Емил Андреев
Проклятието на Жабата (17)

Мирис на страх

Същата вечер, край огъня, пичовете отново си разказваха страшни истории. Сега към тях се бяха присъединили Стефчо и Кирчо Пеневи. Бе прохладна вечер, небето бе осеяно с накъсани като памук облаци, които от време-навреме скриваха ярката и пълна луна. Въпреки това наоколо бе достатъчно светло — ясно се очертаваха дървета, къщи и огради. Чуваха се щурци, а комарите не бяха толкова настървени заради лекия ветрец и дима, който се стелеше над Празното място. Този път момчетата бяха запалили огъня вътре в него, за да са на завет, но далеч от запустелия конак. Разнасяше се миризма на изгоряла суха трева и клонки от див орех. Бе вече средата на август, Преображение бе минало и вечерите ставаха по-студени и загадъчни. Пушекът подсилваше усещането за свръхестественост.

Марион гледаше скришом от високия балкон на дядовата си къща насядалите около огъня пичове и се опитваше да долови какво си говорят. Не искаше да я видят, за да не започнат пак с противното стихче. Само че Митето бе успял да я забележи и нарочно приказваше по-силно. Искаше да я впечатли, без другите да разберат, че всичко, което казваше, той го адресираше и към нея. Дори ставаше на крака, когато се наложеше да онагледи по-подробно своя разказ. Марион тайно му се възхищаваше и страшно й се искаше да слезе в Празното място, за да е по-близо до това привлекателно момче.

— А пък убитият българин по пълнолуние броди в конака и носи под мишница отрязаната си глава. Аха!

— Тука до нас? — попита Кирчо Пенев.

— Ами ти къде си мислиш?

— Не го слушай! Лъже те! — прошепна брат му Стефчо.

— Като не вярваш, що не влезеш да провериш?

— Ами какво е пълнолуние? — недоумяваше Кирчо.

— Кире, ти ме уби! Щом луната се вижда като футболна топка, значи е пълнолуние — обясни му Самуел. — Както е сега. Погледни! — И му посочи небето.

— Ами, новолуние?

— Пак е кръгла като топка, но не се вижда. Стига си питал! — скастри го брат му.

— Луната винаги е кръгла, нали е планета? — продължи Самуел.

— И е спътник на земята — допълни Митето. — Но те е бъз да влезеш в къщата. Аха!

Самуел Нисим Ниньо не отговори веднага. Знаеше, че Митето ще го предизвиква и ще му изтъква колко много го е страх, но същевременно бе наясно, че и той като него няма кураж дори да припари до конака.

— И тебе те е шубе! — отговори Сами.

Митето погледна първо към балкона, сякаш да провери какво мисли Марион, после към него и рече:

— Ще вляза, но ако и ти дойдеш с мене.

— Да, да! Да ти пазя страха?

И тогава не друг а Мишо проговори тихо:

— Аз ще вляза сам!

Всички се изумиха.

— Какво? — едновременно попитаха пичовете.

— Чухте. Ще вляза сам в конака!

Марион не можеше да разбере какво става, не издържа и се показа над перилата на балкона. Митето се провикна, за да чуе и тя:

— Мишо щял да влиза в стария конак…

„Боже!“, прошепна горе момичето. Не й се вярваше, че най-смотаният от всички момчета в махалата има толкова кураж. Нима Мишо, голямото цигу-мигу, е толкова смел! Жалко, че не можеше да го види как ще се напикае от страх в тая зловеща къща.

Михаил стана на крака, огледа опулените лица на пичовете и тръгна към конака. Сам не знаеше какво върши, но усещаше, че ако издържи, щеше да спечели много и щеше да им затвори завинаги устата, за да не му викат омразното ЖАБА. Лъжеше се.

Пръв започна да го разубеждава Борисчо, но като видя, че няма да успее, той се обърна към Митето:

— Кажи му да не ходи! После на нас ще си го изкарат.

