Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Емил Андреев

Заглавие: Проклятието на Жабата

Издание: първо

Издател: СИЕЛА — Софт енд паблишинг

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Главен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Пенка Ватова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Пенка Ватова

ISBN: 954-649-992-7 (ISBN-10); 978-954-649-992-9 (ISBN-13)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5923

История

  1. — Добавяне

Голямата риба

Тя лежеше по гръб с изцъклени очи, разпорен корем и зейнала уста. Над нея се бяха надвесили двама мъже и вършеха нещо, което в началото Мишо не можеше да разбере.

Бяха стигнали вече под средата на Боруна — квартал на рибари, докери и коняри — и сега двамата с баща му вървяха до самия Дунав. Татко му дори му бе позволил да си събуе сандалите и да шляпа бос във водата, без да го пуска от ръка, разбира се, и само до глезени. Мишо се радваше и внимаваше да не настъпи някой остър камък или стъкло.

Когато в началото видя рибата, той не можа да повярва на очите си. Бе по-голяма от него и бяха я проснали върху твърдия бряг, където обикновено жените перяха черги, а рибарите спираха лодките си преди залез слънце. То и сега вече се криеше зад тополите на румънския бряг отсреща и бе обагрило всичко наоколо в жълто-оранжево и червено.

Щом наближиха двамата мъже, те се спряха до тях и Васил възкликна:

— Браво бе, Шане! А здравейте! — И клекна до тях, за да гледа какво правят.

Мъжете поздравиха усмихнати и горди. Мишо последва баща си и вече видя какво правят двамата мъже, които се оказаха братя. Те гребяха с канчета от огромния зейнал корем на рибата някаква рядка и слузеста черна смес и я изсипваха в кофи. Рибата бе стокилограмова моруна, а сместа — скъпоценен хайвер.

— Искаш ли да опиташ? — попита мъжът, към който баща му се обърна, и докато Мишо осъзнае какво, той извади от дочената си дреха алуминиева лъжица, заби я във вътрешността на моруната, а после я поднесе пред устата на момчето. Детето се намръщи при вида на черните топчета, които лъщяха в лепкавата течност. Мишо можеше да види десетките залязващи слънца, които се отразяваха във всяко зрънце. Извърна глава, но чу гласа на баща си:

— Пробвай, ще ти хареса!

Нямаше как! Днес бе задължен толкова много на своя татко, че би изял и цяла чиния от гадните печени чушки с доматен сос на баба си Милèва. Отвори уста и пое хайвера с неохота. След това се опита да сдъвче някое от топчетата, но те се хлъзваха между зъбите и се смесваха със слюнката му. Бързо преглътна, за да не повърне. Очите му се насълзяваха от неприятния и блудкав вкус, а мъжете край него се смееха.

— А така! Да станеш мъж и яко да хвърляш семе! — пожелаваше безименния брат, сякаш Мишо можеше да оцени просташкия му намек за своята бъдеща семенна течност.

Погледна баща си недоумяващо. Защо и той се усмихваше? Не успя да се замисли, тъй като мъжът с лъжицата каза:

— Васо, прати момчето до Чайка да иска един буркан от бай Денко.

— За какво? — излишно попита баща му, защото се досети, че рибарите искат да му го напълнят с хайвер.

— Как за какво? Да си вземеш за у вас.

Васил Обретенов знаеше, че е излишно да отказва повече. Големият брат, Шанко, му бе приятел и нямаше да го пусне с празни ръце.

— Ще отидем двамата, че той няма да се оправи сам.

Тръгнаха отново към ресторанта и след пет-шест минути Мишо вече седеше отвън с лице към Дунава и с жълта лимонада върху бялата колосана покривка на масата. До него се издигаше една гигантска топола, чийто край той не можеше да види, тъй като клоните на дървото докосваха с върховете си кървавочервеното небе. А когато след малко татко му се върна с увития във вестник буркан, Мишо бе забравил гнусния вкус на суровия черен хайвер. Докрая на живота си и особено когато ядеше този деликатес, той щеше да си спомня мъртвата моруна върху дунавския бряг и двамата мъже, клекнали край нея като шамани.

След малко започна да се здрачава, оркестърът засвири и ресторантът се оживи от деца и хора, дошли да се почерпят с кебапчета и бира в края на поредния горещ и социалистически делник. За Мишо също донесоха кебапчета, а Васил си поръча парче от любимия му и евтин тогава як-балък (бяла риба), полято обилно с майсторския чеснов сос на готвача бай Денко.

