Емил Андреев
Проклятието на Жабата (44)

Москва

25 октомври 1979, петък

Татко, вчера пристигнах в Москва! А на днешния ден по стар стил била избухнала Великата октомврийска социалистическа революция, значи на хубав ден сме започвали нашето студентството. С тези думи ни посрещна в аулата ректорът, проф. Инокентий Давидов.

Още съм като пиян от впечатления. Косата ми едва-едва е набола, нали преди седмица се уволних. Чувствам се повече от новобранец. Гледам като подплашен и се опитвам да не изглеждам смешен.

Първите ми впечатления от Москва са толкова силни, сякаш съм попаднал на друга плането. Да, така е! Градът ми изглежда огромен и някак космически с тези гигантски каменни сгради които стърчат в небето като орбитални станции. Студено е, мрачно и бедно. Личи си отвсякъде, веднага се набива на очи. В сравнение с България тук хептен нищо няма по магазините. Улиците са широки, а автомобилите двойно повече. Кремъл е внушителен, но от преките предавания на парадите по телевизията съм останал с впечатление, че Червения площад е по-просторен. Видях и мавзолея на Ленин, разбира се! Винаги има опашка пред него. За сега не мисля да влизам.

В общежитието ме настаниха с още две момчета — Юрий и Андрий. Юра е от Красноярск, Сибир, специалност виола, а Андрий е от Ровно, Украина — също чело като мене. Виждат ми се умни и възпитани момчета. И те са за първи път в Москва. Шашнати са не по-малко от мен, тъй като и техните градове са сравнително малки. Мисля си, че ще бъдем добра компания.

 

20 декември1979

С нетърпение чакам да се прибера в България за Нова година. Тук студът е нещо ужасно, с което българин като мене трудно свиква. Сега разбирам, защо руснаците пият толкова много. Та от този студ мозъците им замръзват! За сметка на това душите им горят. Такива безумци са, че страх да те хване. Като реки без брегове са! Не случайно тук имат поговорка, че Русия не можеш да я разбреш с ума си, а само със сърцето.

Следването потръгна. Свикнах с всички порядки и изисквания. С Юра и Андро (побългарих го, но той не ми се сърди) станахме много гъсти. И двамата си изпиват носа между очите, както казва Швейк, но Юра по се държи. Непрекъснато ме подкарват да им правя компания, но аз им обясних, че съм се посветил изцяло на музиката и не близвам алкохол. Те щяха да паднат, но ме разбраха. Сега съм нещо като ковчежник. Когато остане водка, а това е много рядко, те ми я дават аз да я съхранявам. Никой не бива да пие без другия. Каква молба настава, ако знаеш. Дойде Юра и: „Ну, Миша, чуть-чуть!“ Аз съм непреклонен. Пристигне Андро: „Мишенка, дай по немножко!“ Не му обръщам внимание. И на двамата им идва да ме лупнат по главата, но разбират, че съм истински приятел. Спечелил съм им доверието и цялото пиене от етажа вече стои при мен на отговорно пазене.

Татко, като ти пиша така за моето следване в Москва, аз се сещам че ти никога не успя да излезеш от България. Ако на мене ми се отдаде възможността да пътувам, ще ти разказвам за всичко, което съм видял или, по-скоро, как съм го усетил. Искам да те успокоя, че тук хората изобщо не могат да напускат селищата си без специално разрешение от милицията. Не повярвах, като го разбрах! Въобще, не е лесно да се живее в Русия. Но пък какви широки души са иначе. Е, често накрая превръщат всичко в едно голямо мазало, ала са толкова сърдечни и чувствителни, че понякога стигат до пристъпи на лудост. Но не търпят да им противоречиш много-много. Почнеш ли да спориш, значи трябва да си готов да стигнеш до неподозирани дълбочини и израждания на спора. Често ставам свидетел на това, когато слушам Юра и Андро. Добре че руският ми още не е добър, пък и не съм от приказливите.

Иначе свиренето върви. Преподавателят ми е отличен педагог и направо е истинско удоволствие да се работи с него. Казва се Вадим Хаимов Мошиянов и е бил близък приятел на самия Ростропович. Често обича да го споменава, но под сурдинка. Друг път ще ти пиша защо. „Запомни, че Мстислав Леополдович е човек с характер и от нищо не се бои. Ако искаш да бъдеш като него, изгради първо характера си!“ Така редовно ме съветва Вадим Хаимов. И той е евреин като моя някогашен другар от махалата Самуел.

