Емил Андреев
Проклятието на Жабата (27)

Варлаам Пипи-цър

Той режеше и цепеше дървата на цялата махала, пренасяше въглищата и вършеше всякаква хамалска работа срещу храна и стари дрехи. Бе тих и безобиден луд, без който Олм не би бил същински град. Типично пристанищно и мултиетническо селище — само по „Аница“ живееха над шест етноса — той бе истински пример за човешка търпимост. Никой не знаеше къде се намира обиталището на Варлаам, но това не пречеше на хората да го приемат като част от своята общност и да му дават работа. Децата се шегуваха с него, но не го обиждаха. Те само го закичиха с прякора — Пипи-цър, тъй като горкият човек често произнасяше тези несвързани думи, особено когато силно замахваше с брадвата върху някой чворест и труден за цепене пън.

Като дете на село Варлаам бе видял как баба му примамва една кокошка със звукоподражателното междуметие „пипи-цър“ и когато кокошката дойде в краката й, и баба му я хвана, и скърши крилете й, и я сложи на дръвника и отсече главата й, тогава малкият Варлаам изпищя и припадна. Докато той лежеше на земята, кръвта шуртеше от обезглавената шия на кокошката. Жената се уплаши за припадналото дете, пусна агонизиращата птица и клекна да свестява внука си. Момчето за миг отвори очи, колкото да види подскачащото по двора тяло, после пак изпадна в безсъзнание. След тази случка Варлаам стана затворено и лесно ранимо дете, но полудя окончателно в гимназията, когато направи опит да сложи край на живота си заради несподелена любов.

Иначе Варлаам говореше рядко, но се усмихваше благо и невинно сякаш не бе възрастен, а дете. В Олм го знаеха като Арлам Лудия и никой не произнасяше напълно библейското му име. В повечето случаи хората, които искаха да им свърши някаква работа, се обръщаха повелително към него и не считаха за нужно да го назовават по име. Те не се замисляха къде живее той, какво яде и как заспива. А Варлаам живееше в двора на църквата „Св. Никола“, недалеч от улица „Аница“. Тук, в стопанската постройка за въглища, наричана още „шопрон“, той бе свил своето скромно и клошарско гнездо. Енорийският свещеник го покани да се настани в една от стаите на архиерейството, но Варлаам отказа. Не се чувстваше уютно. Все пак, той продължи усърдно да помага на отчето във всяка домакинска работа, а през свободното си време — и на хората в махалата.

Три дни след целувката край будката за вестници Митето продължаваше да усеща топлите устни на Марион. Дори и сега, докато режеше от старата си тетрадка по писане ленти за фунийки, той бе решил да не ги лепи с език и със слюнка, а с пръсти и лепило, за да не измества с натрапчивия мирис на хартия финото ухание на момичето. Беше сам с котките и трябваше да чака Варлаам Пипи-цър да дойде у тях, за да пренесе въглищата от улицата в мазето. Щеше да му помага и да го наглежда да не стъпче някоя от любимките на майка му, а накрая щеше да му даде две ризи, пуловер и панталон, които мама Мара бе приготвила преди да отиде на работа.

Варлаам се показа на портата и всички котки до една се втурнаха да го посрещнат. Те се отриваха в краката му, умилкваха се и глезено мяучеха, сякаш посрещаха скъп гост. Митето забеляза това. Никой друг, освен майка му и него, те не посрещаха така. Дори баща му приемаха като чужда. Момчето не знаеше, че той тайно ги подритва.

Лудият се усмихна и поиска кофи и лопата, които Митето му донесе веднага. Варлаам не чака дълго и след малко вече се чуваха острите звуци от загребването и изсипването на бучките в поцинкованите съдове. Момчето спокойно продължи да майстори своите „патрони“.

Когато след час Варлаам свърши и дойде да се измие на външната чешма, Митето му донесе дрехите и кърпа да се избърше.

— Гладен ли си? — попита той, докато му подаваше пешкира.

Варлаам го изгледа дълго и невинно, а после кимна отрицателно с глава. Посочи сливата до чешмата и попита с жестове дали може да си набере. Митето му разреши и сам понечи да му помогне, но като видя, че лудият слага плодовете в пазвата си, той се отказа.

— Същият, същият… пипи-църрр! — хилеше се Варлаам.

Момчето нищо не разбираше, но му бе някак приятно да гледа усмихнатото лице на човека пред него. В тоя миг Митето не можеше да предполага, че след години и той щеше да си говори сам и несвързано.

Варлаам спря да бере, намести сливите, които издуваха ризата около кръста му, после бръкна в джоба си, извади някакъв парцал и се наведе да избърше почернелите от въглищната пепел обувки.

Чак сега Митето ги забеляза. Ами, да! Това бяха същите обувки, които Мишо му показа в мазето на конака. Нима леля Гина ги беше дала на Варлаам?

— Откъде имаш тия обувки? — не се сдържа момчето, дори ги посочи с пръст.

— Същият, същият! — отвърна лудият, взе дрехите от изумения Митко и си тръгна.

Вече на улицата той силно изписука няколко пъти: „Пипи-цър!“ Котките сякаш го разбраха и изпратиха Варлаам чак до пряката, на която се намираше църквата. Когато се върнаха в двора, Митето все още стоеше като зашеметен с кърпа в ръка. След малко се окопити и бързо взе решение. Трябваше веднага да потърси Мишо и Марион. Какъв по-хубав повод да я види.

