Павел Вежинов
Синият залез (9)

3

Сутринта се събуди със страшно главоболие. Очите му едва се отвориха от болка и веднага замижаха пред силния блясък на слънцето. В близката горичка безразборно и весело чуруликаха птичките. Един малък военен кораб се луташе из залива като животно, което търси плячка. Изведнъж по пътеката, която водеше за морето, се зададе Тони в син тренировъчен костюм, прясно обръснат и свеж — сякаш миналата вечер бе пил не алкохол, а прясно мляко. Когато приближи до верандата, той се ухили широко.

— Как си, младо момче? Боли ли те главата?

Богомил се мръщеше страдалчески.

— Отвратително! Няма ли спасение?

— Има! Ще ти дам прахове…

— Тогава защо се бавиш, дявол да го вземе!

— Сегичка… А какво сънува? — попита той хитро. — Жени ли?

— Жена! — каза Бо грубо.

— Тогава тя е била Дияна!

Ако Тони бе казал тези думи друг път, щеше да си направи удоволствието да види младежа изчервен. Сега обаче главоболът бе потиснал всички чувства.

— Какво дрънкаш! — каза той сърдито. — Не мисли, че жена ти е единствената хубавица на света!

— Е, не се сърди! Дияна върлува из града като епидемия. Всички наред се влюбват в нея.

— Да, но аз не съм всички.

— Добре — не си… Ето праховете! Глътни ги и изтичай до морето да се изкъпеш…

Да тича с тая наболяла глава, му бе съвсем невъзможно. Той слезе внимателно по стръмната пътека до брега на морето и стъпи гнусливо във водата. Бррр! Студено! Не е ли по-добре да се върне? Той направи крачка назад и спря разколебан. Две очи го наблюдаваха с израз, който показваше, че бяха разбрали страха и колебанието му. Очите бяха женски. Дяволска работа! Ще се остави ли някаква женска кукумявчица да му се надсмива? И коя бе тя в тоя ранен час на това отдалечено място? Не можеше да я види, защото бе скрита зад пясъчна дюничка и само главата й нескромно стърчеше в посока към него. Бо въздъхна и се хвърли във водата. Уф! Все пак имаше нещо приятно в хладината. Той заплува навътре и мъжката му суетност го караше да се преструва, че съвсем не е лош плувец. Така! Хубаво нещо е водата, само да не е, дявол го взел, така мокра! Още малко, още! Но той бе лош плувец и скоро се измори. Не е ли вече време да се връща? Той се обърна с лице към брега и изтръпна, като забеляза колко много се е отдалечил от него.

Бо плуваше обратно по-бързо, отколкото позволяваше достойнството му, но бързината го заморяваше. Гъстата вода сякаш издигаше преграда на пътя му, дъното го теглеше примамливо. Той чувствуваше как бързо отмалява и как въпреки всички усилия тялото му потъваше все повече и повече във водата. Младежът напрегна волята си, но ръцете бяха вече обезсилени, краката странно тежаха. Неочаквана уплаха съвсем го парализира.

— Ало! — извика той отчаян.

На брега изникна стройна момичешка фигура с кремаво трико. Порази го колко близо е всъщност и все пак колко далече за смъртната му умора. Той събра колкото кураж имаше, за да не извика съвсем като удавник.

— Ало, помогнете ми…

Момичето изведнъж изчезна и брегът отново му се стори зловещ и далечен. Къде ли се дяна това проклето същество? В следния миг вече видя до себе си нейното усмихнато лице. Две тъмни очи го гледаха дружелюбно и също се усмихваха.

— Дръжте се за мене! — извика тя. — Още няколко метра, и ще стигнем плитко дъно!

Той излезе на брега засрамен, с посинял нос и разтреперано дънце на банските си гащета. Водата смешно се стичаше от тях, сякаш след всичко не беше могъл и да се въздържи. Топлият пясък му се стори ласкав като прегръдка. Той се протегна с целия си ръст и въздъхна с облекчение. Нужно му беше сега малко да се поуспокои, преди да заговори. Нямаше да бъде приятно, ако момичето забележеше зъзнещия му глас.

— Май че ми спасихте живота! — каза той най-после. — Това рядко се случва. — И той въздъхна съвсем непресторено. — От днес, както е прието, вие ще можете вече да разполагате с него.

— Благодаря! — усмихна се тя. — Непременно ще се възползувам. Ето, заповядвам ви да идвате всяка сутрин у дома и да пиете вместо мен млякото.

— Боже мой, дори кифличките ще изяждам…

— Но пиенето на толкова много мляко всяка сутрин не е лесна работа! — поклати глава момичето.

— Тъй ли? Ами тогава защо го пиете?