Тати, казвал съм ти, още докато беше жив, че ми викаха жаба, нали? Е, Самуел ми го измисли. Разказах веднъж на Юра при какви обстоятелства се роди този прякор, а той щеше да се спука от смях. Сега понякога на шега ми казва Лягушкин, от руската дума за жаба — „лягушка“. И на руски звучи обидно, нали? Предупредих го да внимава.

 

6 февруари 1980

Сега, скъпи татко, ще ти пиша някои неща, които са малко по така! Споменах ти за Ростропович. Трябва да знаеш, че той е невъзвращенец. Избягал е от СССР заедно с жена си Галина през 1974 — годината, когато ти почина. Сега е враг на системата. Впрочем, тук интелигентните хора едва издържат, но търпят и се борят кой как може. Има хора, които са наречени дисиденти. Те не искат социализма. Пращат ги по лагери. Много от хората не искат да живеят тук по такъв начин и се опитват да избягат на Запад. Някои успяват. Които не могат, търпят и пият. Нас, българите, ни водят за сателит на Съюза, дори се шегуват, че сме неговата седемнадесета република. Иначе много обичат България. Нали са ни освободили, а ние от признателност им викаме „братушки“. Позволявам си да те занимавам с тия глупости, тъй като много трябва да се внимава къде и какво говориш, за да не те върнат в родната страна. Един поляк, Владислав, вече го изгониха, тъй като говореше, че Хитлер и Сталин си били поделили Полша. Представяш ли си! За такива думи не прощават! Но, както пишеше па портала в казармата: До тук по служебни въпроси! Повече няма да те занимавам с подобни неща, защото, ако някой намери този дневник, мога сериозно да загазя. Знай, че Москва не е това, което виждаш по улиците!

 

11 май 1980

Отче мой, Запознах се със Светлана. Няколко дни преди това, обаче, я сънувах. Любимата ми Ка също се появи! Бях я забравил вече, тъй като отдавна не я бях виждал — цяла година и нещо, още от казармата. Татко, аз не ти писах за войниклъка, тъй като нямаше нищо смислено за тия две години в него, освен фатмашките дивотии, с които се разсмивахме. Слава на Господ, че служех в музикална рота, та ни юркаха по-малко и вършехме нещо човешко, все пак. За мене казармата е най-голямата загуба на време, изобщо не се възмъжава, а напротив — оскотява се! Мислиш само за спане, ядене и — извинявай! — ебане! Представям си на теб, горкия, какво ти е било, след като си служил цели три години! Но да се върна към съня.

Вървя аз в някакъв руски манастир, чийто огромен събор с бели стени и сини кубета на звезди се издига край мене. Стигам до една висока барокова камбанария и се спирам, за да я разгледам, тъй като е много красива. Най-отгоре, между колоните с богати орнаменти се показва някакво непознато женско лице, но като се вглеждам по-добре, разбирам, че това е моята познайница Ка — със зеленото си кожа, изпъкналите си очи и черната си, опита по тялото, копринена рокля без ръкави. Навън е адски студ, всичко е замръзнало, а дърветата са отрупани със скреж. Прехвърча ситен и сух сняг, който премрежва погледа ми и Ка вече се изгубва от него. След миг тя вече е до мене и ме пита: „Искаш ли да се разходим?“ Аз се изплашвам и се дърпам, но зад мене е легнала гигантската жаба с очи като глобуси и ми се усмихва любезно. Едва не я настъпвам и се събуждам.

Е, нищо страшно нямаше в тоя сън, пък и никой познат не видях да страда. Ка бе просто някакво момиче, което сигурно щеше да е симпатично, ако не беше така преобразено. Какво беше моето учудване, обаче, когато след два дни, в мензата, на нашата маса, на която седяхме с Юра, се настанява едно момиче, което бе същото като онова от съня ми. Никога преди това не бях го виждал. Щях да изтърва лъжицата, а то: „Мога ли да седна при вас!“ Юра бързо се оживи, размърда се и засия, дори се опита да я заговори. Момичето се представи — Светлана Вишеславцевна, пианистка — и кротко започна да се храни. Аз я зяпах глуповато, сякаш бях видял Ала Пугачова.

Когато се нахрани, тази, дошла направо от съня ми, Светлана се обърна към мене и попита: „Искаш ли да се разходим?“ Сега вече щях да припадна! Нима беше възможно? Всичко от съня ми се повтаряше, само дето не бяхме в манастир.

