Емил Андреев
Проклятието на Жабата (25)

В милицията

Баща му пушеше в беседката, когато Мишо се прибра. Здрачаваше се и огънчето вече се виждаше по-ярко, особено когато мъжът дръпваше силно от цигарата.

— Ела при мен! — повика го татко му.

Мишо влезе при него и седна на малкото столче срещу пейката.

— Леля Гина ми даде обувките на бай Пано да им сложиш налчета — каза той.

— Разбрах. А вие какво сте търсели в дома им?

— Ами… Той, Митето…

Баща му мълчеше, гледаше го как се усуква и не казва истината. Мишо не се страхуваше от него, а изпитваше по-скоро неудобство. Как да му сподели детските си съмнения? От друга страна — ако наистина бе извършено убийство! Той трябваше да помогне. Мистериозните обувки можеха да се окажат ключовата улика за разкриването на престъплението. Тогава? По-добре бе да не си мълчи.

— Тати, според тебе бай Пано убит ли е?

Васил Обретенов тъкмо си дръпваше от цигарата и едва не се задави с дима, като чу въпроса на сина си. Нима вече и децата предполагаха същото?

— Кой ти каза това?

— Никой, но обувките… Първо аз ги видях…

И Мишо му разказа всичко от край до край. Дори му зададе и въпроса на Митето за трупа, а после го попита дали е редно да съобщят в милицията какво са видели.

— Би трябвало — отвърна татко му. — Но вие сигурни ли сте, че обувките са същите?

— Митето се колебае, но аз… Не може да са други! Защо, когато отидохме в къщата на бай Пано, те изчезнаха?

Детето имаше право. Васил се замисли. Колебаеше се дали утре да не ги хване за ръчичка със сина на Фончо и да ги заведе при Гичо в управлението. Нямаше ли приятелят му да го приеме за несериозно? Не, щеше да отиде първо при него, да му разкаже какво е видял Мишо, пък той да преценява дали да му доведе момчетата. Колко умно разсъждават само! Наистина, къде е трупът на горкия златар, ако в действителност той е убит? Изминаха повече от две седмици. И защо е занесъл часовника в дома си? Каза му, че е скъпа вещ. Дали не е искал да го вземе със себе си, но някой просто му е попречил. Гергина! Мама му стара, нима е възможно! Колкото повече мислеше за нея, толкова повече Васил Обретенов не допускаше друго.

— Сигурно ни е видяла да влизаме в конака и се е досетила, че ще видим обувките, които тя е хвърлила там — прекъсна разсъжденията синът му. — Бяха паднали под малкото прозорче над улицата срещу тяхната къща.

Да, трябваше да разкаже това на Григоров. Нали самият той ги предупреди да внимават и да му докладват за всичко, което чуят видят или разберат по случая с изчезналия Панайот Симов Василев.

— Хайде сега се прибирай, пък утре, ако трябва ще отидем и до милицията — подкани го баща му. — Не казвай на майка си какво сме си говорили.

Влезе в къщата горд. Имаха си тайна с татко му!

Вечеряха при абсолютно мълчание. Баща му не обичаше да се говори, докато се хранят. По принцип Васил бе пестелив на приказките. За разлика от повечето мъже, които умираха да си разказват любовните преживявания, той никога не говореше за подобни неща. Правеше го често и нямаше нужда да се хвали. Михаил наследи тази негова черта. Стана общителен и сърдечен мъж, но не харесваше ненужното дърдорене. Всичко, което го вълнуваше, той излагаше в своя дневник.

Михаил Обретенов така и не успя да поговори с татко си като мъж с мъж. Нямаше още осемнадесет години, когато баща му почина от рак на белия дроб. Преживя го ужасно, но запази в ума и душата си най-светлия образ на същество, към което винаги щеше да се обръща като към бог. В първите години след смъртта му Мишо не виждаше никакъв смисъл да се живее, бе на път да завиди дори и на юношата Иисус, който все пак си имаше Йосиф. Спаси го виолончелото. До първите признаци на старостта говоренето остана на заден план. Тогава обаче той спря да води своя дневник. Започна грижливо да следи и напразно да се опитва да възпира деградиращите си клетки. Бе станал вече Маестро.

— Утре ще ви заведа с Митето при чичо ви Гичо — каза баща му преди да си легнат. — Искаш ли?

— Аха! — отвърна му Мишо съвсем като своя приятел, дори спази същата напевност в изговарянето на второто „а“.

— Ще му разкажете всичко, което сте видели, нали?

Мишо кимна и влезе в стаята си, където за пръв път изпита смътното чувство на гордост, че ще помогне с нещо на възрастните. А когато майка му Елена дойде да го целуне за лека нощ, той не я прегърна както винаги, а само я погали по косата като истински мъж. Жената не знаеше на какво се дължи това, но й стана приятно. После тя се отдаде на своя съпруг, а Мишо — на поредния си пророчески сън.