— Защото ме задължават, естествено… Всички казват, че съм слаба и че трябва малко да понапълнея…

Бо я погледна критично. Въпреки прекрасните пропорции на тялото си тя наистина правеше впечатление на слаба. Бедрените кости стърчаха малко остро под трикото, глезените й бяха тънки и сухи. „Спортистка“ — отсъди той и веднага се разколеба: приятното й овално лице с леки скули говореше съвсем друго. Брадичката й обаче беше добре оформена, не като у кръглоликите. Очите й спряха вниманието му със своята поразителна чистота и белина, кафяви и добри очи. Едва забележима ирония се спотайваше някъде на дъното им.

— По дръгливост си приличаме — каза той нелюбезно. — Само че мене никой не ме кани с мляко.

— Ето, аз ви каня — отговори тя обидено и изведнъж се досети. — Та наистина ли съм дръглива? Това никак не е приятно! Тогава, разбира се, никакво мляко, ще си го пия самичка.

— Бих ви препоръчал дори рибено масло — продължи Бо жестоко. — Тогава ще напълнеете и ще могат да ви омъжат…

— Да ме омъжат ли? Та аз съм още малка! — И тя го погледна с крайчеца на окото си.

Младежът разбра, че женското кокетство не й беше толкова чуждо, колкото можеше да се предположи на пръв поглед. Той се усмихна разоръжен.

— На колко сте години?

— Тая година завърших гимназия!

— А как се казвате? Простете, че съм толкова нескромен…

— Данка…

— Така се казваше и моята баба — каза Бо без никаква задна мисъл.

Момичето обаче неочаквано кипна:

— Плюя на баба ви, чувате ли? На баба ви и на дядо ви…

— Внимание, внимание! — уплаши се Богомил. — Плюете върху костите на бедни покойници…

— Какво ме засяга!… И бъдете по-любезен, моля ви се… Ако друг път почнете да се давите, ще ви замерям от брега с камъни…

Заядливостта на младежа не беше съвсем уместна като към една спасителка и ако беше надзърнал малко по-дълбоко в сърцето си, би намерил там пак неизбежната мъжка суетност. Беше се представил много зле — с разтрепераното дънце на гащите си, та сега искаше да възстанови равновесието, като я унижи малко с критични забележки за външността й. Все пак той погледна в очите й, за да разбере как възприема, и разбра, че и тя се шегуваше, макар и с неуловими горчиви нотки. Той каза миролюбиво:

— Та Данка е хубаво име.

— Всички ми казват обаче не Данка, а Дани… Моля, забележете си…

Това име му доведе някакъв спомен. Той се замисли за малко и попита:

— Вашият баща не е ли лекар?

— Баща ми се казва доктор Давидов…

Невероятно, но факт — доктор Давидов! На Бо страшно му се прииска да се почеше с нокът по темето.

— Познавам го — много приятен човек! — Гласът му едва криеше смеха си. — По дръгливост обаче не си приличате…

Момичето отмина последната бележка и го погледна със странен поглед.

— Къде се запознахте с баща ми?

— У Тихови…

— У Тихови ли? — стъписа се тя и веднага прибави сякаш на себе си: — Ами че много просто — у Тихови. Тогава и аз ви познавам — вие сте някакъв млад смахнат поет, наречен Бо! — Тя си отмъщаваше с тържествуващ глас. — Бо^[1], моля ви се, като че ли сте кой знае какъв хубавец, щърк такъв…

— Не съм поет — възрази младежът с престорена мрачност. — През целия си живот съм измислил само един куплет…

— Сериозно? А мога ли да го чуя?

— То се знае!

Той помисли малко и почна:

Ако те спасява Данка,

ще се уловиш за… сламка!

— Пфу! — отврати се момичето.

— Чакайте, чакайте, има още!

Като сврака е дръглива,

а на други се присмива!

— Заради тези рими няма да получите дори Нобеловата премия! — поклати глава момичето. — Аз ще ви кажа нещо друго, нещо съвсем класическо…

Моля ви се, Бо се казва,

а е грозен като… язва!

— Превъзходно! — одобри великодушно младежът.

Бо отиде във вилата едва към обяд. Тони пиеше мастика на верандата и видя малко учуден, че братовчедът му се завръща с повишено настроение.

— Къде изчезна? — попита той подозрително. — Помислих, че си глътнал вода…

— Щях да глътна — усмихна се Бо. — Слушай, Тони, канят ни на гости у Давидови…

— Какво приказваш? Докторът не е във вилата. Търсих го преди малко…

— Е, да, но Дани е там…

Тони подсвирна продължително.

