Емил Андреев
Проклятието на Жабата (19)

Бай Пано го няма

На следващия следобед Мишо свири като никога. Докосваше струните, сякаш те бяха топлата кестенява коса на кака Мими и движеше лъка с лекота. Малкото му виолончело за пръв път издаваше такъв мек звук.

Това впечатли дори баща му, който се унасяше в съседната стая. Бе сутрешна смяна и сега си почиваше. Отначало свиренето на Мишо му пречеше, но след като той спря да реди гама след гама и тихо започна някаква нежна мелодия (бе етюд в ре-минор от Хайдн), Васил задряма и след минути вече похъркваше. И тъкмо вече заспиваше дълбоко, когато чу гласът на тъща си.

— Василе!

Раздвижи се, примляска и се провикна:

— Какво има?

— Слез, че те търси другарят Григоров!

Мишо спря да свири, остави виолончелото и отиде до прозореца, за да види какво става. В беседката седеше капитанът криминалист Гичо Гаргата и си вееше с някакъв вестник заради горещината. Застанал в профил към Мишо, той му заприлича на индианец с черната си мазна коса, заресана назад, със сбръчканото си и изгоряло от слънцето лице и най-вече с големия си месест и гърбав нос. Липсваше му превръзката и томахавката. Мишо не знаеше, че вместо нея чичо Гичо носи отзад на кръста си пистолет — едно от оръжията способствало за покоряването и асимилирането на червенокожите. Не знаеше още, че именно заради приликата му с тях и най-вече с характерните черти на физиономията си, чичо му Гичо още като дете бе опрякорен Гарга. Щеше да му стане симпатичен заради сродната им съдба.

След малко в беседката дойде и татко Васил, който седна срещу милиционера и запали цигара. Пушеше Родопи — плоски късове без филтър и в бяла квадратна кутийка с капаче и синя планина, изрисувана отгоре. Щеше да пуши Родопи докрая на живота си, въпреки, че вече имаше всякакви филтрови и ароматизирани кръгли цигари.

Капитанът каза нещо на баща му, погледна го изпитателно, след което замълча в очакване. Васил направи недоумяваща физиономия, дръпна си от цигарата и заобяснява с широко отворени очи. Мишо се опитваше да чуе какво си говорят двамата мъже, но въпреки че прозорецът бе отворен и само дантеленото перде бе преграда, той нищо не можеше да разбере. Щеше да попита по-късно, а баба му от своя страна нямаше да закъснее да попита него. Милèва усещаше, че Гичо не идва случайно у тях. Въпреки, че бяха приятели със зет й и често се събираха при бръснаря, тя никога не бе виждала милиционерът да идва у тях току-така.

Двамата мъже вече излизаха от беседката — капитанът сложил ръка върху рамото на баща му. Стигнаха до портата, там поговориха още няколко минути и накрая се разделиха. Васил тръгна бавно по пътеката умислен и с наведена глава. Спря за миг и се обърна назад, към улицата и къщата на златаря.

На вечеря и Мишо, и баба му изгаряха от нетърпение да разберат за какво бе идвал капитан Гичо. Детето се колебаеше да попита, тъй като усещаше, че нещо не е наред, а Милèва за нищо на света нямаше да се унижи и да се интересува за един копой на комунистическата власт. Истината бе, че тя се страхуваше и колкото привидно да ненавиждаше зет си, Милèва се притесняваше да не би и него да го отведат завинаги като покойния й съпруг. Не й се мислеше дори за подобна възможност.

— Взе ли часовника? — наруши мълчанието майка му Елена.

Съпругът й не отговори веднага. Додъвча си залъка, преглътна и чак тогава:

— Не е готов. Бай Пано го няма.

— Как така го няма?

— Ами… От две седмици не е в града.

— Затова ли е идвал Григоров?

Васил Обретенов изгледа тъща си, която сега ровеше в чинията си със сведени очи.

— После ще ти обясня за какво — отвърна спокойно мъжът и продължи да се храни.

Нямаше да задоволява любопитството на тъща си. Знаеше, че Елена все пак ще й каже, но нямаше да е сега. Нека чака!

На другия ден, събота, още преди обед мъжете от махалата се събраха в бръснарницата на Цачи. В единадесет часа към тях се присъедини и Васил. Тук вече бяха Линдро, Цвечи и Фончо. Цачи бръснеше бащата на Самуел, стария адвокат Нисим Ниньо, който всички в Олм знаеха като бай Симо, а приятелите му като Симчо. Той бе висок и плешив човек с очила, а също и стар комунист по убеждение, но не заради облаги. От години бе вдовец, тъй като жена му Ципора се помина от рак няколко години след като роди Самуел. Бай Симо бе добър човек и с авторитет. Хората го уважаваха, а пред кантората му винаги бе пълно с народ.

— Абе, къде е отишъл бай Пано баш сега? — попита Цачи. Въпреки че бръснарницата му бе насред махалата, той не живееше тук и научаваше всичко от своите клиенти.