Докрая на вечерта в ресторант Чайка Мишо не откъсваше поглед от музикантите и особено от китариста с големите черни мустаци. Искаше му се и той да стане като него и да свири на такъв лъскав инструмент, в който влиза ток, а звукът му се чува силно и звънливо чак в Румъния.

Изяде си кебапчетата и отиде съвсем близо до оркестъра, за да види по-добре електрическата китара, която донякъде наподобяваше формата на неговото виолончело и имаше същите „ефове“. Можеше ясно да различи партията й от пианото, саксофона и барабаните, дори усещаше кога мъжът с мустаците трябва да смени поредния акорд в съзвучие със солото на саксофона. Свиреха джаз — блус от капиталистическа Америка, който не бе така упадъчен като модерния по това време рокендрол, пък и бе музиката на угнетените цветнокожи, които се бореха за равноправие срещу класовия враг.

Всичко това Мишо щеше да разбере по-късно, когато вече щеше да знае за гениалния челист и дисидент Ростропович. Съветските другари го изгониха същата година, в която бащата на Михаил Обретенов почина. А през 1956-та — две години преди още Мишо да се роди — великият музикант бе станал професор на Московската държавна консерватория, в която щеше да учи и самият Мишо. Мстислав Леополдович бе на възрастта на татко му Васил и съвсем по бащински го поздрави след премиерата във Вашингтон, в края на века, където Михаил превъзходно изсвири Концерт за чело №6 в ре мажор от бащата на всички виолончелисти — Луиджи Бокерини.

Сега Мишо стоеше в захлас срещу китариста и не откъсваше очи от пръстите му. Мъжът дори топло се усмихваше на момчето в краката му, без да подозира, че ще дойде ден самият той да се гордее с него.

Оркестърът обяви пауза, а Мишо се върна на масата, щастлив като никога. Баща му го нямаше, но това не направи впечатление на детето. Сипа си лимонада, пи, а после започна да си играе със странната порцеланова запушалка с гумен пръстен, която висеше на сгъваеми като малко коляно телчета и се затваряше с придърпване надолу.

Тенекиените капачки и кока-колата още не бяха дошли в България. Тази вражеска напитка, от която американските войници във Виетнам се „напивали до смърт“, се появи в Олм още на следващата година по време на есенния панаир, когато всички в града се редяха на опашки да си купят по една „смачкана“ бутилка с кафява течност и да видят голямата атракция на века — огромния и препариран кит Голиат. Логиката на пазара бе по-силна от всякакви класово-партийни дивотии.

Татко Васил дойде откъм тъмното. Огледа се, за да разбере дали са забелязали отсъствието му и като разбра, че никой не му обръща внимание, той седна спокоен срещу своя син. Малко по-късно се върна и касиерката Ленчето, която пътьом си оправяше косата. И нея никой не погледна.

— Искаш ли да си тръгваме?

Мишо го погледна и тъкмо да му каже, че желае да останат още малко, за да слуша китариста, на масата им седна възрастен и върлинест мъж с набръчкана тъмнокафява кожа на лицето и с татуирана котва на дясната си ръка. Беше по моряшка фланелка и говореше с дълбок дрезгав и пиянски глас.

— Васо, ще черпиш ли една бира?

— Дадено бе, Теди!

Доволен от лесния успех и длъжен да се отплати за бирата, мъжът започна с приповдигнат тон:

— Казвам се Теди Браун. Роден съм на левия бряг на река Мисисипи, майка ми е индианка а баща ми ирландски моряк, в жилите ми тече…

— Стига, стига, знам! — каза баща му, при което мъжът скокна на крака и започна да се боксира с въображаем противник.

Прекъсна го сервитьорът, защото веднага след като той остави бирата на масата, мъжът с моряшката фланелка спря своя спаринг, грабна бутилката, изрече с поклон и вдигната ръка едно гърлено „Хау!“ и изчезна някъде в ресторанта.

— Вярно ли, че е индианец? — не се сдържа Мишо.

— Глупости! Чист олмчанин си е и не се казва Теди Браун, а Младен. Хайде да си вървим, че стана късно!

Навън вече се стъмваше. Настъпваше часът на комарите и докато Васил и синът му чакаха автобуса за града, насекомите потайно започваха да излитат от храстите, за да кръжат с проницателен и тънък звук край ушите на топлите хората в несекващото си желание да кръвосмучат. Откъм ресторанта се чуваше мекия глас на саксофона, който заедно с Дунава изтичаше бавно на изток.

Мишо заспа още в рейса и баща му го пренесе до тях на ръце.