— Така ли я наричаш вече? Браво, браво — предприемчива младеж! Аз съм я носил на ръце и пак не смея да я нарека Дани! Е, добре — пита ли поне кой е готвил?…

— Слугинята им… Давидовица била някъде на бани…

— Тогава ще отидем — съгласи се Тони не съвсем охотно. — Този мръсен чревоугодник обаче няма никак добра кухня.

Обядваха тримата в чистата просторна кухня на Давидови. Дани изнесе отнякъде две поизпрашени бутилки и ги постави гордо на масата.

— От татковите запаси — каза тя. — Добре ще ми опъне довечера ушите, загдето съм ви ги дала…

— Старият е малко стиснат — поясни Тони беззлобно.

И наистина, когато късно следобед докторът пристигна в кухнята запъхтян като мотор и влажен, като че ли току-що го бяха измъкнали от морето, очите му светнаха зловещо.

— Разграбвате ме, а? — запищя той с тънкия си глас. — Ти ли, Дани, ти ли, предателко? Не е хубаво да разоряваш бедния си баща…

Той се отпусна със страшна сила на плетеното кресло и изведнъж се смили.

— Та само вие ли сте хора, само вие ли ще пиете? Дани, донеси още една бутилка! Не, донеси две. Обядвах, но не е зле да похапна още малко. Кажи там на Кипра да опържи туй-онуй — гостите няма да ме гледат… Хайде, тука ли си още!

Дани изчезна бързо зад вратата. Дебелият човек каза след нея:

— Това момиче ще ме разори…

— Нищо — кимна Тони. — Ти и без това лесно печелиш парите. Твоят рентгенов апарат, както казват, е цяла златна мина…

— Право — мина е — съгласи се охотно лекарят. — Миничка! Ще знаеш, че моят апарат е първият в града и третият в страната.

— Още малко, и ще ти повярвам! — въздъхна Тони. — Тая прясна новина съм я чул от тебе няколко хиляди пъти…

— Приказвам на младото! — сопна се дебелакът. — Как ви харесва вилата ми? — обърна се той към младежа и не дочака отговор. — Добра вила е, солидна… А пък тиховската, право да ви кажа, не е вила, а сламена шапка. Трябва да я държиш с ръце, за да не я духне вятърът… Комшиите казват, че след някоя буря Тони ще се събуди в морето…

Дани донесе бутилките и гостите се заеха да ги опитват. Имаше изгледи пиенето да не излезе много умерено. Младото момиче схвана опасността и отмъкна Бо на плажа.

— Не се мери с алкохолиците! — посъветва го тя. — Ако те оставех на тяхно разположение, вечерта щях да те намеря в безсъзнание…

Те останаха на плажа до вечерта и се облякоха едва когато се смрачи съвсем. През целия ден никой не се мярна на малкия плаж, защото беше доста далече от града за гости. Понякога само стари рибарски лодки минаваха съвсем близо до брега и се случваше някой рибар да кимне весело с глава на младежа — спомняха си го от неговите разходки. Съвсем рядко в далечината се появяваха параходите — най-напред пушекът, после върхът на комините. Когато се показваха с целия си ръст, Дани се изправяше и дълго гледаше към тях с ръка на челото.

— Това е „Данциг“! — казваше тя. — Познавам го по жълтите комини! — И добавяше с убийствен глас: — Товарен!

Но младежът беше на друго мнение.

— Толкова по-добре. Все по-хубаво си е, когато на пристанището се стоварват портокали или какао вместо хора…

— Мразя товарните параходи! — каза момичето с внезапна страст. — Мразя и пътническите параходи за крайбрежно плаване… А най-много мразя тези противни гемии, гдето вонят на катран и мъкнат дърва и камъни…

— А какво обичаш?

— Обичам „Нормандия“, защото носи синята лента…

— Не знаех, че си толкова привързана към техническия напредък — усмихна се младежът. — Лично аз бих предпочел малка бяла яхта с чиста палуба и добра кухня. То се знае, капитанът й ще трябва да има лула, норвежка брада и джеклондоновски характер. Няма да бъде зле, ако се казва Оле…

Младото момиче го гледаше и също се усмихваше. Шеговито презрение се изписа по лицето й.

— Докъде ли би стигнал с тая черупка? — попита тя. — Сигурно не по-далече от Родос или Кипър…

— Не се тревожи. Все бих доплувал по някакъв начин до Хавайските острови…

— Може! — съгласи се тя. — Само че ще ти хвръкнат няколко годинки от живота…

— Аз пък мисля, че ще хвръкнат твоите, ако обикаляш света с „Нормандия“. От бързина нищо няма да успееш да видиш…

Момичето се повдигна малко от мястото си и го погледна сериозно.

