Павел Вежинов
Синият залез (17)

1

Когато сутринта Богомил се прибра, къщата сякаш все още спеше. В коридора срещна Тони — в широка износена хавлия, под която се подаваха боси огромните му червеникави крака. Тони му хвърли почти свенлив поглед, сякаш бе извършил нещо нередно.

— Къпал си се! — извика младежът с насмешлив укор. — Саваоте!

— Какви ли не работи се случват с човека — измърмори Тони. — Снощи с Филип ли беше?

— С него…

— И къде — ако смея да попитам?

Младежът се почеса.

— Видиш ли — тайничка…

Лицето на Тони нищо не изразяваше — нищо освен равнодушие. Все пак приближи няколко крачки и каза с понижен глас:

— Не приемай да играеш карти, когато и той участвува…

Младежът го погледна учуден.

— Защо, моля ти се? Смяташ, че ще ме обере?

— Не, но… все пак можеш да преживееш някакви неприятности…

Но младежът не обърна внимание на енигматичния отговор. Някакви спомени нахлуха изведнъж в ума му — спомени от изминалата нощ. Филип! Гюла! Блясък в едните очи — в другите омраза. И след всичко, което бе узнал — брат и сестра? Нещо нередно имаше в държанието на Фатме — нещо предохранително. И младежът запита внезапно:

— Тони, смяташ ли ти, че Филип е съвсем… безскрупулен?

— Безскрупулен? — Тони сякаш се забърка. — Кой е всъщност безскрупулен? Който не е скрупульозен ли?

— Тони, не хитрувай! — каза с укор младежът.

Тони се усмихна само с очите си.

— Тая дума е много относителна — каза той бавно. — Но мисля, че не е безнравствен. Само че неговият морал е много… странен…

— Да речем — би ли могъл да избяга с жена ти?

— Не!

— А да спи с нея? Прощавай за въпроса…

Но Тони не се чувствуваше неудобно.

— Стига да има възможност… Той е ужасен мръсник в тая област…

— Това исках да чуя — избъбри младежът. — Довиждане…

Той тръгна, но Тони го улови леко за лакътя.

— Чакай, мило момче… А ти би ли могъл да избягаш с жена ми?

Младият човек не се смути. Преди всичко той бе смаян от очите на Тони — очи, които се смееха с някакъв израз на сигурност и превъзходство.

— Не съществува такава опасност — каза той предпазливо.

— Да! — поклати глава Тони. — Вярно е…

Богомил слезе в трапезарията все още възбуден от последните думи на братовчеда си. Сигурност и превъзходство! Глупакът му с глупак! Сякаш не бе държал в ръцете си младата му женичка! И той сам се учуди с каква цинична лекота бе помислил това. Не се ли дължеше то на снощните му подвизи? Охо, рогчета! Все пак… да, все пак след оная нощна случка на верандата Дияна не бе ли отрязала безапелационно току-що завързаната връзчица? И отново пред очите му изникна Тони с присмиващите се очи — превъзходство и сигурност! Владееше я по някакъв странен и необясним начин, но изглежда — здраво. Нима само с богатството си? Отвсякъде му прииждаха мънички картинки, думи, загадъчни погледи. „Те бяха влюбени! Бяха? Не си прави илюзии, млади човече!“ И горък безутешен плач. Някаква магия като че ли. Над всичко Тони с ръце на кръста и присмехулни очи! Би му платил за тая сигурност. Не само това, разбира се — нещо друго, някакво парливо жилване на страст. Като че ли спомени от изминалата нощ и желание някои неща да се повторят — такива едни неща, които носят на сърцето мир и успокояване. Слугинята бе влязла и обикаляше около него като птица, която иска да кацне. С крайчеца на окото си той забеляза, че лицето й има полунапрегнатия израз на човек, комуто леко се повръща. Навярно искаше да му каже нещо. И той реши да й помогне.

— Е, как е чичо?

Последен кръг — кацна.

— Добре — каза тя. — Често пита за вас…

— Каква чест за мене — каза Бо равнодушно. — Осведомявай го периодически за доброто състояние на здравето ми…

Но слугинята сякаш не го чу.

