Емил Андреев
Проклятието на Жабата (24)

Червеите на Богородица

Решиха да не казват на останалите пичове, но първо провериха дали обувките, които видяха, са още в мазето на конака. Нямаше ги!

— Някой ги е взел, докато сме разглеждали къщата на бай Пано. Аха! — заключи Митето, когато тримата с Мишо и Марион отново насядаха около огнището навън.

— Кой може да е това освен леля Гина? — попита Марион. Тя вече бе изцяло погълната от случая и за нищо на света нямаше да се прибере точно сега, дори и дядо й да я викнеше.

— Не знам! Може някой друг да ни е проследил. Като тебе…

— Няма как! Щях да го видя. Нали по цял ден ви наблюдавам от балкона…

Не биваше да го казва. Сега Митето щеше да се досети, че е заради него.

— Мишо, я ми дай тия обувки!

Митето започна да разглежда подметките бавно и внимателно, като на места ги чоплеше с показалец. Дясната бе видимо по-износена от лявата.

— Няма никакви следи. Това не са същите обувки, които видяхме в конака. Аха!

— Защо мислиш така? — пое ги обратно Мишо.

— Ами, няма пръст по тях, нито прах или влажна земя като в мазето.

— Леля Гина сигурно ги е изчистила преди това — каза Марион.

— Едва ли! Трябва да е действала доста бързо.

— Защо не? Ако тя го е убила…

— Кой ти каза това? — изуми се Мишо.

— Така се говори в махалата. Претрепала го е заради златото…

— И аз го чух — подкрепи я Митето.

— Защо иначе ще си вземе обувките обратно? Те са доказателство…

— По-важното е — продължи Митето — защо ще ги хвърля в конака? Аха! И после — къде е дървеният крак? Абе, това е работа за милицията. Мишо, я по-добре ги занеси у вас! — нареди синът на Фончо. — Утре ще потърсим чичо Гичо.

Мишо не чака дълго. Изправи се и с неохота тръгна към къщи. Знаеше, че баба му ще иска да го прибере, но той не можеше да остане и да разнася със себе си обувките на куция златар. Докато излизаше от Празното място, Мишо чу Митето да разсъждава:

— Добре де, ако бай Пано наистина е убит, защо досега не е намерено тялото му?

В тоя момент срещу Мишо се изпречи Борисчо, който съвсем неочаквано и невинно изрече:

— О, Жаба, здравей!

На Мишо му причерня пред очите. Идваше му да го фрасне, ако смееше и знаеше как. Да го каже пред Марион! Сигурно зад гърба му подробно щяха да й обяснят как се е родил и самият прякор? А си мислеше, че повече няма да го наричат така…

Не отговори на Борисчо, а го изгледа с най-зелената злоба на света. Прибра се с надеждата, че Марион няма да разпитва и че бай Пано ще се върне, за да поправи най-накрая техния часовник. Малкият Мишо се лъжеше и за двете неща. Още при следващата среща внучката на Алексо Поптодоров щеше да му се изхили в лицето с думите: „Не знаех, че освен цигу-мигу си бил и ква-ква!“

Потърси утеха при кака Мими, която бавно се успокояваше от провала на изпитите. Четеше книги по цял ден, но отново бе започнала да пуска плочите на Бийтълс, напук на сумтящия си баща и безпомощна майка.

След като се прибра вкъщи и остави обувките — баща му още не беше се прибрал, Мишо се качи при съседката. Откъм стаята й се разнасяше Penny Lane, а кака Мими подсвиркваше заедно с тромпета и духовия оркестър от песента.

— Кажи ми какво да правя с тоя проклет прякор? — направо започна Мишо, като едва се сдържаше да не заплаче.

— Какъв прякор? — учуди се Мими.

— Наричат ме Жаба! Не можах да убия една жаба в блатото и те…

Разказа й подробно всичко, като спести как се е изпуснал. Въпреки това девойката се разсмя от сърце. Тя знаеше, че в Олм рано или късно всеки получаваше някакъв прякор или прозвище.

— Ето и ти!

— Спокойно, миличък! Аз няма никога да ти кажа така, но запомни, че жабата е изумително животинче. Знаеш ли колко е важна и умна! Дори Дева Мария си е изпатила веднъж от нея.