— Лично аз нямам време да се бавя по малките пристанища — възрази тя. — Човек трябва да отива към целта си, без да се бави много по пътя. Животът не е толкова дълъг, за да има време за дреболиите…

Младежът се замисли. Дани не беше толкова практична, колкото делова и целеустремена. Той гледаше брадичката й, която още сутринта му беше направила впечатление. Нещо енергично имаше в нейната извивка, а устните й винаги изглеждаха някак плътно стиснати, като у хората, които не се отпускат вътрешно и малко нещо презират себеподобните си. Той беше на мнение, че устните й малко я разгрозяват, не бяха в съгласие с горната част на лицето, с добрите очи и нежните й черти. Имаше още нещо у нея, което говореше за душевно раздвоение, нещо, което все още не успяваше да забележи, макар смътно да го чувствуваше — някаква доброта и нежност на едно място със страстност и решителност. Все още не можеше да се разбере кое е по-силното. Изглеждаше и добродушна, и умна едновременно — едновременно изтънчена и буйна, с буйност, която идваше като че ли от чувствата.

— Животът е само низ от дреболии, момиченце — каза поучително той. — Ако не ги познаваш, няма да познаваш и самия живот. Най-полезните тайни човек е открил не чрез телескопа, а с микроскопа…

— Може би е право, но не мога да разбера какви полезни тайни ще откриеш на Хаваите… Един истински човек би отишъл там на старост, когато няма да има сила да работи. Иначе скитането по разни романтични острови е празно губене на най-ценно време…

— Страшно си жестока! — въздъхна младежът. — Вярно, животът е за труд, но и за радости. Нима ще ти е лошо да поживееш няколко месеца — не повече, — само няколко месеца в някой палмов залив, облечена само с лава-лава и коралова огърлица на шията?

Очите на момичето заблестяха. Виждаше се, че почти е съблазнена — и все пак не се предаде, намери в себе си сила да измърмори:

— Не е лошо. Но по ми харесва вместо на Хаваите да бъда в Ню Йорк, на върха на Емпайър Билдинг… Умирам си за Ню Йорк. Ако някога в нашето загубено пристанище дойде американски параход, ще избягам с него, та ако ще би да се омъжа за негъра готвач…

— А какво ще правиш в Ню Йорк?

— Ще стана журналистка. За три години ще стана най-прочутата американска журналистка…

— Виждам, че си се нагълтала с американски филми! — поклати глава Бо. — Но това не е толкова лесно, ти не знаеш дори английски език…

— Не знам английски? Ха! Ти не знаеш така български, бедно момче…

Плажът се обвиваше в синина. Те седяха на два големи шупливи камъка — не съвсем близо един до друг, за да имат кураж да говорят по-откровено. Далече някъде на отсрещния бряг отново лумнаха светлините на фара, една платноходка се гмуркаше в здрачевината на път към кея и оставяше след себе си неясни звуци на хармоника… В мрака, който беше замрежил съвсем брега, прелитаха големи нощни пеперуди и пърхаха с крилата си прилепи.

— Нашият плаж е съвсем пуст — каза тихо Дани.

Не можеше да се разбере по тона дали скърбеше, или се радваше за това. Тя помълча малко и добави разсеяно:

— Нито нашите, нито Тихови се къпят…

— Тони се къпе…

— Три пъти в годината, когато препие…

— А Дияна? — попита той само за да спомене името й…

— Дияна не се къпе дори и толкова! — каза полугласно момичето и младежът забеляза как гласът й се промени изведнъж, как в него се промъкнаха нежни покровителствени нотки. — Интересно е да я видиш, когато се реши да влезе в морето. Тя не знае да плува, бедната… Седи си неподвижно във водата и само главата й се подава навън, усмихва се виновно и стеснено… Но когато излиза от водата, прилича на нимфа — не, нимфите приличат на нея, толкова е бяла и толкова финичка. Фигурата й е прекрасна, главозамайваща!

— Познаваш ли я добре? — попита тихо младежът.

— Познавам я по-добре от себе си! — каза неочаквано момичето. — Тя е най-добрата ми приятелка.

Тези думи слисаха съвсем младия човек. Приятелка! Кой знае защо — това му се стори съвсем странно. Какво можеше да ги свързва, когато бяха толкова различни?

— Но Дияна е по-възрастна — каза той.

