Павел Вежинов
Синият залез (8)

2

Един следобед Тони заведе своя млад братовчед на вилата си край морето. Отидоха с автомобила и малкият форд тръгна както винаги изведнъж, сякаш се е досетил за някаква бърза работа. Пред очите им се разгъна и залюля бялата лента на улицата, цялата в блясъци и бял прахоляк. Като насън към тях се наклони и после изостана в праха кремавата катедрала, почти безплътна и невидима сред блясъците на слънцето, после един бос побелял старец сякаш искаше да пропусне забързаната кола между краката си. В последната секунда Тони изви ловко кормилото и замърмори нещо на френски: стълбове и бели стени се преметнаха уплашени пред очите им, после дърветата сякаш размахаха радостно зелени шапки. Колата бързо изостави зад себе си белия величествен старец с тояжка, издигната над главата, като Мойсей пред Хоривския камък. След няколко минути фордът спря пред летния ресторант и сирената изви нетърпеливо. Отвътре излезе млад гигант с две бирени каси в ръцете си и ги остави мълчаливо в колата. Фордът пак тръгна.

Вече се чувствуваше близкият полъх на морето, с вечния мирис на гнила трева, на йод и на солени пясъци. Приятно! Бо поемаше жадно въздух. Под платнените навеси на ресторантите спяха келнерите с молив на ухото и с бели престилки, бели чайки прелитаха ниско и кацаха по тенекиения покрив на гимназията. Към плажа вървяха бавно жени в пъстри пеньоари и с гъвкави походки. Страните им бяха мургави, косите им свободно се пилееха по плещите, под мрака на клепките сякаш тлееше нещо стръвно и страстно.

Фордът зави по едно шосе успоредно на морето и усили още повече хода си. Пред очите им дълго време се мяркаха пъстростволи дървета, малки спретнати вили, зданията на колониите със слънчевите тераси, гдето на платнени шезлонги почиваха летовниците. После горичките оредяха съвсем, виждаха се в далечината голите баири, покрити с лозя. Само откъм страната на морето все още се мяркаха къщи. Фордът вървеше по-бавно, сякаш се озърташе и търсеше нещо. Един мек път ги отдели от шосето, каросерията подскачаше и скриптеше. Най-после колата спря — те бяха пристигнали. Малка алея ги заведе до верандата на вилата. Бо остави касата под тежката дъбова маса и се огледа любопитно. Вилата беше красива като порцеланов чайник — малка и изящна, с японски покрив и с прозорци, които заемаха почти целите стени. Верандата гледаше към морето, а по наклонения бряг пред нея растеше гъста млада гора, сякаш прекипяла от слънце и миризми. Някъде дълбоко под брега с гигантска сила дишаше морето, плътно, синьо и гъсто, дишаше с прохладни устни равномерни вълни от свеж въздух и глух шум. Далечните кафеникави брегове като че ли не изникваха от дъното, а плуваха над повърхността, готови всеки миг да рухнат в синята му бездна.

Те наляха в чашите и пиха с удоволствие. Бирата най-напред беше светла, с бели калпачета от слънчева пяна, после нейният цвят ставаше все по-тъмен и по-плътен, като цвета на кехлибарените им цигарлъци, мътен като очите им, с угаснала пяна, която свободно се разливаше по масата. И небето тъмнееше, добиваше цвета на морето… После дойде един миг, в който морето и небето станаха еднакви, сляха се в един-единствен шуплив тон, като цвета на розовите ментови пръчки, които старият Али продаваше на пристанището. И изведнъж всичко потъмня: от морето вееше с могъща сила прохлада и безумна синина. Бо притаи дъх.

— Погледни, Тони — каза той тихо.

Тони извърна към него своето посърнало лице.

— Синият залез…

— Какво?

— Казах — Синият залез. Това е метафора, драги мой… Синият залез прилича на бъдещето.

Бо го погледна разсеяно.

— Какво бъдеще?

— Бъдещето на света, мисля аз. То ще бъде такова синьо и благородно, без страсти и без инстинкти…

Младият човек се пообърна, погледна учуден братовчеда си.

— Не намираш ли, че след залеза обикновено идва нощта…

— Не…

Какво бъбреше тоя дебел богат търговец?

— А какво според тебе?

— Синият залез е вечен…

Бо въздъхна.

— Тони, не можеш ли да кажеш две свестни приказки?

— Ти си тъпо момче, Бо… Аз казах всичко…

— Ти каза нещо, от което ми доскуча. Как така без страсти? С какво ще живееш?

— С илюзии, мисля аз. Със сенки… С фантазии, ако искаш…

— Я гледай! Тая храна е несмилаема като вятъра. Просто няма какво да се мели.

— Защо не? Хората, които живеят с илюзии, са винаги щастливи. Щастливи са дори онези мънички човеченца с идеите…

Младежът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме бива мене за коментатор. Говорех значи за хората с леви идеи, с хуманитарни идеи, с реформаторски идеи — изобщо с идеи…

— Та-ка…

Бо го погледна и добави едва-едва презрително:

— Тони, ти си въшка…

— Не, Бо, не се дразни… Всъщност идеите са хубаво нещо. Те са точно илюзии и според общия закон могат да направят хората щастливи. Глупавото е там, че някои се мъчат да направят от илюзиите действителност. То е толкова смислено, колкото и да се прави от тухлата глина. И най-простият тухлар постъпва по обратния начин.

