Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe

Издание:

Павел Вежинов

Синият залез

 

Роман

 

Българска

Второ издание

 

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Елена Константинова

Художник: Кънчо Кънев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5

 

ISBN 954-428-004-9

 

Издателство „Хемус“, София, 1995

Електронна обработка И&ПП

Печат ДФ „Балкан прес“

История

  1. — Добавяне

3

Той влезе нежно усмихнат, така както никога младежът не би могъл да подозре, че може да се усмихва този сух, тъмен човек. От дрехите и неразтворения чадър се стичаше вода. Навън беше завалял дъжд, който те не бяха забелязали. Следователят видя младежа — толкова ненадеен удар, че не успя да потисне нито ни най-малка част от вълнението си.

— Вие! — едва изговори той.

Ред беше на младежа да не може да скрие вълнението си. Та защо ли следователят прие така драматично гостуването му?

— Не очаквахте ли да ме намерите тука? — попита той стеснен.

— Честна дума — не! — призна си следователят вече успокоен, но лицето му стана сякаш още по-мрачно. Дъщеря му, която го наблюдаваше внимателно, каза някак разтревожено:

— Но защо не си се съблякъл?

— Защото смятах веднага да изляза, но… сега вече не е нужно…

— Ще рече — мене сте търсили? — попита Богомил не без основание.

Следователят приложи един от любимите си похвати — престори се, че не чу. Бо го видя да излиза от стаята и скоро се върна без връхната си дреха. За пръв път му се отдаваше случай да го види такъв; изглеждаше почти подмладен с тъмния си костюм, грижливо изгладен и почти елегантен. Беше пригладил мокрите си вежди и беше приготвил някаква усмивка на устните си, явно пресилена.

— Не очаквах такава неприятна шега от съдбата! — започна той. — Представете си — търсих ви да ви арестувам и изведнъж се оказа, че сте ми гост!

Бо за миг не повярва на ушите си. Да го арестуват! Той подири някаква шега в очите на черния човек и намери там потиснатост и сериозност. Да го арестуват? Страшната думичка отказваше да влезе в съзнанието му, стърчеше сякаш някъде отвън като трепкаща стрела, която трябва веднага да се отскубне.

— За какво ще ме арестувате?

Следователят се почесваше, беше му неудобно да каже. Виждаше как смаяното лице на младежа се затваряше бърже в себе си, някаква омраза се процеждаше през погледа.

— За предумишлено убийство!

— Така ли? — попита той студено. — Та дори предумишлено!

— Ами какво е?

— Аа, какво е? — почти изръмжа младежът. — Пак вашите досадни примки! Та нали всичко уж ви било известно? Нали си бяхте съставили пълна представа за смъртта на горката Дияна? Нали бяхте решили да не ме тормозите повече е тоя печален случай? Или пък и това е било някаква примка? Вашите методи не ми се виждат никак чисти.

Той млъкна със стиснати устни. Следователят почерпи малко кураж от мразещото му лице и избъбри:

— Не трябва да ме разбирате криво! Измених си убеждението, защото открих много важен факт! Той е повече от факт, той е доказателство.

— Стига с вашите смешни доказателства! — прекъсна го остро младежът. — Вие просто ме изкарвате от търпение! Откъде ги измъквате тези доказателства, как ги съчинявате? Страшно много бъркате действителния свят и вашия въображаем! Какво пък ще е това ново доказателство, не мога даже и да си представя! Още със старите не сте се справили както трябва…

— Те са толкова много и така сигурни, че преспокойно биха ви отвели в затвора!

— В затвора? — възкликна раздразнен младежът. — Вие не сте с ума си!

Лицето на следователя стана мрачно.

— Бихте ли дошли в моята стая? — попита той, но дъщеря му се възпротиви така енергично, че трябваше да отстъпи. — Добре, може да продължим и тука. Уликите са много силни и никъде не си противоречат. Лекарската експертиза установи, че Дияна е починала от сърдечен удар вследствие на посягане върху честта й. Установи още, че до този момент тя не е била жена, а девойка, и което е най-важно — страдала е от сърдечна болест, която винаги е могла да предизвика този фатален край. Лекарските заключения се потвърждават от безброй факти, които никъде не си противоречат. При разпита установих, че тя действително е пазела режим на сърдечно болна — не е употребявала алкохол и наркотици, не е танцувала, водила е редовен и спокоен живот и прочие. Освен това в гимназията е била освободена от часовете по гимнастика, не се е къпала в морето, не е правила слънчеви бани…

— А как се установи, че през фаталната нощ е загубила моминството си, а не през миналата?

