Емил Андреев
Проклятието на Жабата (31)

Тайната на Мими

Васил пушеше вече втора цигара. Минаваше десет часът, но от къщата на съседите никой не се показваше. Чу шум на метър пред себе си, който идваше откъм стената с бръшляна. Нещо ходеше в цветята под него. Листата на игликите леко се поклащаха. Жаба, помисли си мъжът, и хвърли в нейна посока догарящия фас. Откъм хола се разнесе виолончелото на Мишо. „И по тъмно ли започна да свири!“, зачуди се Васил, излезе от беседката и тръгна към запустелия конак. Животинчето наистина бе жаба. Тя бавно се придвижваше по посока на светлината и музиката. Пред мрежата на отворения прозорец на хола кръжаха множество насекоми.

Мъжът също се движеше без да бърза. Чувстваше се нелепо. Да се подведе по акъла на едно момиче! Защо го правеше? От страх, или по-скоро заради страстта? Щеше ли да посегне на Мими, ако тя го канеше точно за това? Днес младите нямаха задръжки, пък и той не бе от лицемерните моралисти, които говорят глупости пред хората, а иначе биха захапали всяка гола гръд на всяка жена, стига никой да не разбереше и да не ги упрекнеше след това. Та кой мъж не пожелаваше всяко младо и хубаво тяло? Лъжеха ония, които се преструваха. Лъжеха и тайно мастурбираха, за да убият истерията в себе си и да изглеждат спокойни на другия ден. Васил не ги разбираше и при всяка възможност се възползваше. Той не предполагаше, че ненаситността му вече научно е определена като болест — със симптоми, с име и лечение. Но дори и да знаеше, Васил пак щеше да вярва, че нито един истински мъж не би искал да се лекува от подобно заболяване.

Стигна двора на конака, огледа се и влезе. Мими вече го следеше, като надничаше тайно зад колоната на външната врата. Изчака го да се скрие в Празното място и бързо го последва.

Васил Обретенов не идваше за пръв път в стария конак. Той бе гостувал неведнъж на своя съсед Гошо, още докато къщата се обитаваше. После, в първите години след опразването, Васил бе използвал една от безлюдните стаи на втория етаж, когато нямаше къде да заведе поредната си любовница. Там имаше едно забравено старо легло, което вършеше отлична работа. Често, докато го правеха с Гергина в котелното на комитета, той обмисляше и конака като възможност. Спря го само състоянието на порутената сграда. Можеше да стане някоя беля, а това щеше да доведе до усложнения и куп непредвидени лъжи, за да се излезе после от ситуация.

Реши да не влиза вътре. Застана в тъмното, зад издадената част на заключената врата, и затаи дъх. Прецени, че оттук никой не може да го види. Не мина и минута и Мими се появи. Оглеждаше се крадешком настрани. Тя не се спря, пред къщата, а направо прескочи през единия от счупените прозорци и изчезна от погледа му. Васил не успя да я повика. Прецени, че така е по-добре. Вътре тя сама щеше да го намери.

— Ела горе! — чу я да прошепва от втория етаж.

Когато стигна в хола, нещо светна за миг в очите му.

— Тук съм!

Мими се бе облегнала на стената с долапа, отделящ малката стая с леглото, която гледаше към Празното място. В ръцете си държеше фенерче.

— Ти луда ли си! — просъска Васил. — Защо ме викаш тука?

— Можех да те поканя у нас, но ти нямаше да дойдеш!

Васил не вярваше на ушите си. Какво искаше това момиче? Не осъзнаваше ли то, че си играе с огъня? Или може би точно това искаше?

— Какво имаш да ми казваш? — попита я сухо и приближи на метър от Мими.

— Приятно ли ти е да се любиш с нея?

— Не знам за какво говориш!

— Бедата е, че много хора вече знаем; малката Марион — също.

— За това ли ме повика? — ядоса се Васил.

— И за това…

Мими направи крачка и застана на сантиметри от него. Очите й бяха на нивото на брадата му. Пронизваше го косо в тъмното със задоволство и същевременно с някакво злорадство. Васил извърна своите настрани, за да не я гледа и леко отстъпи назад. Тя обаче го притегли към себе си и спокойно прошепна:

— Гергина по-хубава ли е от мене?

Васил опита да се изтръгне, но Мими го държеше здраво. Сега той трябваше да запази спокойствие и да не вдига шум, въпреки че можеше да я зашлеви и да се прибере. Предпочете да изчака, за да я види докъде ще стигне.