Леля Гергина отново и зловещо се смее в лицето му с неизменните си думи, че ще си отреже от неговите гърдички, за да си направи кюфтенца. В ръката си тя държи остър сатър и тъкмо когато замахва да го съсече, Мишо вече е в хола на нейната къща, където вижда бай Пано да лежи гол върху масата с резбованите крака. Главата му я няма, а от прерязания врат капе кръв върху пода, покрит целия с вестници. До мъртвия златар стои жена му, облечена в бяла готварска престилка и с шапка на главата. Сега тя отсича и десния му крак, а после го поставя в куфар. Мишо извръща поглед настрани и вижда върху скрина голяма топка от вестник. Започва бавно да развива хартията и отвътре се показва главата на бай Пано, която му прошепва и пита: „Убит ли съм?“

На другия ден следобед в районното управление на милицията Мишо неволно си спомни за съня. Случи се, докато вървяха с Митето в студения коридор на втория етаж, крачейки от двете страни на баща му. Вътре бе мрачно и миришеше на вакса за обувки. Бе тихо и хладно и още при първото рязко отваряне на някаква канцеларска врата Мишо притрепери, а в съзнанието му нахлу отсечената и питаща глава на бай Пано. Години по-късно, след концерт в Атина, когато Михаил Обретенов пак щеше да сънува този сън, той щеше да усети същата зловеща хладина, сякаш отново бе в коридора на милицията.

Чичо Гичо ги посрещна усмихнат. Кабинетът му гледаше към вътрешния двор, където имаше тенис-маса. Тук капитан Григоров заедно с колегата си по стая старши-лейтенант Любен Стойков играеха до късно и всеки ден след работа. Понякога към тях се присъединяваше и Линдро, по-скоро за да ги бъзика. Линдро бе отличен тенисист, биеше ги и двамата и от сърце се смееше, като гледаше как се ядосват особено съученикът му. Той хвърляше хилката и псуваше, само дето не грачеше от злоба.

— От кой отбор сте? — започна спокойният сега милиционер, като ги покани да седнат срещу него на стария диван.

Въпросът бе предразполагащ. Гичо изобщо не се интересуваше кого подкрепят и дали изобщо подкрепят някой. Можеше бързо и сам да стигне до отговора, след като знаеше, че Фончо е запален левскар, а Васо няма любим отбор.

Митето потвърди, че е от сините, Гичо не се зарадва много, а докато Мишо се чудеше какво да каже, баща му отговори вместо него:

— Ние сме от националния, нали така? — и го прегърна.

— Да, да — съгласи се синът му, но капитанът не закъсня:

— Я да те направим един цеденевист! Искаш ли?

Мишо не отговори. Точно сега не му се мислеше за футбол. На излизане Митето щеше да му прошепне: „Да не си луд да ставаш чорбар!“ Нямаше! Докрая на живота си Михаил Обретенов наистина щеше да си остане само от националния.

— Разкажете сега какво видяхте! — бързо завърши своя преамбюл капитан Григоров.

Синът на Фончо се опита да започне пръв, но спря веднага, след като милиционерът му даде да се разбере, че очаква Мишо да му отговори на въпроса. Митето знаеше колко е строг приятелят на баща му. Детето бе чуло от татко си и за суровата метода на разпит, която капитанът прилагаше. Всеки от криминалния контингент на Олм я бе изпитал. Който не искаше да си признае какво е откраднал и къде го е скрил, оставаше с белезниците, за които Гичо Гаргата връзваше двете жици на парче кабел. На другия край на кабела имаше щепсел. Вързаният с ужас разбираше какво се кани да извърши милиционерът. През това време Гичо най-спокойно си разпитваше, но бавно вървеше към контакта с щепсела в ръка. Никой не успяваше да издържи на напрежението.

Мишо започна трудно своя разказ. Атмосферата в стаята не го предразполагаше. Портретите по стената — на другарите Димитров и Дзерджински — го разсейваха, а килимчето зад гърба на чичо Гичо го озадачаваше. За пръв път виждаше килим, който да не е на пода.

Когато отиде да следва в Московската музикална академия, Михаил Обретенов щеше да установи, че това е част от руското вътрешно обзавеждане, но така и не свикна с килимчетата по стените. Той никога не свикна както с привнесения, така и с родния социалистически интериор. Грозният, предимно пропаганден, облик на обществените сгради будеше насмешка, но и тъга. Все пак самият той живееше в тази обстановка. Дори и в музиката се усещаше дълбоката пролетарска простотия, наложена от посредствени хора за норма. Всеки интелигентен човек се спасяваше както намери за добре. Трябваше да се оцелява и то с достойнство. Не беше лесно.

— И когато последно отидохме в запустялата къща, обувките вече ги нямаше. А само преди петнайсетина минути бяха там! — завърши разказа си Мишо.