— Криминалната медицина може да установи това с голяма точност. Нека си представим обаче, че лекарят се е заблудил. Доказателство е прясното петно от кръв…

— Което никъде не се намери…

— Което се намери във вашето легло, драги мой.

Богомил трепна.

— Фатално стечение на обстоятелства! — каза той спокойно. — При лягането се убодох на едно кабарче, и то доста дълбоко.

— Твърдите ли такова нещо? — попита бързо следователят.

— Не, но ако почна да твърдя, как ще ме опровергаете? Нямате абсолютно никакво сигурно доказателство, че кръвта по леглото не е моя кръв…

— Може би имам… При деянието кръвта е зацапала чаршафа. Вие сте изрязали кървавото петно с ножица и сте го унищожили по неизвестен за мен начин. Самия чаршаф сте хвърлили в един сандък за боклук, гдето го и намерих. Ясно е, че не бихте се старали да унищожавате чаршафа, ако беше зацапан поради някаква невинна причина. Та той не е носна кърпичка. Нали биха ви питали къде е изчезнал? Освен това, ако сложа тоя злополучен чаршаф върху канапенцето, веднага ще се разбере, че изрязаната дупка върху него и петното си съвпадат…

— Тъй! — кимна Бо сухо. — Дотук е убедително. Но как ще можете да докажете, че Дияна е починала вследствие, както се изразихте, посягането върху честта й. Та може би тя не е била девствена? Нито пък болна от сърдечна болест! Режимът, който е пазела покойната, може да не бъде и специален режим. Знам безброй хора, които водят същия живот, макар и сърцата им да са съвсем здрави!

— Забравяте лекарската експертиза!

— Има ли формален документ?

— То се знае…

— Все пак всеки съд би се усъмнил в заключенията на един лекар, който, както узнах, не е специалист, а обикновен бивш военен лекар. Би могло да се иска допълнителна експертиза, а тя е вече невъзможна! И изобщо няма никъде никакъв документ или свидетелско показание, от което да се съди, че действително е била болна. Всичко е ваше умозаключение. В гимназията, както знаете, мотивировката за освобождаване от часа по гимнастика съвсем не е сърдечна болест. Действително има един документ за нейното здравословно състояние, но той е съвсем против вас. В клетвения акт при венчаването тя е писала, че е напълно здрава — знаете това, макар и да мълчите.

— Знам! — измънка следователят.

— Това е доказателство толкова сигурно, колкото и експертизата на вашия лекар. Всеки съдия ще се запита — има ли мъж на земята, който да се ожени за жена, която няма да може да бъде жена? Та тогава защо му е? То е все същото, като да се ожени за лейди Макбет или за Хекуба…

— Хм! — каза следователят. — Хм!

— Виждате ли колко ненадеждно нещо е логиката, когато човек тръгне от грешни предпоставки. Един опитен адвокат би могъл да ви изкара дори смешен.

— Ако е била нормална жена със здраво сърце, каква причина би имало да не му принадлежи? Та те са се обичали — това поне е доказано! Щом е останала недокосната, то значи, че нейният мъж е имал достатъчно важна причина да я щади. Единствената важна причина е болното й сърце — страхът да не последва смърт от взаимния им живот.

— Това са измислици! Аз бих могъл да твърдя, че съпругът е взимал от нея каквото е било нужно. Как бихте доказали противното?

— С кръвта, естествено! — възрази нервно следователят. — И с лекарските показания.

— Не са сигурни доказателства. Произходът на няколко капки кръв може да бъде най-разнообразен… Прибързано е да се вадят заключения от такива несигурни факти. Щом не може да се докаже, че е била болна от сърдечна болест, пада и обвинението, че е починала при обстоятелства, в които уж аз нося вината на умъртвител. Най-после дори да е била наистина недокосната, какво гарантира в тоя момент, че мъжът не е бил виновен за това, а не някаква мнима сърдечна болест? Та вие знаете за тези така наречени неконсумирани бракове. При тях вината е почти винаги у мъжа…

— Стъпвате на хлъзгава почва! — забеляза следователят. — Ако причината е у мъжа, искам да кажа, че ако не е в състояние да осъществи един истински брак, то тогава става ясно защо е могъл да се ожени за жена, която не може да бъде съвсем жена. При това положение двамата биха могли да живеят един с друг само при това положение, разбира се. Само болна жена би могла да вземе болен мъж.