Мишо я гледаше подозрително. Не можеше да се начуди колко лесно приема прякора му кака Мими. Знаеше, че Дева Мария е майката на Христос, знаеше още, че я наричат Богородица. Бе чел тайно от старото евангелие на баба си за Иисус и дълго след това се пита като как така той си няма татко, а има и баща, и отец. Не пожела да попита баба си, тъй като и без това тя криеше своите книги и щеше да му се скара, че ги пипа без нейно разрешение. Обърна се веднъж към своя татко, за да види той какво ще му отговори, но Васил Обретенов се затрудни, запримига изумен от въпроса, а после го погали по косата с думите: „Татко му е Бог, но ти не пипай повече в куфара на баба ти!“ Бог?! Мишо нищо не разбра, но от тогава Иисус завинаги му стана симпатичен въпреки своеобразния си родител, който на всичко отгоре се казваше Бог. По-късно, когато започна да си води дневник, Михаил Обретенов щеше да се обръща към своя покоен татко именно като към бог. Щеше да го нарича и отче, и тати и баща ми, без никога да може да го види отново.

— Знаеш ли какво е копринена буба? — попита кака Мими.

Мишо кимна утвърдително. Беше виждал гнусните гъсеници в селото на баща си как шумно и лакомо поглъщат черничевата шума, а другата му баба — Кева, дълго му бе обяснявала на своя селски диалект, че тези ларви ще се затворят в пашкули, от които после ще се изпредат нишки, от които пък ще се изтъче най-нежния плат на света — „свилата“, т.е. коприната. Погнусата от гърчещите се мъхнати червеи обаче бе по-силна отколкото възхищението от вечната човешка находчивост и нейните превъзходни продукти. От всичко най-накрая щеше да остане една поредна меунка — блажената какавида, скрила се плътно в своя топъл и скъп кокон.

— А знаеш ли откъде са произлезли копринените буби?

Заобяснява й процеса, но Мими го прекъсна. Нямала предвид това. Друго искала да му каже. И тогава тя подхвана някакво старо предание, което Мишо щеше да помни цял живот.

Когато свалили Христос от кръста, Богородица започнала горко да го оплаквала, надвесена над клетото му тялото. При нея идвали всички хора и животни да споделят скръбта й. Дошла и жабата, и тя да пролее своите сълзи, но каквато си е кекерица с големите си уста, изпъкнали очи и квакащ говор, думите й вместо тъга предизвикали смях. Всички едва се сдържали да не прихнат. Богородица — също. А когато жабата започнала да нарежда и да жали за своя жабок наред с Христос, Богородица вече се засмяла. Жабата я погледнала учудено, че се смее над тялото на своя син и си отишла. Богородица на мига съжалила, но била наказана. Докато се смеела, от устата й покапали червеи. И понеже е майката на Господ, те се превърнали в копринени буби.

— Виждаш ли, Мише, колко е силна жабата! Чак Богородица наказала. Остави ги да ти викат каквото си искат. По-добре, че не си я убил!

Колкото и да се опитваше да я разбере, Мишо знаеше, че никога няма да свикне с този прякор. Кака Мими го утешаваше, защото го обичаше, но на Борисчо, Самуел и другите, например, изобщо не им пукаше. Сега към тях щеше да се присъедини и Марион. Добре че поне Митето не му викаше жаба.

— Ти убивала ли си?

— Да, много пъти. Като деца ги надувахме със сламки, тъпчехме ги с крака, за да пукат. Знаеш ли колко смешно пукат? Все едно пръцкаш! Е, беше отдавна…

— А не те ли е страх от тях? — бързо я прекъсна Мишо, като чу как са пукали.

— Гнус ме е по-скоро. Ти бъди спокоен и не им обръщай внимание на другите. Ако са ти истински приятели, няма да те обиждат.

Тогава Митето му бе истински приятел. Кирчо също не му казваше жаба, значи и той; брат му — понякога. Най-много му викаше Борисчо, дори повече и от Самуел, който му измисли прякора. Пък баба му само Борисчо пускаше у тях. Нали бе внук на белогвардеец! Ще й каже повече да не го пуска.

— Разбра ли за бай Пано?

— Какво за него? — попита Мими.

— Ами, изчезнал… Милицията го търси…

— Ще се върне. Ти не бери грижа!

— А ако е убит?

Кака Мими замълча. Красивото й ведро лице се помрачи. После девойката стана сериозна, сякаш обмисляше нещо.

— Че кой ще го убие? Той е толкова добър! — изрече бавно и с болка тя.

Мишо усети, че не й е приятно да я пита повече за златаря и смени темата:

— Ти откъде знаеш за жабата и Богородица?

— А, от някакъв сборник с приказки. — Настроението й се възвърна. — Ела да те погушкам и не мисли повече за прякора!

Момчето влезе в топлите й обятия и за пореден път съжали, че расте толкова бавно.