— Обратния?

— Да. Нужно е да се обръща действителността в илюзии.

— И това ти, уроде, наричаш обратен начин?

— Да…

— Въшка, Тони, въшка…

— Аз няма да ти се разсърдя…

Бо махна с ръка.

— Както искаш. Мене почва да ми става все едно.

— Не допусках, че ще те озлобя. Аз имам доказателства.

— Кажи едно! — попита Бо, внезапно преизпълнен с любопитство.

— Вземи изкуството! Там действителността се преобръща в сенки, в илюзии. Само Бог веднъж и завинаги е направил от своята невеществена мисъл веществения свят.

— Така ли? Тони, в голямата зала у вас има една хубава статуетка. Тя изкуство ли е?

— Безспорно.

— Ако те пухна с нея по главата, надали ще я намериш за невеществена или за някаква си илюзия.

— Изкуството не е в материята, а в нейната преработка.

— Не дрънкай глупости, Тони, заболява ме глава! И преработеното пак си е материално.

— Талантът на художника не е материален.

— Тони, ако продължаваш, ще побеснея — каза Бо сърдито. — Пий! Разкажи как се правят баланси! Пощади ми нервите!

— Добре, ще ти разкажа как се правят баланси.

— Не, разкажи ми по-добре за мадам Клайн. Каква е тя? Защо е напуснала Виена?

Тони си наля вермут и го изпи бавно.

— С две думи, тя е еврейка.

Младежът подсвирна.

— Я гледай! А после?

— После — какво! Мъжът й значи се е занимавал малко нещо с революции. Адвокат бил. Нацистите не му простили, разстреляли го и тя побягнала от държава в държава.

— А с какво се издържа?

— Неприятен въпрос ми задаваш, Бо. Няма да бъда кавалер.

— Все пак, Тони! Някои твърдят: кажи ми с какво се занимава един човек, и аз ще ти кажа какъв е…

— Това е тавтология, а не максима… Но, щом настояваш… Тя продава скъпоценностите си. Мисля, че почти ги е разпродала. От няколко седмици тя си доизяжда, както е думата, последните трохи.

— А като изяде и тях…

— Е, сега!… Аз ли да й мисля?

— Би могъл — каза младежът сериозно.

— Вярно, тя сама не мисли за себе си. Тези евреи страшно много вярват в чудото. То стои невидимо и безименно на края на всяко тяхно премеждие. Тя е сигурна, че в последния миг ще се случи нещо.

— И ти вярваш в чудеса — добави Бо сърдито.

Тони не отговори. Някъде откъм морето извираше неудържимо мракът и гасеше малките светли връхчета на дърветата и хълмовете. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, мракът преля над вилата и достигна небето. Бо затвори очи и изведнъж усети, че е малко прекалил с пиенето. Креслото под него сякаш се накланяше леко на една страна, погледът му тъмнееше. Само обонянието възприемаше по-остро от всеки друг път миризмите — тая на гниещите морски треви, на японския трендафил, който вехнеше край верандата, и сред тях съвсем пресния дъх на безира от новобоядисаната маса. Някъде долу се чу сподавен женски смях и след това тишината му се стори някак мъчителна и самотата страшна. Женски смях! То не е като музиката, но за тези странни тонове той би заплюл всеки Бетховен. Изкуство? По дяволите! По дяволите и Тони с неговите илюзии. Той би предпочел пред всяко изкуство тая там долу, смеещата се, с нейните тъмни коси. Защо тъмни? С устните — едва бляскащи с влагата си на лунната светлина, с устните, които би могъл да поеме в своите. Дияна! Сърцето му неуловимо трепереше. Нежните ръце около шията му! По-добре е да не пие, става по-лошо.

— Пий!

Тони го канеше. Той въздъхна.

— Добре. Налей.

Тони наля мълчаливо и потъна отново в сянката на верандата. В мрака се виждаше само как святка върхът на цигарата му, как осветява за миг неговото странно напрегнато лице. Тони мълчеше и в мълчанието му имаше нещо неестествено и предвещаващо. Около тях мракът се сгъсти толкова, че вилата приличаше на увиснала между морето и небето. И двете почти не се виждаха, освен звездите и освен малката светла линия на хоризонта, гдето луната се готвеше да изгрее.

— Имаш ли цигари, Тони?

Тони не отговаряше, мълчеше странно.

— Питах за цигара…

— Да, имам една особена цигара…

— Особена?

— Тя превръща действителността в илюзии. Разбираш ли?

Младежът се взря в мрака изтръпнал.

— Разбирам.

— Малко бял прах — искаш ли?

— Не! — отвърна младежът решително.

— Помисли си! Тя би могла да ти покаже нагледно, че сенките и сънищата са хиляди и хиляди пъти по-щастливи от така наречената действителност.

Бо усещаше как настръхва, сякаш му се бе удала възможност да влезе като крадец в спалнята й.

— Не!…

— Както искаш… Мога и сам…

Пламъчетата на кибрита светнаха някак гибелно и осветиха свитото и някак внезапно посърнало лице на Тони. Докато той пушеше, Бо гледаше как от морето бавно излиза луната, огромна и кървава като в деня на Страшния съд.