Богомил погледна иронично черния мъж.

— Струва ми се, че точно вие стъпихте на хлъзгава почва. Един мъж може да разбере колко струва като мъж само когато стане нужда да се прояви. Смятал, че е запазен, а се е оказало, че не е. Има безброй такива случаи и при тях никой не е предполагал вина и у жената. Вие разбрахте колко целомъдрен живот е водил Тони. Ясно е, че не е имал възможност да се проверява. Въпросът значи не може да се отнася само до щадене, но и до липса на възможност! А тя би могла да бъде и здрава. Видяхте, че нямате сигурни доказателства, и тези, които имате, биха могли да се тълкуват и по обратен начин. Противоречиви са, макар и да твърдяхте, че не са противоречиви. Къде е вашата сигурност?

Нещо хитро имаше върху лицето на следователя, нещо, което тревожеше младежа. Той прехапа устни с кафеникавите си зъби и внезапно попита:

— Ами тогава от какво е починала?

— Не е моя работа да откривам това! — забеляза сърдито младежът. — Отровена! Удушена! Не знам! Сам вие трябваше да разберете това, вместо да тичате по лъжливи дири.

— Не са лъжливи! — каза спокойно мъжът. — Тя е била болна от сърдечна болест!

— Няма защо да ми го казвате! Добре — била е болна! И така да е, вие нямате нито едно доказателство, и при това никога няма да го имате, че е починала в момента, когато е губела моминството си. Представете си, всичко е вярно — и моминството, и нейната сърдечна болест. С тия две неща тя отива при някого, загубва първото и все пак остава жива. И най-простият лекар ще ви каже, че това е напълно възможно! Абсолютно възможно! По-невъзможно е другото — сигурната смърт. Как ще докажете, че има връзка между любовното деяние и смъртта? Значи тя се прибира след деянието в стаята си и тук се случва нещо — неизвестно и страшно, което докарва смъртта й. Много обяснимо става тогава, че лекарят е могъл да се заблуди. Двете събития са разделени по време — половин час, да кажем, или няколко минути. Никаква наука не може да установи, че двете събития са се случили едновременно. Той е констатирал поотделно сърдечната болест и загубването на моминството и в ума си, забележете — в ума си е свързал тия две неща, а не ги е намерил като някакво физическо единство по тялото й. Нима не сте мислили за това толкова просто нещо? Нима толкова се заслепявате от блясъка на собствените си теории?

За пръв път следователят изглеждаше забъркан и смутен.

— Но то е невероятно! — избъбри той.

— Точно там е лошото — че изглежда невероятно! Все пак вие поне пред собствената си съвест сте длъжен да намерите някакво доказателство, че двете събития, за които става дума, са се случили едновременно.

— Едно празно място може да се попълни от съвкупността на всички други факти.

— Е, да, но видяхме, че тези факти са крайно съмнителни.

Хитрото изражение отново се появи на лицето на следователя и миг след това той нанесе удара, който грижливо бе пазил за решителния момент.

— Казах ви, че не са съмнителни. Имам едно писмо от Дияна до госпожица Давидова, което изяснява следните неща: първо — имала е сърдечна болест и е знаела за последиците от един нормален живот; второ — обичала е безумно един мъж, и трето — същият този мъж е бил обичан и от госпожица Давидова.

Лицето на младежа посърна. Той мълча няколко мига, после каза малко глухо:

— Четвърто — името на този мъж е неизвестно, и пето — нямате никакво писмо, а неясни отпечатъци върху една попивна хартия.

Следователят погледна с нескрито уважение младия човек.

— Не сте глупав и толкова по-зле! — каза той полугласно. — Колкото за отпечатъците, позволете ми да ви кажа, че са достатъчно ясни, за да бъдат доказателство.

— А името? То е неизвестно! Не е споменато в писмото — вие сам веднъж ми казахте това!

— Не шмекерувайте, драги мой!

— Не шмекерувам! — каза Богомил спокойно. — И не възразявам, а ви показвам как биха ви възразили.

— Вие сте човекът, за когото става дума в писмото. Дияна обича някого. Кого? — сега вече не може да ни каже. Но тя е дала едно важно указание — същият човек е бил обичан и от госпожица Давидова. От разпитите разбрах, че тази госпожица е обичала точно вас. Вие сам ми казахте, че в навечерието на нещастието Дияна е изглеждала решена на нещо съдбоносно. Ето още едно доказателство за нейната болест и за нейните страхове.

