Емил Андреев
Проклятието на Жабата (26)

Целувките

Митето и Мишо седяха пред будката за вестници на главната улица. След пет и половина следобед продавачът си отиваше, пускаше капаците и будката ставаше идеално място за събирания. Тогава пичовете бързо се настаняваха върху празните щандове и провисваха краката си. От тук те наблюдаваха минаващите по главната хора и си говореха за какво ли не. Мястото беше чудесно, особено когато валеше лек дъжд, тъй като те оставаха на сушина под дългата стряха на ламаринения покрив, по който напевно барабаняха капките.

И сега валеше, но силно, от което шумът приличаше по-скоро на непрекъсната автоматична стрелба. Двете момчета бяха вдигнали краката си горе, за да не ги мокри полегатият дъжд.

— Ега си кефа! — каза Митето и протегна ръка, за да улови няколко капки.

Мишо го последва, като се загледа с примижали очи в шепата си, за да проследи какво пада в нея. Насладата бе пълна. Момчетата се възстановяваха след мрачната атмосфера в милицията.

— Мишо ти защо си толкова сигурен за обувките? — изрече няколко минути по-късно Митето, като отри мократа си ръка от острата си коса.

— Ами, защото много добре ги видях…

След малко Мишо добави:

— Тя го е убила!

— Не ми се вярва, но май така ще излезе. Аха! А пък е жена бе, мама му стара! — съвсем като възрастен възкликна момчето на Фончо.

— Какво като е? Не я ли виждаш колко е страшна?

— Е, чак пък страшна. По-скоро — студена…

— Непрекъснато иска да си отреже парче месо от мене и да си направи кюфтета! — не се стърпя Мишо. — Нали е готвачка!

— Тя така се шегува, защото си й сладък.

— Сладък съм аз!

В тоя момент през дъжда при тях дотича Марион. Хвърли се бързо на тезгяха между двамата и качи краката си като тях. По къдравата й руса и гъста коса се стичаха дъждовни капки. Имаше няколко и по луничавия й нос, които тя избърса, а после каза:

— Видях ви от читалището. — Усмихна се на Митето. — Нещо ново по случая?

— Какво си правила там? — запита я той.

— Нали баба преподава френски и аз бях с нея в класа, но като видях, че сте тука, реших да дойда. Стана ми скучно. Те още учат прости думи.

— А ти знаеш и сложните, нали си от Безансон! — захапа я Мишо. Още не беше й простил, че му се изсмя за прякора.

— Не се подигравай! Нито съм от Безансон, нито ушите ми са като на слон! Това сигурно си го измислил ти, защото те е яд, че твоята баба не е от Франция.

Мишо се изсмя на глас, но не й каза кой е истинският автор на стихчето. Митето побърза да се намеси и да укроти обстановката:

— Искате ли да не се обиждаме? Аха? Глупаво е!

— Става, но и тя да не ми вика ква-ква!

— Добре де, Голямо цигу-мигу!

— Чуваш ли я?

— Марион, моля те!

— Че какво, виолончелото не е ли голяма цигулка?

— Но не е цигу-мигу. Сега пък тебе те е яд, че не свириш на виолончело, а на най-обикновено пиано.

— Глупости!

— Престанете! — скара им се Митето. — Губим си времето в празни приказки.

— Така е! Но Мишо пръв започна…

— Разпитваха ни в милицията! — прекъсна я Митето и погледна гордо хубавото момиче до себе си.

След това той подробно й разказа за срещата с капитан Григоров. През цялото време Марион го гледаше с възхищение, а момчето се разпалваше все повече и повече от погледа й. Нищо не преиначи, нито украси. Много точно и артистично предаде разговора. Мишо не се намеси. Осъзнаваше, че единственият му истински приятел също харесва Марион не по-малко от нея. Сега тя нямаше да отхвърли Митето, дори Мишо да й беше казал кой е измислил обидното изречение за ушите.

Дъждът постепенно намаля и спря. Бе един обикновен летен дъжд, но свърши хубава работа — събра ги заедно, а и двамата толкова много го искаха.

— Мишо е прав. И аз съм убедена, че леля Гина е убийца! — каза Марион.

— Добре де, но как ще го докажат като няма никакъв труп? Освен чичо Гичо да й върже кабелите! — И Митето обясни за какво става въпрос на смаяните си другари.

— Стига бе! Това трябва да е забранено — не повярва Марион.

— Да, но не е отменено — пошегува се Мишо.

— Така съм чул от татко Фончо.

— Е, щом той ти е казал… Но тя и тогава няма да признае, каквато е вещица!

— Кажи му, Марион! — зарадва се Мишо, че и друг мисли като него.