— Прав е — подкрепи го Самуел. — Ей, Жаба, я се връщай при нас!

Ако беше се обърнал към него по име, Мишо може би щеше да се разколебае, но така обидно и заповедно и то пред всички — никога! Продължи да крачи, сякаш не беше ги чул. Нека дойдат да го спрат, щом искат! Заповедното подвикване на Самуел по-скоро му вдъхна увереност и колкото повече приближаваше стария конак, толкова повече му се струваше, че ще успее. Прие го като изпит, като изпълнение на най-трудния етюд пред комисията в края на годината в музикалната школа. Вълнуваше се, но дълбоко в себе си се чувстваше уверен. Сърцето му тупкаше с всичка сила, ала Мишо знаеше, че отвън то не се вижда, колкото и да бе ярка луната. Не бе сигурен, обаче, дали пичовете не го чуват, затова спря, ослуша се и като се убеди, че освен щурците нищо друго не безпокоеше призрачната тишина наоколо, той се успокои още повече. До конака оставаха няколко метра.

— Оставете го! — прошепна Митето. — Не ми се вярва да влезе.

Но той сбърка, защото Мишо бе вече пред заключената врата на къщата. Като разбра, че няма да може да влезе през нея, той мина вдясно до първия приземен и счупен прозорец, през който щеше да се промуши без проблем, въпреки пухкавото си тяло. Прекрачи, пъхна дясната си ръка и наведе внимателно рамо, за да не докосне парчетата стъкло, които стърчаха от рамката, после вкара главата си, останалата част от тялото, а накрая — левия крак. Бе вече вътре. Постоя няколко секунди, за да свикне с тъмнината и после тръгна в стаята. Усещаше, че не бива да се застоява, тъй като страхът това и чакаше. Движеше се бавно, като се опитваше да регулира дишането си.

Навън месечината щеше да се пръсне от пълнолуние и хвърляше ярка светлина, а това му помагаше да вижда. Бързо премисляше какво да направи. Ако се върнеше обратно, нямаше да му признаят, тъй като щяха да го обвинят, че се е уплашил. Трябваше да мине през цялата къща и да излезе през някой от предните прозорци на фасадата, която опираше на долната улица. Те обаче бяха най-малко на два метра от земята заради наклона на терена. Оттам нямаше и вход, така че Мишо трябваше да се провеси от перваза и да скочи долу. Помисли си, че няма да е толкова страшно, след като вече бе падал от черешата.

Стигна до вратата на стаята. Опипа за брава, но като не намери, вкара пръсти между процепа с касата и дръпна. Вратата послушно се отвори. Чу се зловещо скърцане, след което в стаята литнаха два прилепа, направиха няколко кръга, но бързо се ориентираха и изчезнаха навън. Пичовете около огъня ги видяха как профучават над тях и инстинктивно се снишиха. Кирчо успя да прошепне едно: „Леле, мале!“ и се сгуши в брат си, който се опитваше да не показва, че трепери от страх.

Мишо бе успял светкавично да избегне срещата с прилепите и сега вече крачеше в коридора. Спря, за да се освести и да избърше потта си, и докато всичко около него също утихваше, разбудено от прокобния писък на пантите, той осъзна, че сетивата му отново работят и то по-силно. Затова преди още да види двете зейнали врати в дъното на коридора, той долови сред миризмата на старо дърво, влага и прах един тънък аромат на нещо неестествено. Сапун, паста за зъби, одеколон, парфюм, пудра, червило — това бяха изкуствените тоалетни миризми, с които се бе сблъсквал през досегашния си живот, но… Тази хем му бе много позната, хем не можеше да я разграничи със сигурност и най-вече — да си спомни кой бе нейният носител.