— Сега разбирам, че е очаквала всичко да свърши благополучно! — избъбри тъжно младежът.

Следователят го погледна бързо.

— Имало е значи нещо, което да свършва благополучно или фатално? Вие току-що признахте!

— Никога не съм отказвал! Та вие никога не сте ме питали какво е моето участие в тая печална история.

— То е, защото съм я знаел. Ще ви разкажа всичко поред. Уговорили сте се тя да дойде при вас през нощта…

— А защо не аз при нея?

— Защото нейната стая не е удобна. Има възможност да се погледне отвън или най-малко да се подслуша. Тя е дошла, значи и е загинала. Тогава сте я пренесли в нейната стая и сте заключили вратата отвътре, защото сте разбрали, че така би било естествено. Подозрително би било да има отворена врата между спалните на двама млади хора. След това сте взели чаршафа с кървавата следа, изрязали сте с ножица петното и сте захвърлили чаршафа в сандъка за боклук около вашия дом още през същата нощ навярно.

— Да приемем, че всичко е станало по този начин! — въздъхна уморено младежът. — Та досега наливахме от пусто в празно. Нали ми казахте, че престъпление, извършено при такива обстоятелства, за вас не е престъпление и че няма да преследвате виновника.

Следователят странно примижа.

— Добре си играете ролята! — забеляза той сухо. — Казах ви, че имам нов факт. Той говори съвсем недвусмислено, че сте убили нещастната умишлено, за да си присвоите една крупна сума, която нейният съпруг ви е оставил. Но какво ви стана?

Богомил бе пребледнял като смъртник и гледаше с ужасени очи човека в черно.

— Продължавайте! — каза той прегракнало.

— Тези пари Тихов е искал да спаси от евентуална конфискация на имуществото си. Вие знаете, че той е замесен в някаква афера и че нещастието с него почти се е случило.

— Тони е арестуван? — попита Бо отпаднал.

Следователят го следеше зорко като граблива птица.

— Не, не е арестуван. Преди малко узнах, че е заминал в странство. Та не знаете ли? Не споря, може и да не знаете подробностите, но сте имали някаква голяма увереност, че той ще се провали в тази афера. Кой може да гарантира, че не сте писали анонимно писмо до полицията?…

Младежът отвори уста да възрази нещо, но млъкна безпомощно. По всичко изглеждаше, че е загубил съвсем присъствие на духа.

— Собственикът на парите значи е престанал да бъде собственик. Оставала е жертвата…

Младежът пак отвори уста и този път успя да отрони няколко думи.

— Но защо Тони е оставил у мен парите?

— За да скрие от жена си участието в аферата…

— Щом е така, тя не е знаела, че има у мен пари! Как ще ги търси?

— Би могла да научи това от мъжа си, където и да е той…

— А какво би ми попречило да откажа, че съм ги получил? — Някаква надежда се мярна в погледа на младежа. — Помислете, помислете! За мен е важно да получа парите или по-право да ги задържа у себе си. Това може да стане само по престъпен начин, нали така? Та от две престъпления — измамничество и убийство — всеки ще предпочете да извърши по-малкото. Нямаше никакъв свидетел, когато ми ги даде. Та нима вярвате, че бих могъл да я убия само защото ще дойде ден да си заиска парите? Бих могъл да й кажа, че не съм получил от Тони нищо. Разбира се! Или мислите, че съм щял да чувствувам такова неудобство или такъв срам, когато заиска парите си, та съм предпочел сега да я убия, вместо после да се червя за измамата си. Никой нормален човек не би си сложил на ума такава нелепа мисъл. Щом мога да убия някого, значи не държа на него, не го ценя колкото една муха и освен това значи още, че имам груба и нечувствителна съвест. То… то е все едно да се срамя от вехтата си връзка, а да не обръщам внимание, че панталоните ми са изпокъсани и че ходя бос. Можех само да й кажа просто: „Госпожо, нищо не съм получавал!“ Как ще докаже обратното? И какъв смисъл, ако го докаже чрез съд например, щом тези пари няма да влязат в джоба й, щом ще ги конфискува държавата? Не, съвсем не е било нужно да я убивам. Освен това нали все пак ще трябва да давам обяснение на Тони, когато, да речем, излезе от затвора? Нали ще трябва да връщам нему тия пари? Или пък на неговите родители, които, то се знае, ако Дияна умре, ще научат от Тони, че са в мене? Или смятате, че съм се приготвил да изтребя целия ми род?