— Научил е, че ходите с малката Давидова.

— Как така ходя — намръщи се младежът. — Какво значи тая дума?

— Ами че… виждали са ви често на плажа…

— Е, и що? — попита той почти грубо. — Какво го интересува това?

— Интересува го! — наблегна почти мрачно слугинята.

Младият човек се дръпна назад, сякаш го бяха ударили леко с ръка по челото. Какво означаваха тези думи? Каква бе тая непонятна игра зад гърба му, от която не успяваше да улови никаква нишка? И защо изобщо Дани не идваше в дома на стария Тихов? Той се готвеше да зададе някакъв въпрос, но птицата отново литна. Бе чула, изглежда, шум на стъпки близо до вратата. В трапезарията влезе Дияна и младежът веднага усети лекото настръхване — все същото и все така парливо. Но защо бе така посърнала и умислена? Защо бе тоя повехнал израз на очите? Но впечатленията бяха повече външни — иначе все същата свежа и сияеща хубост. Дияна се отпусна на стола като човек, който дълго време е стоял прав.

— Нещо лошо ли? — попита младежът предпазливо.

— Не! — трепна тя. — Защо мислиш? Всичко е в ред…

— Не зная.

И той се реши да я погледне в очите. Странни очи, леко овлажнели — какво ли означаваше това? Може би часове на скръбно и приятно мечтание, в които чувството напира отвътре, за да избие навън в невидима роса — като по стъклата на прозорците, когато вътре е затоплено, а навън духат студени ветрове.

— Все така ли… сънуваш?

Нещо неописуемо блесна за един миг в очите й, после веднага угасна — не! — бе веднага угасено. Тя наведе глава, безмълвна. И сякаш отново видя над нея Тони с присмиващите се очи, самоуверен! Глупак! Сякаш да го накаже, той се наведе над устните й — със свободно движение при това, поради всичко, което снощи му се бе случило. И стана нещо съвсем необикновено. След целувката тя облегна глава на масата почти бездиханна, почти без свяст. Някаква смътна тревога почти го отрезви.

— Дияна!

Но тя не отговори. Дишаше мъчително, сякаш въздухът я задавяше, и лицето й бе станало по-бледо от стената.

— Дияна! — каза той почти разтревожен.

В тоя момент чу стъпки, тежки и тромави, като че ли стъпките на леля Емилия. Обзе го паника. Ами ако ги завареше така — в това неудобно положение! Какво ставаше всъщност с момичето? Никакво подобно силно изживяване не му се бе случвало, не вярваше, че може да съществува.

— Дияна, идва някой! — пошепна той бързо.

Стъпките бяха почти на прага, когато най-сетне тя отвори очи. Клепачите се вдигнаха бавно като театрална завеса и погледът зад тях сякаш пристигаше от някакъв друг свят. Но той не видя всичко, защото гледаше към вратата. Тя се отвори бавно и в стаята влезе леля Емилия в скъп извехтял пеньоар и със сънливо лице. Богомил го дебнеше стръвно: никакво трепкане, никакъв израз на учудване в очите. Както винаги тя нищо не бе забелязала. И той провери с полупоглед и Дияна: същата, каквато бе при влизането си, само че леко почервеняла.

— Ей, ранобудните! — извика весело дамата. — Не ви ли е срам! Стига с тия негърски навици. А ти, млади обеснико! Снощи май не си спал у дома!

— Нищо подобно, леличко! Както винаги — горе в мансардата на бляновете…

— Глупости — блянове. Кой знае къде си се мушкал! — И тя се закани с едрия си красив пръст. — Но внимавай да не те пипнат някъде по гащи!

— Ах, маман, какви думи!

— Обидно ми е — съгласи се и Бо. — Такова нещо до коляното с бели копчета. Пфу!

— Е, да, но точно така пипнали нощес оня клетник Боби.

— Какво, какво! — заинтересува се и Дияна.

— Такова — пипнали го! Роза го пипнала. С някаква софийска дамичка бил — в апартамента й. А тя, моля ви се, си била наела агент да го следи. Пристигнала със свидетели — двама спасители от баните. Едва ли не изкъртили вратата. А Боби вътре — как каза ти — е бели копчета. Синкаво бели. Да се скъсаш от смях.

