Емил Андреев
Проклятието на Жабата (50)

Красноярск

17 януари 2002

Баща ми, лудостта няма граници! Юра най-после откри нещо и сега съм в неговия град, по-скоро в града на моята безвъзвратно изгубила се любов Василиса. Дано все пак я намеря!

Веднага искам да те предупредя да не казваш на мама за пътуването ми до далечен Красноярск. Достатъчно е треперила приживе при всяко мое митарство по света.

Кацнах на летището по здрач. Духаше силен вятър и прехвърчаше сух сняг. Навън бе 22 градуса под нулата. Усетих познатата миризма на Русия. Цели двадесет години не бях идвал тук и сега се завръщах като при стара любов. В случая тя бе и единствената, тъй като се връщах при моята пракрасна Василиса.

Юра ме посрещна като държавен глава. Още на пистата до самия самолет пристигна огромна лимузина, която ме закара в залата за „особено важни лица“, където моят състудент ме чакаше с цяла свита пред маса, отрупана с хайвери, водки, хляб и плодове. Руското гостоприемсто, баща ми, е безгранично като руската душа. То не е показно и помпозно, то е убийствено — ако се оставиш в обятията му, трябва да умреш от пиене, песни и прегръдки.

Признавам, потекоха ми сълзи, докато се целувахме и истерично повтаряхме имената си с Юра. Беше трогателно да гледаш как двама мъже се прегръщат и плачат, а около тях стоят прави пет-шесетима строги левента, бдящи над своя бащица. Истината, отче мой, е че Юра дори е повече за тях. Момчетата, които го охраняваха, се оказаха бивши „афганци“, които след изтеглянето на съветските войски от Афганистан, останаха на улицата със силни, но гладни тела и съсипана психика. Бъдещи олигарси като Юра ги наеха за охранители, като им предложиха същата съдба — пак да бъдат пушечно месо, но да живеят поне далеч по-охолно, отколкото в лунния пейзаж край Хиндукуш. Който имаше късмет, оцеляваше.

След няколкото чашки (този път не отказах — животът вече ме е научил да пия по чаша в специални случаи) кортежът ни откара в покоите на Юра. Е, изпих само една, все пак това бе водка!

Баща ми, няма да ти описвам какъв представлява домът на Юра. Никога с твоите спомени от разтития социализъм ти не би си представил какъв палат бе това. Дори резиденциите на бай Тошо бяха скромни квартири в сравнения със сарая на Юра.

Веднага ми бе предложено всичко, дори и жени, в случай че ми е скучно и искам да се отпусна. Отказах и безобидния „масаж“. Бях дошъл да намеря Василиса и не можех да си представя, че ще мога да държа в обятията си друга жена. Тук Юра ме изгледа подозрително и рече: „Какво ли не прави свиренето от човек! Добре че не продължих.“

После седнахме край камината и си заразказвахме изминалите двадесет години живот. Говорихме си до зори: за Андрий, за Светлана, за младите дни, за какво ли не.

„Андрий свири във филхармонията на Болшой театър, а Светла е в Сан Франсиско — изхранва се с уроци по пиано. Не й понесе перестройката и бързо замина!“, осведоми ме Юра. Не беше сигурен дали тя се е омъжила. Предполагаше, но като я знаеше колко бе капризна, едва ли си бе намерила подходящ съпруг. „Ти, Миша, трябваше да се ожениш за нея, а не сега да гониш Василиса прекрасна!“

Като разбра за мама, Юра й отля и бързо гаврътна „стаканчик“ за Бог да прости. Неговите родители още са живи. „Толкова са задръстени! Всичко мога да им дам, но те са свикнали да си живеят по социалистически. Стоят си на село и стареят. Поне пият хубава водка.“

После с Юра се разчувствахме и засвирихме на пиано и на виола — не си носех челото, дори се опитахме да направим импровизиран концерт. Накрая чак запяхме стари руски романси и „блатные“, въобще видяхме се! Преди да се отправим да спим, пак дълго се прегръщахме и плакахме, като си обещахме да се съберем с Андрий в Москва за следващата Коледа. Легнах си в пет сутринта като пребит. Часовата разлика е нещото, с което никога няма да свикна.