— Ти какво имаш да допълниш? — обърна се вече и към Митето капитанът.

— Ами, според мене, обувките които видяхме не са били на бай Пано.

— Но защо ще изчезнат толкова бързо? — не се сдържа Михаил. — Някой ни е проследил. Леля Гина, например… Марион обаче каза, че не е видяла никой?

— Ама и трети човек ли е имало с вас? — попита милиционерът. Гледаше двете момчета с лека насмешка — застраховаше се, за да не стане за смях, но все пак не изключваше показанията на децата.

— Тя ни проследи в конака и после дойде с нас у леля Гина. Аха!

— И там жената ви даде обувките?

— Да де, но докато разглеждахме къщата нея я нямаше вътре. Дойде отвън, а и в двора не я видяхме, когато влязохме.

— И колко време разглеждахте къщата?

— Ами, десетина минути — каза Митето.

— Забелязахте ли нещо особено?

— Не, само нашия часовник… Дето го занесохме с тебе преди седмици в ателието на бай Пано, нали татко?

Васил кимна с глава.

— И Гергина ви завари вътре?

— Аха!

— Мишо, ти предполагаш, че Гергина ви е видяла и скришом е отишла в конака да вземе обувките, докато сте били в къщата й?

Детето завъртя глава в съгласие, после потърси погледа на баща си за одобрение.

— А ти, Митко?

— Не е изключено, но ако е така, това означава, че тя го е убила. Аха!

— Абе, кой ви каза на вас, че бай Пано е убит! — уж шеговито попита капитан Григоров. — От кого чухте тая глупост?

Васил се засмя заедно с Гичо. Двамата мъже негласно искаха да разсеят съмненията на децата за най-тежкото престъпление.

— От никой… Но къде иначе ще изчезне бай Пано?

— Добре! — сложи край на разговора Григоров. — А сега идете на двора и изчакайте там. Искате ли да поиграете тенис през това време?

Не ги попита втори път, а направо бръкна в бюрото си и извади оттам две хилки и пинг-понг. Митето ги взе и след малко двете момчета вече си прехвърляха топчето през мрежата. Останали сами мъжете започнаха различен разговор.

— Вече окончателно е изключена версията за бягство от страната. Бай Пано със сигурност е убит, но трупът още никъде не е намерен. Проверихме къде ли не! Сега ще изпратим служебното куче и в конака, дано там надуши нещо.

— Не ми се вярва бе, Гичо. Кой ще го убие?

— Васо, като на приятел ти казвам: сто процента съм убеден, че е Гина. Ама като не мога да го докажа. Нямам и един косъм за доказателство. Ти можеш ли да изтръгнеш нещо от нея?

— Как така? — смути се Васил.

— Ами, как! Комшии сте… Ти знаеш как да се държиш с жените… — Намигна му.

— Гичо, ти да ми предлагаш да я?…

— Аха! Как иначе ще я предразположиш? Не вярвам да ти откаже!

— Ти луд ли си?! Не мога така…

— Що бе? Ква жена е само!

— Опитай ти тогава!

— Не бъди наивен. Тя отлично знае кой съм.

— И защо ще убива мъжа си?

— Заради златото му, Василе! И децата вече са наясно, че старецът е пречукан, защото има много пари. За какво друго? Като прибавиш и разликата в годините… Откакто свят светува, хората се избиват за жени и пари. Ще ми помогнеш ли или да те заподозра в съучастничество?

— Гичо, не се ебавай! Много добре знаеш…

— Ами, тогава я наеби бе, Васо! Като че ли не те познавам! Помогни да намерим стареца, че вече взе да ми става мъчно за него, а и няма с кого да играем карти… Леле, ако го е претрепала!

Васил Обретенов се изуми на откровеността и безпомощността на своя приятел. Но какво означаваше това да му помогне? Да спи с Гина! Че той отдавна я желаеше, но авторитетът на бай Пано го възпираше. Нали понякога, докато го правеше с друга, Васил си представяше именно Гергина. Нямаше да му е трудно — виждаше я как го изпива с поглед. А Гичо му предлагаше нещо, което щеше да премахне и най-малките скрупули, които имаше. Ужас! Но как така, едва ли не служебно…

— Защо смяташ, че тя ще ми сподели каквото и да било?

— Няма начин да не се изпусне!

— Претърсете първо конака, пък после ще си помисля — остави си вратичка Васил.

— Да бях на твое място, нямаше да се колебая. Донеси ми все пак обувките да ги дам на кучето да ги подуши!

Разделиха се. Васил прибра децата от двора. Оставиха хилките и топчето на масата — никой нямаше да ги открадне и то в двора на милицията. През целия път до тях мъжът мълча, изтерзан от нелепото положение, в което бе изпаднал. Защо му трябваше да съобщава на Гичо каквото и да било! Въпреки това мисълта, че вече има оправдание да потърси Гергина го развълнува и разпали желанието му.