Юра после разказва на Андро, че съм гледал като отровен. „Момичето му говори, а Лягушкин зяпа с отворена уста!“ Андрий от Ровно се смее.

Добре де, татко, как така! Започвам да се плаша. Та аз, дето се казва, виждам в съня си непознати хора, които после срещам и наяве. Защо става това и по-скоро, защо точно аз? Нима ми е отредено да бъда някакъв нещастен пророк, който да носи бремето на съдбата по такъв мъчителен начин? Вече се улавям, че се плаша да заспивам. Ами, ако пак ми се появи Ка? Утешавам се, че това става много рядко. Трябва да се примирявам и да свиря колкото се може повече, за да забравям. Какво щях да правя, ако не можех да свиря? Не ми се мисли!

Каква била работата със Светлана? Тя е московчанка, от стар род. Дядо й по бащина линия е лекар, бил е бизък на Бердяев и Франк^[1], представяш ли си! За хора като тях тук не се говори, но руската интелигенция отлично ги познава. Как е оцелял този нейн дядо, аз не мога да знам, вероятно професията му го е спасила, въпреки че колко лекари са отнесли плувката, както би казал Линдро!

Светлана Вишеславцевна чула за мене, че съм българин от своята преподавателка Нина Григориевна, която пък била много близка колежка с моя Вадим Давидов. Оказа се, че те ни коментират — кой какъв и откъде е, свири ли добре, талантлив ли е или само амбициозен. Клюкарят ни нашите преподаватели, няма как! Като разбрала откъде съм, Светлана поискала да се запознае с мене, тъй като дядо й много обичал България. Той никога не я бил виждал, но като заклет толостоист, питаел най-топли чувства към тази митична страна на духа, към която в последните дни от живота си Лев Николаевич се бил запътил. Самата Светлана знаела от своя приятелка и съседка по дача в Иваново, че България е топла и „фруктова“ страна, пълна с хубости и „замечательно“ море. Какво повече й трябвало на Светлана да ме потърси и да ми предложи да се разходим? Руските момичета не са като нашите, те са прями и казват направо какво искат. Нашите го усукват и се кършат като зелен боб, както би се изразил Линдро. Боже, татко, за втори път се сещам за него. Да не би скоро да го сънувам?

Юра се занася с мене и ми вика: „Излезе ти късметът, Лягушкин! С такова момиче далече ще стигнеш.“ Не ми завижда, но оценява качествата и произхода на Светлана.

Именно тя ми показа другото лице на Москва, но за това — по-нататък. Само мога да ти кажа, че вече напълно вярвам, че ми четеш писмата. Липсваш ми, татко!

 

25 септември 1980

За мой ужас, отче мили, отново сънувах! Както се опасявах, на сън ми се яви твоят приятел Георги Борисов-Линдро. Видях го в много необичайна ситуация и още не мога да проумея какво има да му се случва, но щом и Ка се появи, няма да е нещо розово! Линдро бе възседнал огромната крастава жаба-царкиня и заваряваше небето със своя електрожен. И беше без маска. (Може горе да сте го видели и вие.) Чудиш се, като как така се заварява небето? Ами, представи си светкавица, но която не изчезва след миг, а постоянно свети. Виждаш волтовата дъга да прорязва небосвода. Може би някаква граница, която не може да се забележи от земята, но в съня си различавах ясно двете части, които Линдро се опитваше да завари. Изведнъж, зад един от облаците се показа Ка с дървено ведро вода в ръка. Сега тя прилича на непозната за мене жена, но със грозно лице. Линдро е с гръб към нея и не забелязва как тя идва до него и лисва водата върху ярко светещия електрод. Блясъкът рязко изгасва, става по-тъмно, но аз ясно виждам вдигащата се пара, която става на облак над главите им. Линдро пада от жабата и полита стремглаво надолу към земята, а някакво ангелче вика след него: „Линдро-о-о, Линдро-о-о!“ Събудих се!

Дано, скъпи татко, нищо лошо не му се случи на твоя приятел!

 

17 декември 1980

Вече година откакто съм в Москва. Свикнах доста с нея и опознах много от лицата й — и добрите, и лошите. Разбира се, добрите са далеч повече. Лошите са еднакви за всички и произхождат от системата. За тях дори не ми се мисли. И да ти ги описвам, какво значение ще има това за тебе? Не че хубавите страни имат, но след като си на по-добро място, защо да те занимавам с глупости?