Събудих се около обед и бързо потърсих Юра — трябваше да се действа! Какво бе открил той за Василиса? Оказа се, че негов подчинен кореец търгувал преди години със Степан Балшиков. Той знаел подробности и скоро всичко съм щял да разбера.

„Тогава да вървим!“, припряно скокнах аз.

„Спокойно! Никъде няма да ходим, Афанасий ще дойде тук. Сега ще обядваме.“

Баща ми, това означаваше, че скоро нямаше да излезем навън. Щом руснак като Юра седнеше да пие, при това имаше и повод — важен гост, три дни не ни мърдаха. Надявах се, че с времето новите руснаци са станали по-различни от предците си. Някои — да, но Юра не бе от тях.

След малко въпросният Афанасий дойде. Баща ми, в Красноярск живеят всякакви народности, сред които има и много корейци. Повечето са с една фамилия — Ким. Някои от тях носят руски имена като човекът пред нас, който също бе Ким.

„Разкажи на моя български приятел какво знаеш за тоя Балшиков!“, нареди Юра. От страхопочитателното отношение на корееца забелязах, че състудентът ми е нещо като малък Буда за Афанасий Ким.

Степан, с който бяхме заедно на остров Хидра, се оказа обикновен измамник, който припечелвал от огромните разлики в цените на дървения материал. В ранните години на разпределянето на пазара, той успял да натрупа доста, но лакомията му го погубила. Задлъжнял пари и вместо да ги върне, той се опитал да разреши въпроса със сила, а това му изяло главата. Гръмнали го насред улицата в квартала, в който живеел.

„Имаше ли той доведена дъщеря?“, не се стърпях аз. Хич не ме интересуваше съдбата на този мошеник. Още на кораба ми бе несимпатичен.

„А, около него се въртяха много млади момичета. Нали знаеш…“ Афанасий Ким не довърши, но по мазната му азиатска усмивка се досетих за какво става дума.

„Бил е и сводник?“

„Осигуряваше млада плът за желаещите!“, пошегува се кореецът. Не знаеше нищо за чувствата ми към Василиса, иначе едва ли би си позволил пред Юра подобни шеги.

„Питат те имаше ли той доведена дъщеря!“, напомни му моят приятел.

Афанасий бързо стана сериозен и каза, че май имало някакво момиче с по-особен статут, което Балшиков продал на като част от дълги си към Давид Романович.

„Давид?“, изумен попита Юра.

„Да, той видя сметката на Степан. Момичето не му се стори достатъчно — сумата бе голяма.“

„А как се казваше това момиче?“, попитах.

Кореецът не можа да си спомни. Вдигна рамене, а на въпроса ми как е изглеждала, той отговори, че била млада и хубава, но подробности не помнел. Нямаше какво повече да науча от него, затова веднага се обърнах към Юра: „Да потърсим този Давид Романович!“ Тук приятелят ми замълча, поинтересува се дали Афанасий още ще ми трябва и като разбра, че не ми е нужен, той го отпрати да си върви. Аз пак настоях да отидем направо при Давид и да потърсим Василиса.

„Нещата не са толкова прости!“, започна Юра. „Давид Романович е моят най-голям… как да кажа — конкурент.“

Разбрах го. Юра просто не искаше да каже, че въпросната личност е най-големият му враг в Красноярск. Да отидем току-така при него бе наивно като предложение. Но аз трябваше да разпитам Давид за Василиса на всяка цена. Как!

„Кажи ми къде живее г-н Романович и аз сам ще отида при него“, предложих.

Юра се изсмя. Едва ли някой друг — освен самият той и шефът на охраната му — знае къде е в момента Давид и къде възнамерява да бъде утре.

„Дай ми телефонния му номер. Ще се обадя и толкоз!“ По лицето на моя състудент разбирах, че и това предложение е наивно, но как иначе можех да разбера къде е Василиса? Усешах, че се забърквам в сложния свят на руската мафия, а това не ми бе никак приятно. Нима моята възлюбена бе станала разменна монета за решаване на обърканите им скотски взаимоотношения! За тези хора човешкия живот нищо не значи. Те знаят отлично страха ни от това и още по-жестоко демонстрират силата си, като убиват възможно най-зверски и показно.