Слънцето изгря отново и мокрият паваж на главната бавно започваше да съхне. Изведнъж Марион скочи на земята, плесна Митето по голото бедро и извика с весела усмивка:

— Ти гониш!

Момичето побягна около будката, изгарящо от желание да бъде сграбчено. Митето хукна след нея, а Мишо остана да седи на тезгяха и уж безразлично да си клати крака. Той знаеше, че Марион не може да избяга на приятеля му, който само с два скока щеше да я хване. Но Митето не бързаше. Причакваше я да се покаже зад ъглите, улавяше се все повече и повече в смеещите й се очи и се радваше. Бе истински щастлив. А когато при поредното издебване тя едва не се блъсна в него, той направо я прегърна с двете си ръце. Погледите им се срещнаха за миг — топъл и неповторим като всеки тласък кръв, който идваше от все още невинните им детски сърца. И тогава Марион направи нещо неочаквано хубаво. Целуна го! Но не по бузата или челото, а по устните, които дни наред щяха да горят и на яве, и на сън. Докато Митето се осъзнае, тя вече тичаше нагоре по „Аница“, огласяйки цялата махала със сладкия си смях.

Мишо не успя да види какво се случи, дори не попита своя другар къде е Марион. Тя вече бе стигнала пред къщата на бай Пано, когато видя чичо Васил в двора. Спря да тича и закрачи бавно. Искаше й се да разбере защо бащата на Михаил е тук.

След малко Гергина се показа на вратата и покани Васил да влезе. В началото той не искаше, но после пристъпи в коридора. Когато двамата се скриха, Марион остана разочарована. Реши, че е по-добре да се върне в читалището при баба си. Тръгна обратно по „Аница“, но й хрумна друга мисъл.

Гергина въведе Васил във вестибюла. Той приседна на единия от виенските столове, а тя отиде до скрина и взе в ръце стария часовник.

— Май не го е поправил, но ти ако искаш си го вземи.

— Защо ми е тогава? Нека се върне бай Пано…

При тия думи Гина остави часовника на място му. Въздъхна тежко и погледна мъжа пред нея. Очите й бяха пламнали, сякаш имаше температура, но не бе плакала. Васил сведе глава към пода, готов всеки миг да си тръгне. Сега беше моментът да действа, помисли си той, но се почувства несигурен като никога. Можеше да стане, да отиде до нея и да я прегърне — тя нямаше да се противи, ала той предпочете да не мърда от мястото си. Чакаше да види как ще реагира тя. Беше го извикала да му върне часовника, но ето, оказа се, че той още не е готов. Явно Гина си търсеше претекст да останат двамата насаме. Той обаче не можеше да се бави дълго у тях. Елена щеше да се досети, какво оставаше за тъща му.

Гергина дойде до него и застана на сантиметри от главата му. Стегнатите й гърди леко докосваха челото му. Васил долавяше учестеното й дишане, но не смееше да се раздвижи. Тялото му се наливаше със страст и той усети, че няма да издържи дълго така. Надигна се да си ходи, но тя сложи ръце върху раменете му, после обхвана гушата му и бавно започна да го гали, сякаш се готвеше да го удуши. Прекара пръсти под брадичката му и вдигна лицето му към нейното. Прошепна:

— Василе, Василе…

Тогава мъжът отблъсна ръцете й, надигна се и я сграбчи през кръста. Притегли я плътно към себе си и я целуна. Гергина простена от удоволствие и се разтрепери. С всеки миг тя все повече и повече обезумяваше от желание. Целуваше го навсякъде по главата и врата, поглъщаше го с кърваво червените си устни така горещо, сякаш искаше да го изяде. Не можеше да се спре и ако Васил сам не я отблъсна, тя щеше да разкъса дрехите му и да го повали на пода, за да изсмуче от тялото му и последната капчица страст.

— Трябва да си вървя. В къщи ще се усетят!

Гергина не започна да го увещава. Тя знаеше, че Васил вече е неин и че скоро ще бъдат отново заедно. Колко дълго бе чакала този миг!

— Донеси утре обувките на Пано! — тихо изрече тя, докато оправяше косите си.

— Нека не е тук! — каза Васил. — Имам чувството, че той ни гледа отнякъде. Ела при мен в работилницата. От там ще си вземеш обувките.

— Кога?

— По обед е най-спокойно…

И Васил Обретенов излезе бързо. Бе започнал да изпълнява задачата, поставена му от капитан Григоров, макар отлично да знаеше, че това до никъде няма да го доведе. Как ли щеше да гледа бай Пано в очите, когато златарят най-накрая се върнеше?