— Две години по-възрастна от мене, но все пак бяхме неразделни: заедно отивахме на училище, заедно се връщахме, заедно учехме. Когато тя свърши, останах ужасно самотна и просто не ми се ходеше вече в гимназията…

— Дияна е навярно от добро семейство…

— Какво значи добро — богато ли? Не, не са богати. Нейната майка е умряла рано, баща й беше преподавател в Академията. Много приличен господин с английска външност… Представи си — дълго лице и дълги крака, косата побеляла само на слепите очи. Не беше много сърдечен човек, студен беше. Бедната Дияна е прекарала детинството си без обич. По-късно съм я обичала истински само аз. Бях й нещо като майчица.

— Но тя е по-възрастна от тебе — настоя отново Бо.

— Стига с тези години, Бо! — възрази тя малко раздразнена. — Какво значение имат годините? Та тя и сега е по-млада от мене и сърдечно, и… душевно.

На Богомил много му се искаше да знае какво беше намислила да каже вместо „душевно“. Той запита с небрежен глас:

— Искаш да кажеш по-глупава?

Изразих се доста точно — каза сърдито момичето. — Не е въпрос за ум. Може би пък не е кой знае колко умна, но има нещо в себе си, което винаги ме е карало да се чувствувам пред нея нищожна…

— Зная какво е — нейното женско превъзходство, безспорно.

— Мислиш ли? — трепна момичето. — Според мене сигурно е нещо друго, нейното вродено благородство и особената й грациозност, която просто обезоръжава. И други неща, разбира се — тъжните й очи, такива едни мечтателни, каквато тя все пак не е дотолкова, и необикновеното й спокойствие. А иначе си е импулсивна, темпераментна и доверчива, но това не личи. Така разбирам аз вродено благородство — да не ти личи какъв си всъщност, винаги да изглеждаш сдържан и спокоен. Може би съм по-умна от нея и сигурно, но все пак много хора са мислили за мен, че съм наивна и незряла, а за нея — никой. Тя знае да се държи. Тия неща, мисля аз, не се учат лесно, човек обикновено се ражда с тях. Като я гледаш, би ли казал, че има душа на момиче, душа на гимназистка? Никога! Тя си беше дама още в гимназията, мъничка спокойна дама, а пък сърцето й, аз знам, съвсем не е спокойно…

Младежът слушаше тия думи притаен и нещо му подсказваше, че всичко това е вярно — вярно докрай. Той не сваляше очи от момичето, което гледаше разсеяно към морето.

— Тоест влюбчиво?

Дани клатеше бавно глава.

— Не! — каза тя късо и добави след дълго мълчание: — Ако толкова си любопитен, аз бях влюбчивата. Момчетата се влюбваха в нея, но тя не ги допускаше до себе си. Тогава те се обръщаха към мене и аз… ги допусках…

— Не е за хвалба — каза недоволно младежът.

— Та не се и хваля… Нали си приказваме…

— И какво правеше с тях?

— Какво ли пък мислиш? То се знае, позволявах им да ме целунат два-три пъти, после ги изгонвах, защото виждах, че на Дияна това не е приятно. Колкото лесно се влюбвам, толкова лесно и разлюбвам… Такава съм…

— Имаш нещо мъжко в характера си — забеляза младежът.

Стори му се, че тая забележка не й хареса. Тя го погледна за пръв път, откакто беше почнала да говори за Дияна, и каза сухо:

— Имам! И не пуши сам, не съм дете… Досега още не си ми предложил цигара, все аз си прося…

Те пушеха в мрака и мълчаха. Бо размисляше върху думите на момичето, ровеше в тях като златотърсач. Всичко, което каза, му се виждаше убедително и вярно, освен това, че не общувала с момчетата. Нейната жизненост и нейната толкова очевидна женственост предполагаха нещо съвсем друго — срещи с млади хора, малки гимназиални авантюрки, дори и някоя любов, съвсем сериозна, защото към края на гимназиалния курс те са били почти жени. Излизаше сега, че Дияна се е пазила толкова много, за да даде всичко на Тони. Обзе го ярост като срещу нещо неестествено и грозно — и още някаква друга мисъл го безпокоеше, нещо, което Дани му беше казала, нещо много важно и все пак забравено. Той се мъчеше да си го припомни, като си повтаряше наум цели фрази на младото момиче, които просто му се бяха запечатали в ума — така внимателно и с такава жажда бе я слушал.

— Би ли ми казала защо се омъжи тя за Тони? — попита той внезапно.

— Защото го обичаше! — каза Дани недоволно.

Не беше сигурен дали е чул правилно — толкова невероятни му се сториха тези думи. Пък и по гласа й не се познаваше дали говори сериозно, или иронизира.

— Обичаше?

— Да! — каза тя твърдо. — Те бяха влюбени един в други…

Отново му се стори, че има някаква грешка, и той се улови за последното, което му беше останало — най-важното все пак…

— Бяха?