— Но може би Дияна е поискала парите, преди още Тони да бъде застрашен?

— Та нали уж не знае, че са у мен?

— Предполагам, че Тони е писал някакво писмо до Дияна, защото тя действително е получила препоръчано писмо ден преди смъртта си. Примерно казано, писал е в него, че парите са у вас, та да си ги вземе!

— А защо?

— Може би се е усъмнил във вашата честност или пък е станало нужда Дияна да употреби парите пред някой силен на деня, неин познат, който да смекчи съдбата му или изобщо да потъпче аферата, що се отнася до Тони. Това не е изключено.

— Предупредена или не, по-рано или по-късно — аз бих могъл да отказвам, че съм ги получил, да отказвам докрай! Това е безкрайно по-безопасно, отколкото да върша убийство!

— Чакайте, чакайте! Не съм ви казал още най-важното! Тревожила ви е все пак мисълта, че Тихови могат да отнесат въпроса за парите пред съда. Да ви накажат един вид за измамата и да приберат остатъка от това, което държавата ще конфискува. Писмото, което Дияна е получила от Тони, и фактът, че в банката е имало на съхранение куфарче, са достатъчни улики. Тогава вие решавате с един удар да отстраните всички неприятности. Какво става? Умъртвявате Дияна, тази, която първа би ви безпокоила. Взимате писмото и заличавате най-важната улика за присвояването на парите. Та не виждам по какъв друг начин бихте могли да унищожите тази улика! Най-важното — след тая смърт много лесно ще можете да се оправдаете пред Тони. Ще му кажете, че сте дали куфарчето на Дияна и че тя го е прибрала. През нощта идва крадец и я уплашва така силно, че тя умира от разрив на сърцето. Мнимият крадец задига куфарчето и изчезва. Какво се получава? Измивате си ръцете пред всички, така да се каже, претенденти за парите. Дияна е мъртва, Тони получава задоволително обяснение за изчезването на парите — работите се уреждат почти по идеален начин…

Бо погледна съвсем объркан човека в черно, който говореше кротко и едва ли не приятелски. Невероятно му се виждаше, че могат да се стекат така фатално толкова много обстоятелства. Само той знаеше, че не е виновен, и все пак изглеждаше, че няма никакъв начин да докаже невиновността си. Той размисляше трескаво, мъчеше се да намери някакво противоречие — не можеше да няма противоречия в една така грешно построена теория за неговото мнимо престъпление. Той усещаше все пак, че обвинението е само теория. Следователят нямаше никакво доказателство за предумишленост освен куфарчето с парите — но и то самото не беше доказателство, а много бледа улика. Бо въздъхна малко успокоен. Никой съд не би взел сериозно обясненията на следователя, би ги намерил безспорно прекалено съчинени и романтични. Той запита:

— Имате ли доказателство, че съм знаел за болестта на Дияна преди нейната смърт?

— Не! — призна спокойно следователят. — Надявам се обаче да намеря…

— Това е важно — избъбри Бо. — Представете си — бих ли могъл да извърша престъплението, ако не знаех за тази сърдечна болест на покойната? Хаген би ли могъл да убие Зигфрид, ако не знаеше, че на тялото му има уязвимо място? Аз имам един свидетел, който може да докаже, че до деня след смъртта на Дияна не съм знаел за нейната болест.

Черният човек го погледна недоверчиво и измъкна от джоба на сакото си поизмачканата папироса.

— Госпожица Давидова ли е тоя свидетел?

— Точно тя…

— Хм! — Той запали полупразната цигара, която пламна и освети някак зловещо лицето му. — Един предвидлив човек може да се постарае да си осигури за случая надежден свидетел. Нищо чудно няма в това. Госпожицата ще ви услужи със своите показания пред съда.

