Павел Вежинов
Синият залез (46)

2

Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънни преизподни; вече искаше да спре и потъваше още и още — чувствуваше, че никога няма да се изкачи отново през безкрайните пластове мрак, които оставаха над него. Падаше и падаше — после някакъв внезапен удар и нещо, което чудно много приличаше на болка, но болка далечна и тъпа, като бодване с игла на гнило място. Бездната от мрак го затискаше отвсякъде, ходеше по някакво дъно и около него беше гъсто и лепкаво като в кално блато.

Ходеше векове. Появиха се бели сенки, прилични на хора. Искаше му се да заговори с някого, но сенките изчезваха, щом ги приближеше. Той ходеше и ходеше — ставаше по-светло, доколкото можеше да бъде светла чернотата, мяркаха му се безброй близки и познати лица и той ги гонеше така, както се гонят нощните пеперуди — безнадеждно и упорито. Когато дойде на себе си, видя най-напред ослепителни светлини и в тях уплашеното лице на мадам Клайн. Жив беше! Жив! За свое учудване не се зарадва толкова, колкото му се искаше. Стори му се, че е съвсем естествено да бъде жив. Той въздъхна и затвори очи, изпълнен с топла благодарност към младата жена, която стоеше над главата му.

— Как сте? — попита тя загрижено.

— Добре, но… бихте ли ми донесли леген?

Докато мадам Клайн се бавеше вън, той забеляза, че злокобната бесилка е свалена и махната от стаята. Нямаше никаква следа от нещастието, което едва не го погуби. Той се мръщеше от страшното главоболие и от гаденето и почувствува облекчение, когато виенчанката се върна с кофичката за изстудяване на вино.

— Кажи-речи, взаимно си спасихме живота! — каза той с бледа усмивка. — Как ме откачихте?

— Отрязах въжето… Да знаете само как си ударихте главата в пода!

Той си припомняше как беше стигнал до някакво дъно, спомни си и болката.

— Дълго ли бях в… несвяст?

— Десетина минути…

Изведнъж той усети някаква миризма и извика:

— Излезте, мадам Клайн, излезте!

Но мадам Клайн не излезе. Докато той повръщаше мъчително, тя придържаше челото му и го успокояваше. Усети се след това облекчен, макар главоболието му да не беше намаляло никак. Той легна на кушетката, пропъди най-после младата жена и се унесе в мъчителни бълнувания. Събуди се едва привечер. Над главата му висеше като розова месечина лицето на доктор Давидов.

— Мина ли ви малко?

— По-добре съм! — каза глухо младежът…

— Не ми е ясно какво ви е… Но не е слънчасване, както сте се оплакали на мадам Клайн…

— Може и да съм отровен! — избъбри Бо с безжизнените си устни.

— Отровен? Виж ти! Какво сте яли?

— Не, не — кръвта ми е отровена…

— Охо!

— Та не знаете ли за отровената тиховска кръв?

— Я гледай! Но има нещо вярно! И вашето е на нервна почва! А сега ще ви дам да изпиете разни глупости. Ще видим после какво ще стане!

Богомил намери любопитството му за пресилено, но все пак изпи праховете. Разбира се, стана му по-зле, но не за дълго. Скоро заспа. Събуди се посред нощ, оздравял и облекчен; беше плувнал в пот, която застиваше по тялото му. Той светна лампата и видя до себе си нов чаршаф и мъхната зимна пижама. Изтърка добре тялото си с някаква кърпа, смени бельото и заспа укрепителен и непробуден сън.