— Тъ! Гина лайсе го е уморила от много ебанье! — избъзика се Линдро.

— А стига си се шашавил! — намеси се Фончо. — Гичо рече, че според жена му Пано бил заминал, ама не казал къде. Взел два куфара и фанал влака за София.

— Кога т-т-т-ова? — попита Цвечи. Той заекваше от години, а освен това вече имаше и първоначалните признаци на паркинсонова болест, затова се обаждаше много рядко, повече за да пита.

— Преди десетина дена — продължи Фончо.

— Е, значи ще се върне! — каза Линдро. — Избегал е да си отдъне малко. Може и по-бавничко, нали е сакат!

Този път мъжете не се засмяха на шегата му.

— Васо, ти като комшия кога последно го видя? — попита Цачи.

— И Гичо ме пита същото — отвърна Васил.

— Ама, он е идвал при тебе? — зачуди се Фончо.

— Що при тебе не е ли? — засмя се Линдро. — От тия мачъци не може да се размине човекът!

— Де бе, а стига си се бъзикал! — скастри го Фончо. — Затова не играем я с тебе на карти. Като на барабан палката си.

— И кво друго те пита? — настояваше Цачи.

— Ами, говорил ли съм скоро с него, с Гина…

— И ти кво?

— Е, казах му.

— Он кво пита, нали скоро играхме карти у нас на двора! А тебе, Линдро, те немаше. И млъкни! — каза му Фончо с насочен среден пръст, точно когато масивният майтапчия си бе отворил устата. Пресече го още на първия звук и едва не си вкара пръста вътре.

— Жено мининка! Виде ли като знаеш много! — изрече Цачи и избърса пяната от бръснача в парче вестник. После докато го заглаждаше на каиша, бай Симо проговори, без да вдига глава от възглавничката на стола:

— Вероятно са се скарали за нещо и Пано е отишъл при някой приятел в София.

— Бе, з-з-знаеш ли ги! — усъмни се Цвечи.

— Абе, Цвечи, а ти знаеш ли кво е простатит?

— Е, па…

— Не знаеш! Като почнеш да пикаеш като как говориш, значи имаш простатит!

Сега всички избухнаха, дори и бай Симо се разсмя на глас.

— Ей, тоя Линдро е опасен! — не сдържа възхищението си Цачи. Приятелят му и съотборник Цвечи също се смееше, не разбрал много-много майтапа.

Когато се успокоиха, Васил запали цигара. От всички само той и бай Цачи пушеха. Впрочем, докато бръснеше или подстригваше, цигарите му само си горяха на ръба на масата пред огледалото. Навсякъде по нея имаше петна от недопушени фасове Златна Арда. Линдро също пушеше, но сега ги бе отказал. Той ту спираше, ту не издържаше и пак ги почваше — мъчеше се в името на здравето, но да остави пиенето, изобщо и не помисляше.

— А представяш ли си наистина да го е претрепала? — предположи на глас бръснарят.

— Ако е престанал да я покецва — със сигурност.

— Линдро, бъди сериозен! — подкани го Фончо. — Бай Пано не е в първа младост, та да й налита всеки ден. Гина си е темерут, ама да му посегне не вярвам.

— В-в-всичко е в-в-възможно!

В тоя момент в бръснарницата влезе капитан Гичо Григоров и мъжете обърнаха жадни погледи към него.

— А, наборе, тъкмо ти ни трябваш! — посрещна го Линдро. — Кажи къде е бай Пано, че Цачи и Цвечи вече го отписаха.

— Линдро — строго започна милиционерът, — С някои неща майтап не може! Сега идвам при вас като служебно лице и ще ви помоля да бъдете сериозни. Всеки да си спомни кога и къде за последен път е видял бай Пано. Фончо, ще започна от тебе — и Гичо извади тефтерче с пружинки и химикалка, и се приготви.

Импровизираният разпит не трая дълго. Оказа се, че последни са го видели Фончо и самият капитан Григоров преди две седмици в качеството си на играещи белот в двора на шофьора.

— Мама му стара! — забрави служебността си Гичо Гаргата. — Как така ще ми ходи някъде, без да се обади на никой? Значи! — усети, че е излязъл от роля той. — Василе, с тебе се разбрахме още вчера. От другите искам да давате по едно ухо какво се говори в махалата и да ми докладвате. Ясно!

Когато Гичо излезе, мъжете останаха в мълчание, твърдо убедени, че работата не е като хората. После един по един те се разотидоха, останаха само бръснарят и неговият клиент.

— Ама и Гичо е един! — рече бай Симо, докато плащаше. — Направо си ни внуши, че човекът е убит. Ще го видя какво ще говори утре, когато Пано се върне.

— Добре де, Симчо, ами ако Гина наистина му е видяла сметката? Има сериозен мотив — разлика в годините, солидно наследство…

— Без следствие, доказателства и самопризнание нищо не може да се каже.

— Дано не й ставаш адвокат!

— Ако се окаже така, както се съмняваш, и Господ не може да я спаси.