— Не си прави илюзии, Бо! — каза някак изморено момичето. — Казах ти ясно — ожениха се по любов… Никаква сделка нямаше в брака им…

— Какви илюзии си правя! — навъси се младежът. — Какво искаш да кажеш?…

Те се разделиха при оградата между двете вили. Бо мина прелеза и навлезе в младата горичка. Беше тъмно и потайно, някакви птици пърхаха в клоните, с шумно бръмчене прелитаха бръмбари. Той вървеше все по-бавно и по-бавно, спираше се да вдъхне от упойващата миризма на горичката и да се вслуша в потайните шумове. Когато излезе на открито, Бо видя, че верандата на вилата е тъмна и че прозорците не светят. Той се зарадва, че ще остане най-после макар и за малко сам, за да сложи някакъв ред в мислите и сърцето си, но щом изкачи стъпалата, пред него се показа Тони. Братовчедът му беше потънал в креслото в своята любима поза — напълно отпуснат, с глава, потънала между плещите. Бо не видя очите му, но му се стори, че го следят любопитно и внимателно. Внезапно му се прииска да побегне някъде, да се махне от Тони и от града — да се спаси от това ненужно внимание, и необяснимо при това, което го окръжаваше още от първия ден на пристигането му. Досега беше живял спокойно в позната среда, където никой не го наблюдаваше, защото всекиму се струваше, че го познава, и всеки му имаше доверие. Тука при Тихови всички сякаш го дебнеха, всички се мъчеха да проникнат в мислите му, да разгадаят постъпките му, всички го смайваха с наблюденията, които бяха направили върху него или помежду си. Той се чувствуваше вече уморен — и отчаян може би, защото чувствуваше, че се приближава към една неизбежна съдба.

— Добре ли прекара? — попита бавно Тони.

Бо знаеше, че говори така бавно, защото беше пиян, много пиян, и езикът му беше надебелял от алкохола. Пред Тони имаше полупразна чаша с вермут и друга съвсем празна стоеше там, гдето предната вечер беше неговото място. Това внимание на Тони му се стори знаменателно.

— Чудесно… А ти?

— Горе-долу… Доктор Давидов не е най-отегчителният от хората, които съм виждал.

Бо си наля чашата и я изпи на един дъх. Вермутът едва не го задави. Докато наливаше втората чаша, той слушаше разсеяно за проектите на лекаря да си построи своя собствена клиника. Тони беше на мнение, че ще спечели много от това, защото повечето от клиентите му били от селата, пък и Давидов лекувал по специален метод, специален не в лечението, а в скубането на пари, който би се съгласувал чудесно с бъдещата му клиника. После Бо престана да го слуша. Струваше му се, че тя стои насреща в свободното кресло, гледа го с тъмните си очи, измъчва се сякаш, че при тях е и тоя бъбрив ненужен Тони, който не мислеше да ги остави самички. С едва видимо мърдане на устните тя го канеше да се махнат оттук, да отидат в тъмната горичка, където никой няма да ги смущава.

Дияна дойде съвсем внезапно и изненада дори Тони, който беше свикнал с всичките й привички и ги познаваше. Най-напред чуха автомобилен шум в двора и веднага след това няколко сигнални удара по сирената. Малко учуден, Бо стана и отиде до перилата на верандата. От една лека бяла кола, бяла само в мрака, слезе Дияна и му махна с ръка.

— Тука ли сте се скрили? — извика тя, щом излезе на верандата. — Защо ме гледаш така, Бо, не съм призрак…

— Сама по това време! — измънка Бо.

— Какво чудно, не съм вървяла пеша… Взех автомобила на графинята и ето ме. Та подайте ми стол, какво ме гледате? Да не би да съм излишна?

— Напротив, страшно мило е, че се сети за нас — каза равнодушно Тони.

Тя си отмъсти веднага за равнодушния му тон.

— Не сте ми домилели толкова, ами се наложи да дойда. Имаш телеграма, драги, от милия си брат. — Нещо тежко и иронично, нещо свойско имаше в малката думичка „милия“. — Пристига утре…

— Пристига утре — повтори безсмислено Тони. Не изглеждаше новината да му е доставила някакво удоволствие. Главата му потъна съвсем между плещите.

— Точно утре. Ето, прочети сам…

Докато Тони четеше телеграмата, Дияна гледаше Бо и му се усмихваше с невидима усмивка. Видението беше станало действителност. Тя седеше точно така, с ръце в скута, но го гледаше спокойно и дружелюбно — усмихваше се с невидимата усмивка и сякаш се готвеше да му проговори.

— Какво ли му се е случило?