Изведнъж се досетих за майката на Василиса, за бесарабската българка, чието име така и не научих. Можехме ли нея да издирим? Попитах Юра, а той взе мобилния си телефон, свърза се с Афанасий Ким и след минута разговор ми каза:

„Бабката живее в старите бараки на някогашния затвор…“

„Да тръгваме!“, надигнах се рязко аз, за да не му дам възможност да ме задържи.

За моя изненада Юра се съгласи веднага. Бързо се разпореди и след десетина минути вече бяхме в някакъв скъп черен джип. Пред него и след него караха същите джипове-близнаци. Седяхме отзад и мълчахме. Шофьорът и охраната отпред — също.

Красноярск, баща ми, се намира на река Енисей в централен Сибир и е възникнал като селище на авантюристи, златотърсачи и най-вече на заточеници, изпращани тук през вековете от руските царе и императори. В центъра има паметник на декабристите, дали също своя съществен принос в историята на града. През ХХ век тук са заселвани всякакви лагеристи и пленници, затова населението е обогатено с разнообразни етноси. Днес Красноярск е обект на огромните корпоративни интереси и апетити от цял свят, тъй като прилежащия му район е колкото половин Европа, а природните му ресурси са неизчерпаеми. Хората като Юра са по-силни и по-богати от държавните глави на много европейски страни. Нищо чудно да дойде скоро в Лондон с негов самолет.

След малко вече бяхме извън Красноряск. Навред около нас се белееше безкрайното сибирско пространство и само пътят отпред разваляше илюзията, че плуваме в снежен океан. Пътувахме дълго на север и когато градът зад нас се изгуби, аз вече имах чувството, че никога повече няма да се върнем в познатия топъл свят.

Отивахме към северния полюс, където ме чакаше моя Франкенщайн — гигантската крастава жаба-царкиня, облечена в кристална мантия. И ето, тя скача с великанските си крайници по снежното поле и оставя загадъчнини отпечатъци, подобни на шарките по платото в Наска. Води ме напред към бездънната пропаст на свършека, а после се гмурва в студените води като същински левиатан, за да се покаже на повърхтостта и да се понесе напред като айсберг с огромни ледени очи. На ръба на бездната е застанала Ка с развети коси и разперени ръче, чието лице не носи ничии черти, а само се зеленее в бялата пустош.

Отворих очи и разтрих лицето си. Бях се унесъл от топлината в джипа. Юра също дремеше и затова попитах шофьора колко още ни остава.

„Близо е, след стотина километра сме там!“, отвърна ми момчето. За руснака, баща ми, подобно разстояние е колкото пет-шест километра за българина. Погледнах си часовника и прецених, че по здрач ще бъдем при въпросните бараки. Не посмях да затворя очи, за да не видя моите демони отново. Предстоеше ми цял час да се взирам в пространството и да се надявам, че някъде там ме очаква Василиса.

Стигнахме по-бързо, отколкото предположих. Още беше светло, но много скоро мракът щеше да падне отведнъж, без да се стъмни кой знае колко заради снега наоколо. Джиповете спряха в средата на нещо като лагер. Имаше доста запустели бараки, личаха и следите от някогашните телени заграждения и вишките за наблюдение. Запазена бе и главната сграда, която е служела за столова и общи събирания на затворниците. Тук вероятно са живеели и надзирателите. Юра ми разказа набързо за това занемарено вече бивше изправително заведение. Работата на затворниците се състояла само в едно — да добиват дървен материал през целия ден, а вечер да заспиват в студените бараки и бавно да чезнат в мрак и разкаяние. След перестройката затворът бил разтурен, останали само хората, които нямало къде да отидат. Нима Василиса бе живяла тук?

Слязохме от джипа. Студът това и чакаше — проникна направо в костите ни и ние бързо трябваше да влезем в първата барака, в която имаше признаци на живот. Озовахме се в голямо помещение, в което мъждукаше мръсна жълта светлина и в чийто далечен край бумтеше голяма като варел печка. Отидохме до нея — тя наистина бе направена от варел. Виждаха се няколко стари и счупени дървени легла, в едното от които спеше човек. Той бе така завит, че лицето му не се виждаше, а само някаква стара ушанка се показваше над сплъстените одеала.

