Емил Андреев
Проклятието на Жабата (6)

Отрязаната глава

Същата вечер Михаил се прибра по тъмно. От тях до Празното място нямаше и сто метра, но за по-сигурно той ги пробяга. Не помисли, че в къщи ще му се скарат, тъй като разказът на Митето за убития българин и отрязаната глава го бе обсебил изцяло. Влезе в двора и по навик погледна към къщата над тях, но сега за пръв път не изпита вълнение. Прозорецът на кака Мими светеше. Виждаше се силуетът й зад пердето — хубавото й тяло, ръцете й, ала глава… Мишо не видя! Още повече се уплаши, затича по-бързо и влезе с туптящо сърце в къщата.

— Какво има? — посрещна го майка му в коридора. — Защо се прибираш толкова късно?

— Ами, нищо… Пишка ми се! — излъга Михаил и прибяга в тоалетната, за да се скрие.

„Нима и кака Мими!“ — попита се той, но бързо си каза, че е невъзможно. Таласъми има само в историите на Митето. Мишо не знаеше, че тепърва му предстои да не спи от страхотиите на своя нов и обичен приятел. Животът на Улицата и Празното място имаше своя логика, която той още не познаваше, и която щеше да го стъписва с всеки изминат ден, за да го прави устойчив, груб и по-немечтателен. Малкият Михаил Обретенов не подозираше, че освен Злато в същата тая къща-конак лежи и Злото, че отрязаната глава е също толкова истинска, както и дивият орех, протягащ ръце в задния двор.

На родителите си Мишо каза, че се е заиграл и не е усетил кога се е стъмнило. Доволен, баща му прие оправданието — мъжът вече почваше да никне в малкия му син; майка му не пропусна да му напомни, че не е свирил.

— Ваканция сме! — каза Мишо и отиде да се измие на кухненската мивка.

Докато слушаше упреците на майка си, че така не можело, че с игра музикант не се ставало, той видя ножа и в миг му хрумна да се спаси поне за две седмици, като пореже безименния пръст на лявата си ръка. Щеше да го направи утре, когато остане сам, сега трябваше да я успокои и да си ляга. Засмя се вътрешно на хитрия си план, избърса си ръцете и седна да вечеря.

— Утре ще свиря и за днес — обеща той и с неохота зарови вилицата в печените чушки с доматен сос — любимото лятно ястие на баба му Милèва.

Освен че вършеше цялата домакинска работа, тя не позволяваше друг да припари до тенджерите и тиганите. Не й тежеше и поддържаше къщата в изряден вид. Храната, естествено, бе по неин вкус — месо и риба се ядяха само в дните, определени за това. Когато склерозата я превзе окончателно, тя вече не знаеше какво яде. Веднъж дъщеря й я намери, седнала на двора сред лалетата да яде пръст. От този момент Елена повече не пусна майка си да излиза от къщата.

— Хайде, лягай си! — изкомандва баба Милèва, а когато той излезе от стаята, тя продължи: — Не ми харесва компанията му.

— Момчета като момчета. Няма да ходи в друга махала да си играе! — отвърна й баща му. Идваше му да каже: „Като не можа да го опазиш!“

Жената замълча. Стрелна го с поглед, за да му покаже, че е разбрала какво е премълчал, а после излезе да провери дали Мишо скоро ще загаси лампата.

Когато бе по-малък, баба му Милèва го приспиваше. Тя му разказваше приказките, тя му пееше песните. Случваше се и майка му да върши това, но винаги след нея баба му минаваше да провери дали всичко е както трябва. Дълго време той спеше в една стая с баба си. Когато тръгна на училище, го оставиха сам — къщата бе голяма и можеха да си го позволят, а тя се премести в малката слугинска стая до антрето. Така и така новата власт не позволяваше да има слуги — всички бяха еднакво равни пред нея. Въпреки това два пъти месечно у тях идваше старата циганка баба Злата с дъщеря й Славка, които изчистваха основно срещу стари дрехи и храна. Пари баба Милèва даваше само на Великден, за да не я упрекнат, че е стисната. Милèва Казанджиева бе богобоязлива и макар да ненавиждаше комунистите, тя съблюдаваше законите им. Щом не трябваше да има класово неравенство, така щеше и да бъде — никакви пари! Скоро циганките спряха да идват, но това не трогна старата жена.

— Лека нощ! — каза тя, застанала на прага. Гледаше внука си с пъстрите си воднисти и изпъкнали очи, чиято строгост се стопяваше в загриженост и доброта. Бе жилава жена със сухи крайници и гладка мургава кожа. Кестенявата й коса вече бе силно прошарена, но въпреки това Милèва Казанджиева изглеждаше далеч по-млада за годините си. Мишо не можеше да прецени това. Тя бе единствената му баба, която се грижеше за него и обичаше. — Лека нощ! — повтори тя, загаси лампата и затвори вратата.

Останал сам, Мишо я чуваше как стъпва по коридора. „Лека нощ!“ — прошепна на свой ред и той. За пръв път усети, че иска да заспи по-бързо. Затвори очи, но вместо любимият образ на кака Мими пред него заставаха ту Митето, ту старата къща, ту останалите пичове, ту човекът с отрязаната глава. Виждаше го жив с калпак и мустаци да крачи към Празното място и да отива към конака. Приличаше на дядо му Михаил от портрета в коридора, но бе много по-страшен.

И ето че спира, сваля калпака, хваща се за косата и отделя главата от тялото си. Очите святкат като живи въглени, а устата проговаря с още по-дрезгав и задгробен глас от този на Митето. „Къде ми е златото?“ — пита главата, а Мишо бяга през някакво поле, осеяно с жълтици, които блестят в тъмното. Митето вече го няма, главата сама се носи из въздуха и не спира зловещо да говори. Мишо усеща, че тя го настига, но колкото и силно да бяга, той остава на едно място. Главата се изпречва пред него и Мишо вижда, че това е неговата собствена глава, само че със затворени очи и изплезен, провиснал надясно, език. Отдолу капе кръв. Мишо изпищява и се събужда…

Чула писъка, в стаята първа влезе баба Милèва. После дойде и майка му, видимо притеснена. Бе в бяла ленена нощница, която едва удържаше големите й гърди. За разлика от майка си, Елена Казанджиева-Обретенова имаше неестествено голям бюст, макар тялото й да бе слабо. От тежестта и презрамките на сутиена на раменете й се бяха образували два фини улея, които с годините се врязваха все повече и повече в месото. Мишо често се притесняваше от размера на майчините си гърди и искрено се радваше, че кака Мими не е като нея.

— Уплашил се е насън — заяви баба му, седна до него и започна да разтрива челото му с пръсти. Шепнеше си нещо, но Мишо не долавяше какво. Усещаше, че му олеква и започна да изпитва срам, че ги е допуснал да се грижат за него като за едно мамино детенце. Пичовете със сигурност щяха да му се изсмеят.

— Нищо ми няма, оставете ме! — каза той и се извърна с лице към стената.

— Остави лампата да свети! — обади се майка му. После го попита: — Нали нищо не те боли?

— Нищо! — промърмори той.

Жените постояха в мълчание още малко и си излязоха.

„Добре, че не изгасиха!“ — помисли си Мишо. Винаги бе изпитвал страх от тъмното, но не смееше да си го признае. След този случай, докрая на живота си той никога нямаше да заспива на тъмно. Загледа се в стената пред себе си, в едно петно по мазилката, сля се с него и заспа.