— И сега какво — развод ли? — попита Дияна.

— Сигурно. Иначе защо й са свидетели. Ще си плаща Бобенцето кефа с някоя двадесетгодишна издръжка.

Дияна се замисли.

— Все пак печели — каза тя тихо. — Роза буквално го разоряваше.

— Правилно! Винаги съм твърдяла, че Роза е глупава жена! — каза мадам Емилия някак разпалено. — Една умна жена би си затваряла очите, ако види, че нейният съпруг й изневерява. Тъй ами! Има ли смисъл да рови? Никакъв! Най-много да се получи някакъв глупашки развод.

— Мда! — измънка Бо. — Мъдрост!

— Ами не е ли? Ако съпрузите са живели, да кажем, заедно десет години, то през това време те са си накупили безброй предмети, които им са общи. Как тогава ще ги разделят? Един сервиз, разделен на две, не е никакъв сервиз.

— А ако имат два сервиза? — попита младежът. — Тогава при раздялата всеки ще си има по сервиз.

— Да, но тю един, а не два. И ще има също един гардероб вместо два. Няма да има никакво пиано. Ще може ли да си купи веднага ново? Може би пък да е свикнал със старото! Какво ми говориш — разводът е нещо неудобно и непрактично.

Младежът се учуди на своето нежелание да защитава смисъла на развода. Виждаше как Дияна внимателно следи разговора им — чувствуваше, че ако каже нещо решително, тя ще го изтълкува като окуражаване за тях самите. Да каже! Но вместо желание чувствуваше неясен и глупав страх. И защо старата кучка се бе така разпалила? Дали и тя не оправдаваше с тези общи думи себе си — факта, че бе живяла толкова дълго с неговия чичо? Богомил се понапрегна и каза шеговито:

— Ами не смяташ ли, че ако не пострада покъщнината, ще пострада, така да се каже, любовта?

Леля Емилия се закани отново с пръст.

— Уж си поет, пък не ги разбираш тези работи! — каза тя въодушевено. — Любовта и съвременният брак, мисля аз, взаимно се изключват. Покажи ми, моля ти се, един-единствен идиот между всички хора, които познаваш, който цял живот да е обичал жена си. Такъв идиот, разбира се, не съществува. Любовта идва от брачната изневяра, а не от брачната вярност.

Бо се ухили — без да иска.

— Весела мъдрост! — каза той усмихнат. — Щом е така, предпочитам да си остана старо ергенче!

— О, не! — заяви тържествено дамата. — Възможно е все пак в брака да има любов без изневяра…

— Я гледай!

— Ами че да! Само че за тая цел би трябвало да се венчават общо пет мъже за общо пет жени. Така те ще образуват едно общо семейство от десет членове. Не е ли практично? Ако разлюбиш жена си, ще се влюбиш пак в жена си, само че тя ще бъде друга. Няма да има семейна изневяра, а и любов ще има винаги. За през живота пет мъже или пет жени, мисля, че стигат. Как ви се вижда — не е ли остроумно? Пък и облагите не спират дотук. Представете си само колко обширен ще бъде общият гардероб на жените! Колко различни връзки може да носи всеки един от мъжете. А ако си подберат добре професиите, няма да харчат пари за лекар, адвокат или шивач. Всички пари ще си остават в семейството.

— О, ужас! — възкликна младежът с престорена мрачност.

Мадам Емилия го погледна почти сърдито.

— Защо пък ужас?

— Но ти проповядваш комунизъм!

— Отде-накъде? — попита дамата забъркана. — Ти просто ме оскърбяваш…

— Сама себе си оскърбяваш. Какво е това — жените общи, вещите общи? Не е ли комунизъм?

Но мадам Емилия не схвана подигравката — намръщи се само и каза неуверено:

— Гледай ти! За това не бях помисляла…

Преди да излезе, Богомил се качи за малко горе в стаичката си и видя, че двете картини бяха изчезнали. Зад шкафа бяха пъхнати само скъпите рамки.