Изпаднал в колебания и съмнения, Мишо стоеше пред стръмното дървено стълбище за горния етаж с лице към вратите, през които ясно се виждаха прозорците на стаите, а през тях — къщата на бай Пано от другата страна на улицата. Чак сега Мишо усети, че бе извършил огромна грешка. Заедно със сладникавия козметичен мирис, който нямаше да му дава мира цял живот, той вече започна да усеща ледения полъх на страха и бавно да осъзнава каква глупост бе извършил. Стоеше като втвърден насред тая стара и прокълната къща в очакване на обезглавения българин.

И тогава се чу лек шум. Нещо сякаш изтропа. Откъде идваше? Отгоре, отстрани? Мишо не можеше да прецени. Трепереше и осезаваше в смъртоносно очакване. Ей сега пред него щеше да застане зловещият труп с кървящ врат и говореща глава и щеше да го попита какво прави в неговите покои…

В тоя момент Михаил видя през дясната врата в стаята бързо да преминава сянка на жена. Мерна се за миг и изчезна в далечния край, към улицата. Как е възможно! — не вярваше на очите си Мишо. Чий беше този силует? По прическата му се стори, че е на кака Мими… Но нали тя бе на изпити в София. А може и да се е върнала, без той да знае. Миризмата? Не беше ли нейна? Нямаше ли тя такъв парфюм. Не! Кака Мими миришеше на друго. Но ако се бе прибрала с нов парфюм? Щеше да разбере, но не и сега. Сега трябваше да се спасява.

Хукна към стаята с видението. Тук бе най-светло, но нямаше никого. Отдъхна си. Нали все пак не се появи безглавият българин! Стигна до единия от двата прозореца, през който можеше да се излезе, погледна надолу и прецени, че ще успее да се спусне по перваза и да скочи на земята. Така и направи, без да губи време.

Чак когато стъпи на улицата, Мишо разбра колко много се бе изплашил. Краката му трепереха, а сърцето му се мяташе в гърдите като завързана жаба, която безпомощно скача в различни посоки. Целият плуваше в пот. Изтупа дрехите си, огледа ги — слава богу не беше ги скъсал — и реши да постои малко преди да се върне в Празното място.

Заоглежда се вече по-спокоен, но никой не видя. Явно от страх му се бе привидяло. Миризмата също бе изчезнала, но споменът за нея винаги щеше да го преследва и на сън, и на яве. Всяка жена, която щеше да прегръща, щеше да носи заедно с утробата си и частица от това ухание.

Тръгна. Когато излезе на „Аница“ и стигна до стълба с уличното осветление, видя в основата му две-три жаби, които леко подскачаха в очакване отгоре да падне поредното насекомо. Не се бутаха — всяка си имаше територия и дълъг език. Мишо ги отмина спокойно, без още да е осъзнал своя подвиг, който трая не повече от три минути.

През това време пичовете сериозно се бяха разтревожели, но не знаеха какво да предприемат. Да тръгнат да го търсят в конака — никога, да викат — бе вече късно и неудобно, оставаше им единствено да изчакат.

— Не трябваше да го пускаме! — каза Стефчо, прегърнал треперещия си брат.

— Сега оня призрак като го вземе… — почти изхлипа Борисчо.

— Ще стане и той като него и наистина ще се превърне в жаба — обади се уж на шега и Самуел, без да се опитва да прикрие своя страх.

Горе на балкона русите коси на Марион също трепереха, огрени от луната, която вече бе отказала да се крие и хитро се промъкваше между пухестите облачета.

— Ето го! — не се стърпя момичето, когато видя Мишо да влиза в Празното място.

Пичовете скокнаха на крака, изплашени до смърт. Кирчо дори си плю в пазвата. Огънят догаряше и в настъпилата тишина се чуваха последните припуквания на неовъглената дървесина.

— Какво стана? — попита Митето.

— Нищо особено — излъга Мишо.

— Видя ли го? — престраши се Борисчо.

— Ами…

Но Мишо не довърши. Съзнаваше превъзходството си и бе убеден, че сега вече нямаше да му викат жаба — поне пред него.