Бо се замисли за малко, после отново поде:

— Странен портрет сте ми нарисували! Според вас съм ловък и умен престъпник, който съвсем студено решава да посегне на човешкия живот. Но дали съм действително умен и ловък? Фактите говорят точно обратно — за крайна неопитност, за детинска наивност. Представете си, кой средно умен човек би извършил престъпление, което така лесно да се разкрие? Та нали ще съобразя, че престъплението не може да остане скрито! Не лекар, а всеки обикновен човек би се запитал от какво може да умре една здрава и нормална жена, която си е легнала вечерта в добро настроение. Лекарят установява смърт от сърдечен удар. Това не мога да не предвидя — всяко дете знае, че дори една коза не може да се погребе, без да се установи причината на смъртта. Лекарят не би ли се запитал за причината на сърдечния удар? Какво по-лесно от това да се открие една похитена девственост! Какво следва? Всички следи тогава ще водят към мене! Спим през една врата. Възможно ли е да се посегне върху честта на една жена, която ще се брани, ще пищи, ще вика за помощ, без аз да чуя? Не може да не я чуя! Щом обаче не съм чул и не съм се притекъл на помощ, не значи ли, че самият аз съм бил похитителят? Дори глупав човек ще се съобрази с тези прости неща. Нима ще взема да си навличам такъв страшен риск — нещо повече: такава сигурна гибел, само за да подсигуря една кражба? Та казах ви — самата кражба би била много по-леко и по-нерисковано нещо, отколкото това плитко изпълнено престъпление. Нима според вас съм толкова наивен и глупав?

— Работата не стои така! — възрази с въздишка следователят. — Вие не сте очаквали тези усложнения. Не сте допускали нито за миг, че могат да разберат истинската причина за нейната смърт!

— Но как така! — възкликна удивен младежът.

Неговото така искрено удивление сякаш стресна следователя. Той го погледна намръщен и каза съвсем сухо:

— Защо да ви обяснявам неща, които знаете по-добре от мене! Кажете — известно ли ви беше преди нейната смърт, че тя е девствена?

— Не, разбира се!

— Ето! Вие сам казахте не! — Щом не знаете, че тя е девствена, естествено е, че не можете да предвидите и последиците, които са улики против вас. Всичко това е дошло ненадейно и непредвидено. Ако го знаехте предварително, не бихте поели тоя опасен път. Смятали сте я като обикновена омъжена жена. Умира в леглото ви, пренасяте я в нейното легло и на сутринта я намират мъртва. И на мене дори в такъв случай не би ми дошло наум да диря вина у вас. Бих допуснал всичко като причина на нейната смърт, но не и това, че е умряла в леглото ви. Пък даже и да съм се усъмнил във вас, нямаше да имам абсолютно никакво доказателство! Щяхме да сметнем, че е била силно изплашена от нещо — от човек, който е влязъл в стаята й, за да краде, изобщо щяхме да се губим в тая посока и щяхме да приключим следствието без никакво определено заключение.

— Всичко сте премислили! — каза отчаяно младежът и изведнъж разбра, че няма да може да се отскубне, че страшните последици от Диянината смърт ще се струпат на главата му. Макар и мъртва, тя сякаш си отмъщаваше, загдето не я беше обичал достатъчно, загдето я беше измамил. Но младият човек все още не искаше да се предаде, търсеше упорито някакво противоречие и не намираше. Оставаше му само да възрази съвсем бледо:

— Все пак неубедително е при моята интелигентност да оставя такива сериозни улики като петното кръв върху канапенцето и особено хвърления в сандъка за боклуци чаршаф. Нима съм толкова глупав да не съобразя, че чаршафът ще бъде намерен? И последният глупак ще се постарае да скрие тая следа по-добре…

Следователят вдигна рамене.

— Такива опущения се случват и при най-сериозните престъпления! Вие сте умен безспорно, но не сте съобразителен. Това са две различни неща. Нейната девственост ви е дошла съвсем ненадейно и ви е забъркала. Всичко друго, което е било по предварителния и обмислен план, е изпълнено безупречно.

Богомил се предаваше.

— Откъде знаете за куфарчето?

— Много просто — разчетох на телеграфната лента телеграмата на Тони…

— Но тя не е подписана!

— Няма значение! Най-напред, разбира се, само се усъмних, че може да бъде пратена от Тони, но после изведнъж видях, че е адресирана до вас. Разбрах, че ви са оставени някакви пари — от кого? Тодор защо да не бъде и Тони? И къде са тези пари — у вас или вложени? Проверих и узнах, че сте депозирали куфарче в банката. Естествено, в него не може да има непрани чорапи, а нещо ценно. Защо Тони ви е оставил тези пари и кому трябва да ги предадете? Потърсих някакво указание в картотеката — употребява наркотици! Така ли? Та опиумната афера е съвсем прясна! Дали има някаква връзка? Като разгледах всички възможности, достигнах до заключението, че парите ви са поверени, за да ги дадете на Дияна в случай на конфискация на богатството на Тони. Тези неща бяха, разбира се, само предположения. Проверих ги едва тая вечер. Вие сам се издадохте, че парите ви са оставени с особена цел…

— Не бих се издал, ако имах намерение да крия! — избъбри младежът и следователят за пръв път през тая вечер се усмихна иронично. — Ами текстът на телеграмата не ви ли говори, че Дияна не е знаела за парите, които Тони ми е оставил?