Със Светлана сме все още само близки приятели, без да сме се докоснали дори. Усещам, че не би имала нищо против да го направим, но аз пък чувствам, че не бива. Не че не искам. Тя е хубава — типична рускиня, с руси коси и синьо-зелени очи като твоите. Ти, татко, имаш славянски тип лице, а моето е друго. Взел съм от чертите на мама и съм се омешал. Нямам самочувствието на хубав мъж, но другите ме намират за такъв. Андро дори се шегува, че в Ровно съм щял да имам опашка от кандидатки.

Внимавам със Светлана, тъй като тя е много умно и деликатно момиче. Амбициозна е също така и желае на всяка цена да стане концертираща пианистка. Свири с часове и това ми харесва. Въпреки заетостта си, обаче, намира време за всичко. Обича да ме води на различни места в Москва, които сам никога не бих забелязал. Обиколили сме доста музеи, галерии, театри, паркове и забележителности, а в този град те са толкова много, че и четирите години следване няма да ми стигнат, за да ги разгледам всичките. Няма да ти ги описвам, тъй като ще ми трябват дни. Каквото окото види и сто думи не могат да го опишат, нали така си ми казвал!

За Загорск, обаче, не мога да не ти разкажа, тъй като именно това се оказа мястото от съня ми. Загорск е град на 50–60 км северно от Москва, където се намира Сергиево-Троицката лавра. Тук е седалището на всерусийския патриарх. Излишно е да ти казвам какво е отношението на властта към религията и към църквите въобще. Същото като у нас — „опиум за народа“. Като цитирах Маркс, та се досетих: Светлана ненавижда марксизмо-ленинизма и тайно презира болшевишката власт. Не го афишира, разбира се, но не й пука. Личи й, че е със здрав корен. Тя не обича и Фройд (помниш, че ти писах за него, още когато Джоката ми обясняваше как подсъзнателно съм искал да те убия) и това я прави някак симпатична в моите очи. Дядо й, лекарят, бил обичал да казва: „Маркс е икономически материалист, а Фройд сексуален материалист. Какво може да очакваш от евреи — все материалисти!“ Не че Светлето е антисемит, разбери ме правилно; там, горе всички сте еднакви, нали така? Моят преподавател Вадим Давидов обича да се шегува, че евреите трябва да бъдат мразени не повече от абсолютно необходимото. На мене ми е все едно. Знаеш в каква махала съм израснал и не мога да мразя другия. Евреите са ми симпатични, тъй като ги намирам много сродни с нас — талантливи, умни, находчиви и мързеливи. Споделих го със Светлана, а тя ми отговори: „Мислиш така, тъй като не си им сърбал попарата!“ Не й казах, че Самуел ми е измислил прякора Жаба.

Именно Светла настоя да ме заведе в Загорск, въпреки студа. Искаше да ми покаже сърцето на руското православие. Сергиево-Троицката лавра е част от така нареченото „Золотое колцьо“ — верига от десетина православни манастира. Защо ли хората сравняват всичко хубаво със златото, пък обвиняват само евреите, че са сребролюбци? Не го казах на Светлана, разбира се. „Имеется хас!“

Да, мили мой отче, манастирът от съня ми бе точно тази лавра: и събора с типичните пет сини кубета-луковици с жълти звездички по тях, и изящната барокова камбанария срещу старата каменна църква, в която има икони на Андрей Рубльов. Въобще, изживях истинско дежа вю! Дори студът и снегът бяха същите. Как е възможно да са толкова еднакви и образите от съня ми, и тези от действителния свят? Нима съм живял преди и съм идвал тук в други години и в друго тяло? Не знам за останалите хора как е, но за мене прераждането вече е по-скоро съществуващо явление, отколкото представа за подтискане на страха от смъртта.

Влязохме в малката църква срещу камбанарията. Не можеш да си представиш, скъпи татко, колко хора имаше вътре! Едва си пробихме път, за да запалим по свещица. Като се огледах, осъзнах две неща, почти не видях мъже — освен чужденци и туристи, а само жени. Те бяха предимно забрадени в басмени кърпи старици, които плачеха и се кръстеха в невиждана отдаденост на Господ Бог. Другото, което ме порази, беше топлината в тая църква. Никъде не видях да гори печка — щеше да е опасно при толкова посетители. И тази топлина не беше само телесното излъчване на множеството, а някаква ведра и сияйна топлота, без следа от каквато и да е неприятна човешка миризма, която неизбежно усещаш във всеки голям руски магазин.