Явно беше, че Тони пита себе си, но Дияна му отговори:

— Сигурно си е свършил парите…

— За пари би могъл да пише…

— Зависи колко голяма е сумата…

Бо не можа да разбере кое е чудното в това обикновено нещо — син и брат да се прибира при близките си, но за това пък се увери колко скрит и прозорлив е Тони.

— Филип си е добре дошъл — каза той полугласно, но все пак достатъчно високо, за да го чуе и младежът.

Бо, то се знае, остана на своето си мнение, но този път и той не се показа: гледаше спокойно изгрева на луната и отпиваше лениво от чашата си. Дияна се облегна в креслото, подпря брадичката си с юмрук и сякаш притихна. Спокойствието се беше отново възстановило, но само привидно — някаква напрегнатост все още се чувствуваше, може би защото всеки в себе си съобразяваше нещо трескаво. Дияна първа не издържа и запита:

— Забавлявахте ли се двамата? Не скучаехте ли?

— Забавлява се Бо — измънка Тони, — пък аз се пожертвувах…

— Как се забавлява, Бо? — Лицето й беше открито и незапазено, тя нищо не очакваше. Бо се забави да отговори, макар и да знаеше колко опасно е това. Тони разкри тайната със съвсем обикновен глас, сякаш съобщаваше какво е обядвал…

— Целия ден е бил заедно с малката Давидова…

— С Дани? — Гласът на Дияна трепна. — Как не…

Беше вече късно, Бо сам завърши фразата. Как не е помислила, как не е допуснала! Беше ли я довършил за себе си и Тони? Само някой крайно подозрителен човек би повярвал в това, защото Тони почти дремеше в креслото, с лице, осветено от червеникавата луна. Младежът обаче не искаше вече да бъде доверчив — струваше му се, че Тони нарочно го издаде пред Дияна, за да види как ще реагира тя, как ще реагират двамата. Ако беше поставил клопка, то беше постигнал целта си, защото Дияна почти се издаде. Бо реши поне себе си да запази и каза усмихнат:

— Изглежда, че ще остана във вилата… Намерих си чудесна компания…

Но той беше забравил да се обърне към Дияна, говореше на Тони, който все още дремеше в креслото, пиян безспорно, но и малко умислен. Защо не най-после поради идването на брат си? После Бо погледна Дияна и видя укор в погледа й — едва забележим укор — и някаква безгласна въздишка се изтръгна от гърдите й. Тони поне въздишката не можа да забележи, понеже не гледаше към нея.

— Така значи? — заяви Дияна с глас на обидено момиченце. — Забавлявате се, а аз стоя самичка вкъщи… Да ми прощавате… Оставам и аз тука…

— Охо! — учуди се Тони. — То хубаво, но да беше донесла нещо за ядене. Какво ще ядем тука?

— Не съм гладна — каза тя.

— Е да, но ние сме гладни, мила моя…

— Щом сте гладни, иди с колата и донеси нещо… И аз няма да се откажа.

Тони не прегърна с голямо удоволствие тая идея, но все пак стана от креслото и влезе във вилата, като си мърмореше недоволно под носа. След малко се появи отново с някакви съдове. Гласът му изглеждаше лаком.

— Ще донеса скара, и то отлична. Ще видите!

За последен път го чуха, когато се беше вече напъхал в детската си количка. Той викаше високо, за да надвика шума на мотора.

— Ако не се върна, значи съм прегазил някого…

Те останаха сами и Бо чуваше във внезапната тишина гръмките удари на сърцето си. За пръв път оставаха съвсем сами и усамотението им се струваше почти мъчително. Мълчанието стоеше помежду им като жив човек, който знаеше тайната и чакаше да се случи нещо с любопитен поглед. Очите им, които винаги се търсеха, този път се отбягваха упорито, сякаш от тяхната среща би избухнала експлозия. Богомил не можа да издържи повече, стана и отиде до перилата на верандата.

— Сърдит ли си ми нещо, Бо? — попита тя зад гърба му.

— Сърдит? — каза младежът с недоумение. — По-скоро ти нещо си ми сърдита…

Той стоеше прав до колоната, висок и съвсем леко прегърбен, малко застарял като че ли, с напрегнат профил. Дияна го виждаше от мястото си съвсем ясно на светлото небе, странно разрошен, със странни очи. Луната беше излязла до равнището на перилата, като бледо лице, което наднича между клонките на лимоненото дръвче. Дълги тъмни сенки падаха по верандата, вермутът в чашите тъмнееше като съсирена кръв.