— Никак! Изобщо фактът, че е оставил тези пари на вас, а не на нея, още не е доказателство, че тя не знае за съществуването им. Можело е и двамата да знаете за тези пари, но да са оставени у вас за по-голяма сигурност… В такъв случай моята теория става още по-устойчива на възражения.

Младежът трепна.

— Не! — каза той тихо. — Тука вашата теория се напуква…

— Смятате ли? — каза следователят пренебрежително. — Не се самооблащавайте…

— Мисля, че вие се самооблащавате — каза младежът с оживен глас. — Слушайте добре! Според вас убийството би имало смисъл само в следния случай: като го извърша, да мога да твърдя, че съм предал куфарчето на Дияна и че то е изчезнало при нея. Така ли е?

— Да, така…

— Но как мога да твърдя подобно нещо, когато куфарчето е все още в банката? Тони би могъл да провери на коя дата е изтеглено. Ако съм имал такъв план — щял съм да изтегля куфарчето поне ден преди нейното умъртвяване.

— И не сте го направили, защото не сте съобразили в оня момент, че Тони може да направи тая проверка — каза следователят.

— Не е убедително. Освен това казахте, че Дияна може би не е знаела за неговото съществуване, защото примерно Тони не е искал да споделя с нея тайните си. Така ли е?

— Правилно — измънка следователят не особено доволен.

— Кога би трябвало според вас Дияна да получи куфарчето? Не ли когато съдбата на Тони се разреши?

— Очевидно.

— Сега внимавайте! Как бих оправдал аз своето твърдение, че съм предал на Дияна куфарчето, когато това е съвсем противоречиво на единствено възможните инструкции. Та съдбата на Тони, както сам знаете, съвсем не е разрешена!

— Казах, че тя е могла да получи някакви допълнителни инструкции. Например — да внесе някъде част от парите и по тоя начин облекчи съдбата му.

— Как би могла да получи тези допълнителни инструкции? — попита Богомил с блеснали очи. — По радиото?

— Глупости! Би могъл да й пише.

— Но вие нямате никакви доказателства, че той е писал такова писмо.

— И вие нямате обаче доказателство, че не е писал — каза следователят намръщен. — И освен това — казах ви преди малко, че Дияна може поначало да е знаела за куфарчето и то да е останало у вас с оглед да се спаси от евентуални конфискации.

— Непочтено се изплъзвате! — възкликна младежът. — Както и да го обръщате — връчването на куфарчето преди окончателното изясняване на положението, освен че е безсмислено, би могло да стане само по изрично писмено или устно нареждане на Тони. Доказателства за това обаче нямате никакви!

Следователят се облегна на стола и захапа нервно цигарата си.

— Това не ми пречи — каза той сухо. — Аз не съм прокурор. Аз градя една теория и тая теория за случая има обяснение. Фактът, че това обяснение още не е доказано, съвсем не значи, че то не съществува. Всичко това е много просто и логично.

За пръв път през тая вечер в очите на младия човек блесна някаква изнурена веселост.

— Не споря с вас! — каза той възбудено. — Но мене ме интересува не вашата смахната теория, а действителността. Според мен тая действителност говори, че аз съм в пълна безопасност.

— Какво искате да кажете? — попита забъркан черният човек.

— Ами че много просто. Единственият човек, който може да каже дали Дияна е знаела за куфарчето предварително, или пък дали е била допълнително уведомявана да го получи, е Тони. — Съгласен ли сте?

— Да…

— Чудесно. Щом е така, Тони ще каже, че Дияна не е знаела предварително за куфарчето и че не е била допълнително уведомявана.

— Защо да го каже?

— Защото преди всичко това е истината. Ако Дияна знаеше нещо за куфарчето — и аз щях да го зная или да го разбера. Но тя не знаеше. В това съм сигурен. Тогава цялата постройка за мнимата ми вина рухва като пясъчна кула. Съдът ще я отхвърли с насмешка. И вие сам би трябвало да я отхвърлите, защото това е крайъгълният камък на вашите построения.