Юра го разбута най-безцеремонно и му нареди на става веднага. Съществото инстинктивно скочи на крака, запремига и реши, че сънува, защото понечи отново да си легне. Тогава Юра кимна към охраната и двете момчета сграбчиха човекоподобното и го изправиха на крака. Чак сега то осъзна, че отново е в суровата реалност.

„Има ли при тук възрастна жена?“, попита строго Юра.

Лицето, което се оказа мъж, кимна утвърдително с глава и проговори: „Да, да, Галина Георгиевна.“ Гледката в устата му бе ужасна. „Само тя остана.“ После посочи в ъгъла зад печката и ние чак сега видяхме, че там има врата.

Юра нареди да го пуснат и се запъти напред. Тръгнах след него със свито сърце. Видяното дотук не обещаваше приятна гледка, напротив. Имах чувството, че съм се върнал в един от мрачните си сънища. Сега оставаше зад вратата да се покаже и Ка!

Без да чука моят приятел бавно разтвори вратата. Чу се скърцане и когато застанах до него, баща ми, аз видях нещо съвсем различно от атмосферата в голямото и грозно затворническо помещение. Това бе една малка стая с легло, готварска печка, масичка с два-три стола и кухненски бюфет. Усещаше се човешка топлина и уют. На една от стените висеше избеляло килимче съвсем в стилистиката на руското обзавеждане.

Влязохме, огледахме се, но човек не видяхме. Върху витрините на бюфета съзрях няколко снимки и инстинктивно се насочих към тях. Да, баща ми, това бяха снимки на моята Василиса. Две от тях бяха от времето, когато е била малка, а на третата бе такава, каквато я видях за пръв път на кораба „Св. Ана“. Едва не извиках от радост.

„Открихме я!“, обърнах се към Юра, който бе застанал до мене и наблюдаваше снимките. „Благодаря ти!“

„И ти за това…“, не му позволих да довърши. „Да, заради това момиче бихме път чак дотук. Ти не си я видял наживо!“

„Е, какво пък, да се разтърсим наоколо.“

Излезе навън и аз го чух да нарежда на своите хора да започнат издирване. Взех снимката и седнах на единия от столовете. Разглеждах я известно време, изпълнен с радост и надежда, а после започнах да наблюдавам обстановката в стаята. Личеше си, че тук обитава жена. Макар и оскъдно, обзавеждането бе поддържано и най-вече чисто. На пода имаше дори и две черджета, а самите дъски бяха идеално измити с вода. Бяха се протрили от топлите валенки на времето и сега лежаха гладки в краката ми.

„Вие ли сте Галина?“, чух гласа на Юра откъм голямото помещение. Станах на крака и отправих поглед към отворената врата.

Ако някой някога ми беше казал какво ме очаква да видя тук, в тази стаичка на сто и петдсет километра от Красноярск, насред студения и снежен Сибир, аз не само че нямаше да му повярвам, но и щях да го ударя. Да, баща ми, така щях да постъпя! Защото само след секунди срещу мене застана не друг, а твоята Гергина Василева Божинова, убийцата от Олм, която дори и сега можах да позная, въпреки възрастта и шала, с който се бе загърнала.

Гледах като гръмнат, потресен и невярващ, че това е истина. Как бе възможно? Нали бяха осъдили и убили тази жена. Не, тук имаше някакво нечестно съвпадение, което аз не можех да си обясня, или просто приликата е изумителна — като случая с припознаването ми във Франкфурт. Напрегнах се да запазя самообладание и изчаках да видя какво ще ми отговори жената пред мене. Която и да беше, тя щеше да ми разкаже за себе си.

„Ето я Галина Георгиевна!“, представи ми я Юра.

Жената ме погледна под вежди със сиви и все още пъстри очи. Бе запазила от някогашната си хубост за своите близо седемдесет години. Не личеше да ме разпознава.

„Какво искате?“, глухо попита тя и седна на леглото, кото скръсти ръце в скута си. Загледа се в пода с изражение, което подсказваше, че не сме желани в стаята й.

„Ваша дъщеря ли е тя?“, показах и снимката.

Зърна я за миг, но не отговори веднага. Продължи да се взира в процепите между дъските, сякаш търсеше по-голям, за да се скрие в него.