Прекарахме изумителни минути в тази църквица. Мълчахме и ние двамата със Светлана пред многоликия иконостас, съпричастени със стариците и светлината на божествените очи, които ни гледаха от него. Така и не разбрах кои от иконите бяха на Андрей Рубльов. (Между другото, татко, предполага се, че той се е учил на иконопис във Велико Търново и има икони в тамошната църква „Св. Четиридесет мъченици“, в които недвусмислено личи неговият стил. Това сигурно нищо не значи, но е факт, който, по ирония на съдбата, научих тук.)

На връщане във влака разказах за съня си на Светлана, а тя ме прегърна за пръв път и ми каза: „Това е знак от съдбата!“ За какво, обаче, беше този знак, не можех да кажа до гарата в Митищи. Защото, няма да повярваш, бащице мой, но на перона видях познато мъжко лице. Не, не беше на Линдро, както сигурно си помислил. Човекът, който се качи във влака, беше Самуел Несим Ниньо. Утре ще ти пиша какво се случи по-нататък. Предай на бай Симчо, че синът му изглежда добре.

 

19 декември 1980

Точно така, старият адвокат Несим Ниньо е починал преди шест месеца. Това разбрах от сина му, който побързах да пресрещна в коридора на вагона. Поканих го в нашето купе. Изненадата и радостта от срещата бе взаимна. Представих го на моята приятелка, която, като чу името на съотечественика ми, предпочете просто да ни остави да си говорим приповдигнато и на български за всичко родно, скъпо и познато.

След казармата Сами станал печатар. Не му се учело повече, затова се хванал на работа. Преместил се във Враца и там се издигнал до началник търговски отдел на местната печатница. Сега бил командировка в полиграфическия завод на Митищи да купува линотиперни машини. Аз от своя страна му разказах за себе си. Сами знаел за Борисчо и много му станало мъчно, като разбрал, а за Митето, дори не му се говореше. „Сърцето ми се къса, като го видя как ходи нагоре-надолу по улиците на Олм и си говори сам!“ Митето вече не го и разпознавал и го отминавал като малка гара.

Казах му, че съм видял Стефчо в София преди няколко години, но той ми каза, че скоро срещнал брат му Кирчо. „Лятото беше, засекохме се на Дунава. Беше дошъл на плажа да си спомни детството. Пийнахме порядъчно!“ Според Сами Кирчо щял да учи тук, в Москва, най-вероятно химия, но не бил сигурен. „Може и да се срещнете някой ден.“ Кой знае?

За какво ли не си говорехме, а най-накрая не пропуснахме да споменем и убийството на бай Пано, процесът срещу Гергина, както и ужасът, който целият Олм изживя тогава. „Още ми настръхват космите, като си спомня как слушахме от покрива на спортната!“, каза Самуел. Тогава ми спомена, че баща му се е споминал и не знам как се завъртя разговорът, но, малко преди да наближим Москва, Сами рече: „Пък да знаеш Жори-Линдро колко нелепо си отиде! Помниш ли го?“ Как така да не го помня! Такъв човек като него забравя ли се? И чух следната история: в края на август тая година Линдро заварявал на двора колелото на внук си. Било адска жега и едрият мъж целият плувал в пот. Станало късо съединение от мократа ръкохватка на елекрожена и Жори издъхнал на място. Преди това успял само да извика на внука си да се пази, за да не го докосне и да направи верига, която неминуемо е щяла да убие момчето. „Евала на тоя Линдро! Как е успял да се сети в последния момент за това!“, възхити се Самуел. А аз седях срещу него като гръмнат. „Съдба!“, завърши приятелят ми от детските години.

Разделихме се с прегръдки и целувки. Поканих го да ми гостува, но Самуел каза, че утре рано си заминава за България. Като съм се приберял, да съм му се обадел и т.н.

Кажи ми татко, какво да правя оттук нататък? Сигурно ще трябва да не спя или да взимам преспивателни, които да не ми позволяват да сънувам. Докога ще нося това проклятие? Утешавам се с мисълта, че музиката е най-доброто лекарство!

 

10 март 1981

Ще напиша само едно име: Бокерини! Седмици наред разучавам прословутият му концерт в ре-минор и разбирам какво чудовище е този италианец. Пет пари не давам за сънародника му Джовани Пупо, който го определя като кастриран Хайдн. То и Моцарт тогава е кастриран Бетовен. Ха! Явно и твоите гениталии нещо не са наред, драги ми Джовани! Да беше Фройд и неговите вечни страхове от кастрация, да ти се хване човек! Колко лесно някои хора ръсят своите присъди, особено за гениалните хора.