Половин час по-късно тримата седяха в Празното място и обсъждаха новината.

— Тя му ги е дала, за да се отърве от веществено доказателство! — категоричен бе Мишо.

— Ти не го ли попита? — каза Марион.

— Абе, само повтаряше „същият, същият“…

— Сигурно е искал да ти потвърди, че обувките са същите — предположи Мишо.

— Едва ли! Митко, искам да ти кажа нещо насаме! — Марион стрелна своя любим със заговорнически поглед, после бързо продължи: — Варлаам Пипи-цър е луд. Всеки го знае. На него не може да се разчита. Може да е пренасял въглища и на леля Гергина, а пък тя да му е дала обувките като отплата. И ние така правим.

— Възможно е! Аха! Но когато бай Пано се върне и си ги потърси…

— Ако се върне! — прекъсна го Мишо. — Явно тя знае, че няма и затова ги е дала на Варлаам.

— Не бъди толкова сигурен за обувките! Митко, ела с мен у нас да ти покажа нещо! — не се сдържаше Марион и направо хвана момчето за ръка. — Ти, цигу-мигу, стой тук, ние ей сега ще се върнем!

Мишо се изсмя снизходително на обидата. Тази унгаро-българо-французойка никога нямаше да престане. Знаеше, че тя иска да ходи с Митето и сега щеше да го омайва с разни вносни неща. Любопитно беше колко дълго щяха да се забавят.

Двамата излязоха от Празното място, а Мишо остана в размисъл за обувките. Той не предполагаше каква бе истинската причина Марион да иска да остане насаме с Митето.

— Баща му на Мишо и леля Гергина са в заговор! — прошепна Марион, когато двамата с Митето влязоха във входа на триетажната къща на Алексо Поптодоров.

Вътре бе тихо и хладно. Върху гладката мозайка на пода бе изписана с черно и в сецесионна винетка годината на строежа — 1932. Тогава дядото на Марион бе в силите си — богат и красив, с жена французойка и красиво бебе като същинско ангелче.

— Кой ти каза?

— Никой! Аз сама ги видях преди няколко дни.

— Какво си видяла?

— Ами, целуваха се…

И тогава Марион разказа как хитро се бе промъкнала зад къщата на Гергина и как бе шпионирала срещата им с чичо Васил. Митето се изчерви при споменаването на думата целувка. Нали и те го бяха направили зад будката. Но бащата на Мишо бе женен. Как беше възможно това?

— Ти сигурна ли си, че са се целували?

— Как да не! Тя направо щеше да го изяде. Разбраха се да отиде при него в работата му и от там да вземе обувките.

— Значи обувките на Варлаам са други…

— Кой знае? Трябва да се провери. Но не бива нищо да казваме на Мишо.

— Аха! — съгласи се Митето и се загледа в плетеницата от извивки, която опасваше числото в краката им.

— Искам пак да те целуна! — прекъсна мислите му Марион и без да чака съгласието му го прегърна и впи устни в неговите.

Митето се остави в ръцете й. Макар да бе с три години по-голям от нея той стоеше непохватно с туптящо сърце и отворени очи. Усети езика на Марион и инстинктивно го пое в своите уста. Бе чувал как се целуват възрастните, бе виждал целувки по филмите — тогава целият салон в кино Косидис кашляше или подсвиркваше, за да прикрие неудобството си, но никога не бе предполагал колко естествено и сладко нещо е да се целуваш. Усети истинска възбуда и той на свой ред затвори очи. Сигурно щяха да останат така цяла вечност, ако не беше мемè Полè, чиито стъпки се чуха отгоре по стълбището.

— Да се връщаме в Празното място! — бързо се освести Марион, пусна го и излезе навън. Митето я последва. Почувства се леко гузен при мисълта, че Мишо ще разбере всичко, но вкусът от тази истинска целувка разкъса детската свенливост и Митето се усети всемогъщ с малката богиня до себе си, която първа го дари с миг от вечността.

— Какво криете от мене? — посрещна ги Мишо с ехидна усмивка. Бяха се забавили само пет минути.

— Нищо не крием. Исках да го представя на баба и да я уверя, че ще бъда с вас.

— Аха! — потвърди Митето.

Старата французойка се показа на улицата и Марион бързо се втурна при нея. Каза й нещо на френски, после посочи Митето и Мишо, бабата кимна в съгласие, но изгледа момчетата по-скоро с примирение, отколкото с одобрение и тръгна надолу по улицата. Марион се върна при двамата, доволна че конспирацията й е успяла. Дори леко намигна на Митето, докато Мишо не я гледаше.

— Баща ти върна ли обувките на леля Гина? — попита тя с хитри очи и властна усмивка.

— Сигурно — в къщи ги няма.

— А на работата му?

— Там не съм ходил. Защо питаш?

— Ами, може обувките, които Митко е видял на краката на Варлаам, да са други, ако баща ти още не е върнал оня чифт, който леля Гина ти даде у тях. Нали?

— Възможно е, аха! — потвърди и Митето.

Мишо осъзна, че Марион е права, но долови нещо преднамерено във въпросите й. Дали наистина не ставаше дума за два еднакви чифта обувки? Щеше да попита татко си, дори щеше да му сподели всичките си съмнения относно леля Гина. Това момиче започваше да му става несимпатично, то разклащаше безрезервната му привързаност към Митето.