— Не е. Защо ме питаш?

— Ами… Обичаш ли я?

— Нещо бъркаш. Гина ни е съседка и ти много добре…

— Видях ви, не лъжи! За дете ли ме мислиш?

— Какво дете! Ти си вече… — не довърши, тъй като така щеше да й даде кураж.

— Голяма, нали? И мога да правя каквото си поискам?

Отново опита да се отскубне, но сега Мими го прегърна през врата и придърпа главата му към своята. Не! Не биваше да го прави! Стегна се и се дръпна назад. Тя го отпусна за малко после пак го притегли. Устните им вече се доближаваха, когато той проговори:

— Дори и да искам, нямам право да го правя.

— Защо? — въздъхна момичето.

Разделиха се, но останаха все така един срещу друг.

— Как защо, та ти си ми дете?

— Глупости! Знаеш, че не е така и че ти не си мъжа, на който му пука от такива работи.

— Все пак…

— Какво? Следя те от година и нещо. Знам вече всичко за тебе. Не мога да заспя, ако не те видя през деня…

— Недей да говориш така!

— Прегръщам Мишо, сякаш това си ти! Не ме отблъсквай, моля те!

Васил стоеше като зашеметен. Беше безпомощен и се чудеше как да излезе от това положение! Усещаше, че не бива да се поддава, макар вече да не бе сигурен какво иска. Заради тъмнината той нямаше представа кой всъщност стои срещу него. Мими ли бе това или поредната жена, с която трябваше да се наситят, без сантименталности и ангажименти. Но сега момичето срещу него му се молеше, а то явно знаеше твърде много, за да го отблъсне с лека ръка.

— Мими, аз не съм… не съм предполагал…

— Няма да кажа на никой, поне веднъж ме целуни!

— Добре, само че…

Не успя да довърши, тъй като след секунди вече държеше Мими в обятията си. Тя го целуваше така страстно, че той за миг се усъмни дали това не беше Гергина. Овладя се и изправи глава.

— Сега аз ще те помоля нещо. Нека спрем и се приберем!

Мими мълчеше. Бе щастлива и същевременно гузна за постъпката си. Опря се пак на стената и прошепна с наведена глава:

— А това за Гина си го измислих. Марион ми каза, че ви е видяла да се прегръщате, но тя е дете. Все пак, пази се от нея! Много е хитра и потайна!

Васил си отдъхна.

— Между мене и Гина няма нищо! А за това тук — нито дума, нали?

Мими мълчеше. Разбира се, че нямаше да каже на никой, но обмисляше как да го накара да продължат да се виждат.

— Искаш ли да се разходим някой ден край Дунава?

Какво да й каже? Ако й обещаеше и не го изпълнеше, тя щеше да си отмъсти и да го опозори. Ако и откажеше, щеше да я ядоса и пак нямаше да е спокоен за последствията.

— Не разбираш ли, че е невъзможно?

— Защо? Ще се виждаме тайно, както го правиш с другите жени.

Нямаше да успее да я убеди. Тя щеше да настоява, докато не постигне своето. Въобще не биваше да се хваща на играта й и да идва тука, но бе вече късно и той трябваше да намери най-елегантния изход. Хрумна му да се видят в лозята. Имотите им там също бяха съседски. И в двата парцела имаше малки къщи с по една-две стаички.

— Какво ще кажеш да се видим на нашето лозе?

Мими грейна. Как самата тя не се беше сетила?

— Става. Кога?

— Нека не бързаме и да изчакаме удобен момент.

Васил не можеше да повярва какви ги върши. Уговаряше се с момичето на съседите, сякаш то бе една от жените в ТПК-то, зажадняла за изневяра. Докъде щеше да го доведе всичко това? Нямаше ли някой друг, който да бъде обект на чувствата й. Какво искаше тя? Сигурно желаеше да стане жена и то непременно с по-възрастен мъж. Доста по-възрастен! Ужаси се при мисълта, че някой можеше да ги хване. Страхът го накара бързо да вземе решение.

— Да си вървим. Ще ти дам знак кога ще е най-удобно…

Мими дойде до него, целуна го по врата и се скри надолу по стълбището. Бе постигнала своето. Докато излизаше от конака, тя се упрекваше, че не го бе поканила у тях още тая вечер. Все пак, не биваше да бърза. Бе постигнала твърде много и то още от първия път.

Васил остана сам и жалък в тъмната къща.