Отче мой, знаеш ли какво си мисля, потънал целия в музиката на Луиджи Леополдо Бокерини? (Между другото той също е водолей като Моцарт и е само с тринадесет години по-стар от него. Друго съвпадение е, че и двамата са били гениални деца, а бащите и на двамата са били строги, педантични и взискателни и са носели едно име — Леополд. На Растропович баща му също се е казвал Леополд. Какви лъвове, а? Нямаше как да не ти спомена тези съвпадения. Нали и твоето име е царско? Твърде очевидни съвпадения, колкото и да са несъстоятелни за музиката.)

Та, онова, до което стигнах като мое си наблюдение е, че приживе хората не бива да завиждат на личности като Бокерини, а да им се възхищават, защото талантът само на един такъв гений, като него и Моцарт, тежи повече от натрупаното злато на всички богатши по света, взети заедно. Светлана ме подкрепя напълно. Мисля си даже, че май е влюбена в мене. Аз, за жалост, не съм. Особено сега, когато изцяло съм отдаден на Бокерини.

Забелязах и една закономерност — след всеки сън с Ка и краставата жаба и особено след неговото сбъдване в действителносттта, аз се разстройвам жестоко и се хващам за виолончелото като удавник за сламка. Освен това творческата ми енергия и способност се увеличават многократно. Усещам как свиря с лекота и сам се кефя на това, което свиря. Чувствам се groovy^[2], както би се изразило българското хипи Джоката. Какво ли прави той сега? Нели, Меги, бандата? Все се каня да ги потърся, но все не остава време.

Новината за смъртта на Линдро, обаче, много ме разстрои. Загубата на близки и познати винаги ни напомня, че и ние сме смъртни, затова и тъгуваме, но за мене ужасът, че бях видял твоя приятел как си отива, бе далеч по-силен. Откъде можех да знам, че е умрял при нещастен случай и то с електрожен? Защо го видях да заварява небето, а не да кара кола и да катастрофира, да речем? Съществуват всякакви теории за сънищата като проява на какво ли не, но никой не е успял да разбере напълно защо сънуваме: да се освобождаваме от излишна психическа енергия, да си припомняме различни аспекти от колективното несъзнавано, да пророкуваме или просто може би същинската функция на мозъка е именно такава — да сънува, за да компенсира мисленето? Ами, когато си превъзбуден и в състояние на свръхсъзнание, както съм аз сега, когато спиш по два-три часа и постоянно имаш усещането, че мозъкът ти работи не с половинки и четвъртинки ноти, а с трийсетвторинки, тогава защо не сънувам? Или може би пак си сънувам, но като я няма Ка, аз не запомням какво съм сънувал? Разбира се, че помня сънища, в които я няма краставата жаба и нейната жрица. Тогава?

Виждаш ли, татко, колко се разстройвам и какви неща ми идват наум? Онирическа работа, нали! Няма как да ми отговориш, но дали и ти си сънувал такива пророчески сънища? Е, добрата новина за мене е, че все пак рядко се срещаме с Ка, лошата — че тя май ще ме преследва цял живот. Пък и докато съм в това състояние, никой поне не ме безспокои за нищо. Усещам как всички се стремят да ме отбягват, Светлана също не ме търси. Така сякаш ми е по-добре. Жалко за Линдро! Дано сега сте заедно в райските градини и си лафите като някога в бръснарницата на Цачи. Горе сигурно не дават пиене, но ще минете и без него! Чудя се, дали и бай Пано е при вас?

 

8 ноември 1981

Вчера беше събота, но въпреки това имаше празнична манифестация послучай революцията. Със Светлана не отидохме. Комсомолските сигурно ще ни мъркат, но все ще измислим някакво оправдание — готвили сме зе празничния концерт, например.

Останахме у Светла и обсъждахме дали да не започнем да разучаваме една соната в ла-минор за чело и пиано от Бетовен. После слушахме „Фантазии и вариации“ от Антон Райха в изпълнение на триото: Исак Щерн — цигулгка, Жан-Пиер Рампал — флейта и Ростропович — чело. Изумителни музиканти! Как ми се иска, татко, един ден и аз да стигна това ниво. В интерес на истината всички ми го предричат. Дай Боже, само да не ми мине котка път! А Светлана направо вярва, че съм голям музикант и вече не скрива любовто си към мене. За съжаление, аз не мога да й отговоря със същото и внимавам. Внимавам първо да не я обидя и второ — подозирам, че тя има по-серииозни намерения. Мисля си, че ще иска да ме обвърже, веднага щом станем по-интимни. Както се казва време ни е, но аз все си представям, че ще се оженя за друг тип жена. Като кака Мими, например. Тя също свиреше на пиано, но не успя, горката! Знаеш ли, татко, че първо нея сънувах с Ка, но по-добре да не те занимавам пак с моите видения.

