Емил Андреев
Проклятието на Жабата (10)

Прякорът

Противно на очакванията пръв улучи Стефчо. Той извика, радостен от попадението си и всички се загледаха към ударената жаба. Тя бе на четири-пет метра от брега, но за Мишо това бе огромно разстояние. Да уцелиш от толкова далече си беше постижение.

— Браво! — одобри Митето, а Мишо видя фунийката да стърчи от задното дясно бутче на земноводното. — С карфица ли беше? — продължи Митето.

— Не! — провикна се Стефчо. Брат му Кирчо бе застанал до него и му се възхищаваше, като не пропускаше с гордост да поглежда към останалите пичове.

— Опа! И аз ударих една! — обади се Борисчо.

— Започна се! — каза Митето и сам се захвана да цели средно голяма жаба, чиито мехури равномерно се издуваха в ритъма на квакането й. Тя бе по-близо от тази на Стефчо.

Чу се характерния звук от издухването и фунийката се заби в гърба. Жабата се оттласна напред, а после се потопи във водата. Фунийката си извади и остана да плува на повърхността.

— Нямаше карфица, ама я пернах яко! Нищо, нека си плува. Важното е, че улучих!

Михаил се изуми на точния мерник на Митето и се замисли дали той ще може да уцели жаба. По-добре беше да не опитва, а само да гледа. Все пак, беше му за пръв път. Но след около половин час, време за което Борисчо удари три и уби две жаби, Митето удари четири и уби една, а Самуел и Стефчо останаха трети с по един трофей и няколко попадения (дори и Кирчо удари две, едната от които „отиде да умре“ според Самуел), пичовете се събраха на разбор и съвсем естествено и с питащи очи погледнаха към Михаил. Я да те видим сега? И никаква снизходителност! Нямаше как — трябваше поне да опита.

— Ще се целиш точно под жабата! Върха на тръбата ти трябва да опира в краката й — даде напътствията си Митето.

И когато, без да е проумял думите му, Мишо клекна и направи опит за прицел, всички се захилиха. Той извърна глава и жално ги погледна, за да разбере защо.

— Абе, ти с двете очи ли ще се мериш?! — укори го Стефчо. — Затвори едното!

— И кво си клекнал, като че ли ще кендзаш! — добави подигравателно Самуел.

Митето му показа как трябва да постъпи, като сам легна на земята, прикладва и взе на мушка въображаема цел. Когато стана и се отупа, той потърси във водата удобна за отстрел жаба. Мишо легна на земята и се опита да направи същото като Митето. Точно в този миг, за негов късмет, на метър и нещо от брега изплува огромна жаба и замря с лице право към цевта му, като едва забележимо се понесе по повърхността.

— Ега си късмета! — възкликна Кирчо, но Митето му направи знак да мълчи, клекна до Мишо и прошепна:

— Леко, леко! Цели се точно под главата и духни силно!

Михаил усети как сърцето му се разтуптя, дъхът му се ускори, а ръцете му се изпотиха. Така не се бе вълнувал отдавна. Дори когато му предстоеше да изсвири нещо на виолончелото пред хора, той пак бе по-спокоен от сега. За миг жабата пред очите му заприлича на великанската царкиня от съня му. А щом Мишо затвори лявото си око, тя стана още по-голяма, с полуотворена уста, готова да скочи върху него и да го глътне. Идваше му да хвърли пушката и да избяга право в къщи. Главата му забуча и той сякаш започна да се премята надолу, към бездна, в която го чакаше зейналата паст на жаба-чудовище с огромни изпъкнали очи и стаен лепкав език.

Духна с всичка сила, по-скоро за да се освободи от ужаса, без дори да е успял и за миг да се премери в жабата пред него. Чуха се два необичайни звука: от неизлетялата фунийка, която се бе разтворила и бе запушила тръбата, и от самия Мишо, който неволно се изпусна от притеснение. Пичовете така се разсмяха, че на него му идваше да скочи в блатото и никога повече да не изплува от там.

— Леле, как пръдна само!

Не разбра кой го каза, тъй като всичко наоколо се смееше. Жабите се разквакаха още по-силно, бабичките и старците в съседство захвърлиха чашки и столове, спряха да се лекуват и прихнаха в провиснал старчески кикот. Над тях вече кръжаха врабчета и лястовици, които отривисто чикчирикаха и чуруликаха на възбог. Дори папурът се раздвижи и захвана още по-усилено да отделя пухчета, които с хихикане се издигаха към небето и там разказваха на облаците колко много се е изложило едно момче на земята. Последното нещо, което Михаил видя, бе белият корем на жабата, която се отдалечаваше от него. Тя бавно плуваше по гръб и радостно пляскаше с предните си плавници, като човек който му ръкопляска. Стори му се, че казва нещо, но можеше ли Мишо точно в този момент да разбере какво.

— Жаба, жаба, жаба! — подхвана Самуел, а след него и останалите пичове.

Митето и той се смееше, но не пригласяше. Знаеше, че на всеки може да се случи подобен „киц“ — запушване с недобре направена фунийка. Това, което не съзнаваше бе, че Мишо е роден да предизвиква възторг дори в нелепа ситуация като тази. Неговото пръдване бе и естествено, и непринудено, но най-вече — неочаквано.

— Михаиле! — чу се мъжки глас.

Всички се обърнаха и видяха бащата на Мишо, който стоеше на няколко метра от тях със строго лице и стройно тяло. Мъжът се опитваше да не показва радостта си, че е намерил своя син и насилствено я заменяше със свъсени вежди и стиснати кътници. Тъща му Милèва го бе извикала от работа, за да търсят „изгубеното“ дете.

Пичовете се умълчаха. Чичо Васил бе от хората, които още с появата си всяваха респект. Имаше мускулести ръце, проницателни зелени очи и къса светло-кестенява коса. На Мими й приличаше на любимеца й Джони Холидей. С две думи Васил Обретенов беше хубав мъж. Най-внушителната част от него, обаче, бе една татуировка на орел, разперил криле върху дясното му рамо. Беше си я направил в казармата. Служеше като трудовак и в свободното време, когато не строяха новото крило на Софийския университет, той се съгласи да го изрисуват за цял живот. Момчетата в махалата я бяха виждали, когато той копаеше гол до кръста в двора или седеше по потник в бръснарницата на Цачи. Жените я обожаваха заради топлото рамо и възможността да го хапят точно там в любовната игра. Синьозелените линии на татуировката скриваха случайните следи от зъби и смукано. Сега орелът едва прозираше през тънката и бяла памучна риза.

— Хайде да си вървим! — подкани сина си мъжът.

Михаил стана от земята, отиде до баща си, хвана го за ръка и така двамата тръгнаха към къщи. Васил Обретенов бе горд, че синът му е усетил сладостта от улицата и бе пренебрегнал волята на Милèва, а Михаил — че татко му го избави от ужаса, от подигравките и всемирния присмех, татуирал завинаги прякора му Мишо Жабата.