— Моите построения са точни и истински! — възрази нетърпеливо следователят. — Аз нито за миг не се съмнявам, че Тони ще ги потвърди.

Младежът въздъхна с облекчение.

— Наивен сте! — отвърна той не без удоволствие. — Страшно сте наивен. Дори вашите предположения да са напълно правдиви — Тони пак ще свидетелствува в моя полза.

Следователят удари нервно по масата.

— Виждам истинското ви лице. Вие сте непостижимо нахален. Да убиете жена му — а той да ви защитава.

— Първо — не съм убил жена му — каза младежът с успокоен глас. — И второ — той ще защитава не мене, а себе си. Не разбирам как можете за момент да си помислите, че Тони ще каже истината по историята с куфарчето. Това би значило сам да се пъха в затвора. Това значи да издаде престъплението си, заради което забягна от града. А той няма да го направи. Никога! Само заради удоволствието да ме види в затвора той няма да напъха там и себе си. За куфарчето той ще измисли някакво правдоподобно обяснение. Ще каже просто, че ми го е дал да го депозирам в банката, понеже е заминал внезапно и сам не е могъл да свърши тая работа.

Следователят гледаше поразен и забъркан събеседника си.

— Безскрупулни! — измърмори той сякаш на себе си. — Забравих колко сте безскрупулни и користолюбиви…

— И сега не можете да си простите? — попита иронично младежът.

— Сега не мога да си простя — каза сякаш на себе си следователят.

— Вие грешите! — каза примирително младежът. — Наистина ли вярвате, че аз мога да бъда користолюбив…

Човекът в черно бе дошъл на себе си. Той погледна някак през клепачите си младежа и почти процеди през зъбите си:

— Фактите ме заставят да вярвам…

— Охо, фактите! А какви са тези факти? Не подарих ли на стареца в казиното една огромна за мене сума, макар да съм беден като разсилен? Това користолюбие ли е? Вие бихте ли го направили? Сложете ръка на сърцето си и кажете: бихте ли го направили? Възможно ли е да го направи един алчен за пари престъпник, който, за да ги има, не се спира дори пред убийство?

Лицето на следователя потъмня.

— Но има и други факти. Вашият чичо например е присвоил навремето голяма сума по начин, много подобен на вашия.

— Моят чичо — не аз…

— Кръвта вода не става…

— Моля ви се! — каза уморено младежът. — Но аз съм расъл в съвсем друга среда. Моето възпитание е съвсем различно.

— Моята дъщеря твърди, че се наследяват не само физически, но и придобити душевни качества, макар и само като предразположение. Користолюбието не е ли душевно качество? Вашият морал, да кажем, ви е пречил да го проявите, но е дошъл един миг на затъмнено съзнание, започнала е да говори кръвта или инстинктът — не познавам добре тая материя — и вие сте се поддали…

Внезапно дъщерята на следователя, която досега бе мълчала, се обади някак нервно:

— Грешиш, татко. Случаят с престъплението, което приписваш на господин Тихов, не може да се обясни с инстинкт или затъмнено съзнание. Може да се наследи предразположение за користолюбие, това е вярно, но користолюбието ще се прояви само ако господин Тихов бъде поставен да живее при същите обстоятелства, при които са живели неговите деди и прадеди. В най-лошия случай само тези онаследени качества ще могат да се проявят, които неговият обществен морал няма да има силата да отхвърли. Абсурдно е обаче да се мисли, че някой може да извърши престъпление, защото се е родил с престъпна душа — осъзната или неосъзната…

— Дъще моя, нали знаеш, че не мога да се препирам с тебе? — каза кротко следователят. — Не мога да взема на съвестта си отговорността по едно предумишлено убийство, не мога да съдя сам дали е извършено, или не от младия ти приятел! Според мене срещу него има силни улики, които току-що изложих и които никъде не си противоречат. Ще трябва да изпълня дълга си и да арестувам младия господин Тихов. За жалост това е неизбежно.

— Аз съм готов! — каза Богомил с безжизнен глас. — Не мога да се противя на неизбежното!

В стаята настана неловка й мъчителна тишина, нарушавана едва-едва от тежкото дишане на младежа. Знаеха, че е останало най-трудното — самото отвеждане. Бо все още не вярваше, че то ще се случи, все още му се струваше, че следователят си прави някаква лоша и жестока шега. Безумно му се струваше самият той да бъде отведен в някакъв арест като убиец на жена, и то убиец по чудовищен и невероятен начин.