Ако разсъждавам прагматично, обаче, Светлана е изгодна партия. Юра направо иска да ме набие, че се дърпам. Де да бил той на мое място! Андро пък е по-скептичен. „Московчанките, казва, си остават московчанки. Винаги могат да ти духнат под опашката, ако ще да си самият Бокерини.“ И е прав. Светлана е от такова потекло, че един гол талант няма да й е достатъчен.

А определено ми липсва секс. Понякога ми идва да я сграбча и често сериозно се замислям да го сторя, но, както казваше ти, страх лозе пази. Вие горе такива работи не правите, нали? Сега разбирам защо тук, на земята, хората само за секс мислят.

Скъпи татко, дай ми някакъв знак дали да се обвържа със Светлана!

 

30 декември 1981

Участвахме с Андро в празничен новогодишен концерт за колектива на комбинат „Сърп и чук“. Това е един огромен металургичен гигант в Моска, където работят над десет хиляди души. Партийното и профсъюзното ръководство им организира и такива забавления. Свирехме Бокерини, разбира се! Бяхме в квинтет заедно с Андро. Татко, за твое сведение, Бокерини пръв въвежда второ виолончело в квартета и така се ражда квинтетът с неговия прословут разговорен стил.

В залата повечето работници дремеха, но поне не вдигаха шум и не ръкопляскаха между частите. После шефът на комбината ни прие — на кафе и, то се знае, водка! Разказваше ни за живота на предприятието и по едно време каза, че всяка сутрин му дават сводка колко души не са се явили на работа, тъй като са пияни. Цифрата варирала средно между 300 и 500, а отделно на портала връщали още толкова, за да не ставали трудови злополуки. Представяш ли си как се пие тук? Линдро щяха да го имат за пионерче!

 

18 април 1982

Вчера се навършиха осем години от смъртта ти. Кога минаха толкова години, отче мой? Пак беше събота и аз тайно отидох на църква със Светлана. Тя знае една скътана черквичка, недалеч от „Малий театър“, където не правят проблем, че влизаме. Твърде е невздрачна и може би затова.

Запалихме свещички и се помолихме. Светла ти памет, бащице мой! Татко, знаеш ли, Светлана ме научи да ходя на църква и как да се държа вътре. В България, известно ти е, също забраняват и не са се променили за изтеклото време. Тук, обаче, поради тежкия застой, вече не придирят толкова много. Освен това руснаците са много набожни и не са като нас страхливи. Както и да е, да е светла паметта ти и дано с Линдро и бай Симчо си прекарвате добре! Все ми се ще да те питам, дали си се срещал с Борисчо? Той най-много ми викаше Жаба, но беше добро момче и непременно трябва да е при тебе.

А в църквицата се случи малко чудо. След като запалихме свещичките и се прекръстихме, двамата със Светлана застанахме встрани да не бием много на очи. И ето че към нас се приближава някакъв убог старец. Помислихме си, че е просяк, но когато той застана пред нас и се вгледа с безумните си очи, направо не повярвах. Приликата между него и Варлаам Пипи-цър бе изумителна. „Бог да ви поживи!“, изрече тихо той. После се взря в мен и ме загледа толкова дълго и проницателно, че чак започнах да се стъписвам. Почувствах се неудобно. Защо ме гледаше така този двойник на Варлаам и как бе възможна подобна прилика? После го чух да казва: „Тежко бреме носиш, млади човече, но Господ ти е дал достатъчно! Дълго ще живееш, ала сам ще си останеш. На истинската ти любов кръв лежи.“ И докато се опомня, този човек ни отмина и изчезна, сякаш не беше се появявал.

Никога не съм се чувствал по-съкрушен. Когато се освестих, аз се досетих, че бях те помоли да ми подскажеш какво да правя със Светлана. Това ли беше твоя знак, отче мой? Добре, няма да предприемам нищо със Светла, но нима ще си остана сам цял живот? Че нося бремето на своите сънища, това е вярно, но каква е тая кръв, която лежи на любовта ми?