„И какво, ако е моя?“

„Нищо, бабке, просто я търсим, затова се обърнахме към тебе. Знаеш ли къде е?“, пое инициативата Юра.

Жената вдигна глава към него и леко промени навъсения си вид. Явно усетът й за хора й бе подсказал, че той е високото началство.

„Няма я Василиса. Взеха ми я отдавна!“

„Кой ти я взе?“

„Степан, проклетникът! Вече пет години не съм ги виждала. Заминаха за Европа и не се върнаха.“

Да, баща ми, това определено беше твоята Гергина! Нямаше съмнение, тъй като първата дума със звука „р“ — „проклетникът“, тя произнесе по своя си зловещ начин, който сигурно ще чувам цял живот. Осъзнавах, че тя наистина нищо не знаеше за дъщеря си Василиса и че нямаше какво повече да науча. Оставаше да разбера само как Гергина бе попаднала тук.

„Вие бесарабска българка ли сте?“, попитах я направо на родния ни език.

Гергина изведнъж се преобрази и ме изгледа с познатите от детството ми очи. Реших като съм започнал, да карам докрай:

„Аз съм Михаил Обретенов, синът на Васил, съседа от Олм, с който се любехте. Помните ли го? Винаги искахте да си направите кюфтенца от мене. Но първо решихте да убиете съпруга си Панайот…“

„Какво ти става, Миша?“, прекъсна ме на руски Юра.

„Остави го, нека говори!“, отвърна му Гергина, а на мене ми каза: „Карай на руски, позабравила съм български. Нека и той да разбере.“

Юра гледаше изумено. Каза едно: „Дявол да го вземе!“ и махна с ръка.

Аз продължих:

„Значи сте вие, нали? Искам само да знам как се озовахте тук и къде мога да намеря дъщеря ви?“

Гергина въздъхна и отново сведе поглед към пода. После бавно започна да говори с широко отворени очи, сякаш гледаше през време и пространство и виждаше чак в Олм, в годината, в която режещият й глас от радиоуредбата се чуваше из целия град. Тембърът и сега беше същият, но по-глух и тъжен.

„Осъдиха ме на смърт, но не ме убиха. Бях бременна. Надзирателките в ареста разбраха и съобщиха по-горе. Тогава се взе решение да не ме убиват, а да ме изпратят тук, нали беше затвор. Смениха ми името, посля тя се роди… Това е!“

„Кой е бащата на Василиса?“, задъхано попитах аз, макар да усещах вече, че това си ти, отче мой.

Гергина не отговори. Погледна ме тъжно и по човешки, с което ми даде да разбера, че съмненията ми са верни. После прошепна:

„Винаги съм искала да имам дете от Васил…“

Споменаването на името ти, ме накара да осъзная истината. Василиса ми бе сестра и бе кръстена на тебе! Господи, щях да полудея! Това ли означаваше сънят ми, в който двамата с нея се къпехме волни в морето?

„Но защо го уби?“, не се сдържах. „Татко знаеше ли, че ще го направиш?“

„Не, аз наистина го обичах. А за Пано… Минало е вече и да ти кажа какви гадости е вършел с мене, това нищо няма да промени…“

Гергина въздъхна дълбоко, после пак ме погледна — тоя път още по-топло и попита: „Васил как е?“

Казах й, че си починал отдавна и сега, драги татко, за пръв път видях истинска човешка тъга в очите на твоята някогашна любов. Заклевам те, отче мой, и дума да не си обелил пред мама за моята среща с Гергина!

„Къде мога да намеря Васи… сестра ми?“, попитах с пресипнал глас.

„Наистина нищо не знам за нея. Дано не са я погубили гадовете на Степан!“

Стиснах зъби и преглътнах. Трябваше по-скоро да се махна от тук. Тръгнах към вратата, но като застанах пред Гергина, аз се спрях и сложих ръка на рамото й.

„Сбогом, лельо Гино. Ако я видиш някога, спомени й за мене. Разкажи й, че сме се виждали на остров Хидра. Напомни й за човека с виолончелото…“

Излязох от стаята, едва стискайки сълзите си. Бях убеден, че моята Василиса никога повече нямаше да се върне тук и че аз също никога нямаше да я видя в този живот.