— Може пък и да съм ти сърдита — отговори Дияна с едва променен глас. — Вярно е, сърдита съм… Ти си такъв ужасен неверник…

Тези думи можеха да бъдат и шега, но пристигнаха при него със страшна сила, сякаш някой удряше с юмрук по масата. Той изправи глава — не можеше да я види добре, защото тя все още беше в сянката…

— С Дани, то се знае, побъбрихме като приятели — каза той глухо. — Ще се съгласиш, че тя е страшно умно момиче.

— Разбира се! — каза Дияна нетърпеливо. — Дани беше вундеркиндът на гимназията, секретарка и председателка на всички културни дружества, асистентка на знамето… С тая слава тя ми измъкваше под носа всички възлюбени…

Някакво раздразнение се чувствуваше в гласа на младата жена и някакво огорчение едновременно — липсваха му онези топли нотки и оная влюбеност, която Дани имаше към своята приятелка. Дияна беше станала — Бо забеляза с трепет това, защото не би станала, ако искаше да бъде в безопасност — и сега се разхождаше в сенчестата част на верандата със съвсем безшумни стъпки.

— Дияна, защо се омъжи за Тони? — попита той дрезгаво.

— Защото го обичах! — отговори тя с разтреперан глас.

— А сега, Дияна?

Младата жена го погледна с укор, устните й трепереха. Бо се приближаваше към нея и тя не можеше да се отмести, гледаше го само с широко отворени, ужасени очи. Чуждите ръце я обгърнаха отвсякъде и тя падна в тях омаломощена.

— Не, Бо, не! — молеше се тя и криеше лицето си на рамото му. — Остави ме! — Гласът й ставаше безпомощен. Тогава младият човек повдигна леко брадичката й с опакото на ръката си. Тя не се съпротивляваше вече. Дишането й стана тежко като хълцане, едната й ръка почиваше на страната му съвсем близо до устните, а с другата притискаше сърцето си. Когато устните й останаха свободни, Бо видя, че все още треперят.

— Знаеше, че те обичам — каза той като насън. — Нали знаеше?

Тя клатеше глава и го поглеждаше свенливо през клепките си, ръцете й стояха плахо на тила му. И целувката й се бе сторила на младежа някак плаха и несръчна, като целувка на момиче. Сега нейното лице му се виждаше по-малко и по-миловидно, брадичката й трогателно се свиваше.

— Колко си млада! — прошепна той удивен. — Та ти си почти дете…

В тоя миг и двамата едновременно чуха как внезапно някъде долу прозвучаха стъпки. Дияна се изтръгна мигновено от прегръдките му и падна в близкото кресло. На небето се очерта тънка женска фигура.

— Ти ли си, Дани? — извика отчаяно младата жена.

Дани стоеше пред прага и гледаше към сянката със смаяни и недоумяващи очи. Съдът в ръцете й можеше да се разбие всеки миг с трясък на каменните стъпала.

— Донесох вечеря! — измънка тя смутено. — Къде да я оставя?

— Ето, на главата ми!

Бо искаше гласът му да бъде сърдит, но той не излезе никакъв, не беше сякаш неговият глас.

— Преча ли? — попита обидено Дани. Тя беше разбрала вече всичко. — Къде е Тони?

— И той за вечеря — каза Бо все още на пресекулки. — Целият свят се грижи за нашата вечеря…

— Докато на вас ви се иска да останете самички — продума мрачно момичето. — Отивам си веднага!

— Остани, Дани! — извика уплашено Дияна. Тя беше потънала в креслото съвсем разнебитена, съвсем безпомощна и малка.

Дани погледна въпросително към Бо.

— Остани значи! — повдигна той рамене и пресуши наведнъж чашата си. Дани седна и забарабани нервно по масата.

— Отдавна ли излезе Тони?

— Не знам — въздъхна Бо. — Мисля, че скоро…

— Но все пак няма да се забави много… Поправи си косата, Бо, и се помъчи да изглеждаш естествен… Гласът ти не прилича на нищо! — Тя му хвърли странен поглед и каза полугласно: — Ще отведа за малко Дияна в нашата вила — докато се успокои, пък ти залисвай през това време Тони…

Тя погледна към Дияна и видя, че младата жена плачеше неудържимо, скрила лицето си между нежните ръце. Плачът й беше сух и нервен, без сълзи и без глас. Тя хлипаше и раменете й се разтърсваха, защото се мъчеше да се овладее. Тогава Дани седна до младата жена и обгърна с ръка раменете й. Дияна сякаш само това и чакаше, скри лицето си в прегръдките на своята приятелка и заплака тоя път със сълзи — успокоена и отпаднала, — както плачат тези, които са на път да се утешат. Докато Бо гледаше отчаян тая сцена, в ума му изведнъж изникнаха и забравените думи, които Дани му беше казала преди един час на плажа — „бедната Дияна“!