усещаше нищо — само силна миризма на прах и влага. Щеше вече да си тръгва, когато видя, че на малката площадка до стълбището има тясна вратичка, не по-висока от него. Тя нямаше брава и се притваряше с райбер. Мишо я открехна и инстинктивно се дръпна назад заради миризмата на гнило и пронизващия хлад. Имаше каменни стъпала, които водеха надолу в дълбока изба. Не, нямаше да влиза вътре, каза си Мишо, но краката му сами го отвеждаха по стълбите. Отнякъде прозираше светлина и той можа да види десетки свити на кълбо жаби, които спяха до пропитите от влага камъни. Струваше му се, че се връща в съня си и че ей сега ще чуе монотонния звук на виолончелото, а пред него ще застане Ка и краставата жаба-царкиня. Уплаши се! Какво правеше, защо не се връщаше? Кой го дърпаше надолу и надолу. Пак ли щеше да припадне?

Бе вече готов да извика и да побегне назад, когато се озова в мазето и видя правоъгълно прозорче с две малки крила. То бе на нивото на улицата и гледаше към бай Пано. През счупените стъкла влизаше сноп светлина, която пронизваше киселата и мокра земя на пода. Слънчевите лъчи успокоиха Мишо и той се огледа. Видя няколко стари, прогнили и разпукани бъчви, изкривени и ръждясали капли от колело, купчина синджири, бутилки и буркани, дясна обувка с подметката нагоре, скъсан дюшек и още една обувка — голяма колкото първата, но с бомбето нагоре. Тя беше за ляв крак и вътре в нея имаше нещо като калъп с дупка. Виждаше се ясно, тъй като бе попаднала точно под прозорчето и в огрения слънчев квадрат. Беше кафява на цвят, но не толкова стара. Явно той е тук — помисли си Мишо. Събул се е и сега почива в хладния мрак на мазето. Не биваше повече да остава. Всеки момент призракът можеше да се покаже. Мишо бързо се завъртя и почти на четири крака се изкачи до горе.

Прекрачваше вече прозореца откъм Празното място, когато се досети къде беше виждал подобни обувки. Бай Пано носеше същите. Да, но какво търсеха те в мазето на конака? Не може да бъде — разколеба се момчето и изтри в тревата полепналата влажна пръст от ръцете си. Мишо още не знаеше, че бай Пано е с изкуствен ляв крак, иначе изобщо нямаше да има съмнения. В края на Аница, до будката за вестници, Михаил си спомни кой излъчваше натрапчивата тоалетна миризма. Леля Гина! Гадната съседка Гергина, която искаше да го направи на кюфтета — тя вонеше така. Нея ли бе видял оная вечер? Със сигурност тя можеше да бъде и призрак, и таласъм и вампир.