Светлана разбра състоянието ми и бързо ме изведе навън. Свежият априлски въздух ме ободри, но в душата ми остана горчилката от предсказанието на този руски Варлаам. Какво за Бога, отче мой, ме очаква оттук насетне?

 

11 ноември 1982

Вчера почина Брежнев, а днес цял ден давахме почетен караул пред портрета му. Страната е във всесъюзен траур, но и в трепетно очакване кой ще е следващият генерален секретар. Сигурно и в България ще обявят национален траур. Бащицата е мъртъв! Имам чувството, че с Брежнев си отива цяла епоха. Кой знае какво ще стане сега? Дали нещо ще се промени или ще става още по-лошо? Сега очаянието, апатията и неведението са по-осезаеми от ноемврийския студ.

А аз свиря и уча като луд, тъй като догодина завършвам. В началото на месеца от Виена идва да ни прослушва професор Хайнрих Вайнрайх. Има вероятност мен и Андрий да ни вземат в Австрия за едногодишна специализация след висшето. Няма да бъде лесно, но Вадим Хаимов е убеден, че трябва да вървим нагоре. Челисти се търсят много и особено по-талантливите като нас с Андро. Така ни каза дядя Вадим. Май не съм ти писал, но да знаеш, че моят преподавател е изумителен човек. Нищо нямаше да бъда, ако не беше той. Обичам го като баща. Колко много ми липсваш, скъпи татко!

 

8 януари 1983

Днес навършвам двадесет и пет години, а изобщо не се радвам. Със Светлана стана малка драма, по-скоро разрив. Опитах се да кажа, на майка й, че не съм за нея, но сбърках. Трябваше малко да изчакам, а не точно в навечерието на тяхната Коледа да отрежа така дъщеря й. Ядосах се най-много, че Светла не ме беше предупредила какво ми готвят.

Бяха ме поканили на гости за Бъдни вечер. В нейното семейство коледните и великденските дни винаги са се празнували, напук на властта. Всичко вървеше добре — подреждахме масата, смеехме се. Родителите й ни се радваха. Седнахме и от дума на дума те започнаха да ме разпитват за България, за семейството ми, за плановене ми като завърша. Усещах, че нещо не е наред. Погледнах Светлана, а тя се усмихваше, сякаш нищо не се беше случило. Какво пък, казах си, хората са любопитни. Досега не сме разговаряли много-много, макар често да сме се засичали.

Опитах се да отклоня разговора в друга посока — колко добре работи Светлана, каква отлична студентка е и точно тук майка й Наталия вметна: „Какво чудесен семеен дует можете да бъдете!“ Настъпи неловко мълчание. Усещах, че всички гледат към мен в очакване да се съглася и просто да предложа на Светлана да се оженим. Почувствах се ужасно. Какво очакваха те? И тогава с най-възможния си възпитан тон казах: „Аз никога няма да имам семейство.“

Всички ме зяпнаха, сякаш бях изрекъл най-голямото богохулство. „Но как така без семейство?“, не издържа Наталия и продължи с лека ирония. „Монах ли ще ставате?“ Обясних, че съм се венчал за музиката, че още съм млад, дори си позволих да кажа, че така ми е предречено, че Светла знае. Тук очите и на двамата й родители се насочиха към нея. Дъщеря им кимна и им разказа историята с убогия в църквицата. Гадното бе, че Светла се опита да се оправдае. Не била приела насериозно думите на просяка. „Но как!“, сега вече аз не издържах. „Това беше чисто знамение!“

Вечерята приключи, Коледата отиде по дяволите. Не знам какво са очаквали тези хора от мене и какво им беше наговорила Светлана, но конфузът беше голям. Та нима тя е очаквала да се съглася да се оженим без дори да съм я докоснал, само защото сме добри приятели? Сигурно си е правела сметки, че рано или късно аз ще се съглася…

Да ти призная, татко, изведнъж я намразих! Можеше да ме попита предварително, можеше поне да направи опит да ме прегърне любовно там, във влака, на връщане от Загорск. А тя — знак от съдбата! Ти как би постъпил на мое място?

Споделих всичко с Юра и Андро и те ме подкрепиха. „Вероятно си е мислела, че си длъжен да й поискаш ръката!“, каза Андро. И така да беше, не проумявах за какво. И още, как можеше да каже, че не приема насериозно думите на убогия!

Това е положението, отче мой! Не сбърках, нали? Сега за малкото време, което ми остава, ще се отдам изцяло на подготовката за държавните изпити. Пожелай ми успех.