Павел Вежинов
Синият залез (52)

2

На малкия каменен кей можеше да се види групичка хора, твърде заета със себе си и отделена от света с малка бариера от жълти куфари. На фона на големия тъмен корпус на парахода белите им фигури личаха отчетливо. Високият млад мъж, с цигара съвсем на края на устните и с дълги ръце, целите лакти, гледаше благосклонно една от младите жени. Другата беше девойка, стоеше някак в сянката му, със стойка полунебрежна, полуотдадена, твърде интимна за негова сметка. Девойката се беше усмихнала ласкаво — и по-настрана един хамалин, седнал върху куп чували, се забавляваше греховно, като гледаше как при последните лъчи на слънцето през тънката рокля прозираха нейните стройни крака. Някакъв сигнал се чу от парахода, някакви хамали отмъкнаха куфарите. Младата жена беше повдигнала доверчиво брадичката си, за да може да вижда младия човек. Нейното лице беше единствено в сянка и поради това лесно за разглеждане. На него личаха преди всичко щастливите й възбудени очи.

— Мадам Клайн, ще ни кажете ли на сбогуване какво ще правите в Ориента? — попита младежът. — Леля Емилия е на мнение, че ще пеете в някой бар…

— Бих могла и това! — усмихна се мадам Клайн. — Ако имах китара, бих ви изпяла една тъжна песен за сбогуване…

— Не бихме слушали такава лицемерна песен! — обади се девойката. — По очите ви се познава колко сте радостна…

Лицето на мадам Клайн стана още по-радостно.

— Нима е малко да си намери човек работа, Дани? Представи си, ще бъда най-после независима и свободна…

— Хм! — обади се младежът.

— Съмнявате ли се?

— Не, мила госпожо, ноо… пазете се от увлечения… Все ми се струва, че заминавате с някакви надежди, които имат малко общо с работата ви. Екзотика ли мислите? Или сърдечни приключения? Ако се заинтересувате повече от работата си, нещата могат наистина да се наредят… Та каква е тази работа най-после?

Мадам Клайн бързо премигна.

— Говорителка в Александрийското радио…

Това му направи впечатление, той се замисли.

— Навярно имат предвид, че знаете български?

— Да! — каза тя малко учудено.

— Твоят баща е прав, Дани! — въздъхна младежът. — Войната идва…

Върху групичката падна сянка. Само параходът все още се червенееше под полегатите лъчи на слънцето. Един миг всички мълчаха разтревожени, после мадам Клайн каза:

— Щом пристигна, ще ви пратя адреса си… Пък и вие ще можете поне гласа ми да чувате по радиото, той ще ви напомня, че сте обещали да ми пишете…

Защо виенчанката говореше в множествено число, като че ли младежите щяха да бъдат винаги заедно? Тя отпусна клепачите си и погледна към белия град. Неговата красота за последен път я порази. Нещо тъжно се появи по лицето й, когато обърна очите си към парахода, който щеше да я отнесе завинаги от тези бели улици и от хората, с които бе свикнала повече, отколкото с виенските си приятели. И другите погледнаха нататък. На железния парапет се опираха няколко матроси, равнодушни както винаги при заминаване и при пристигане. Техният изглед правеше някак безсмислено и празно това най-хубаво от всички човешки приключения — пътуването към нови земи, пътуването към неизвестност. Мъдростта ли говореше в техните отегчени и равнодушни физиономии или пък навикът? Бо разбра, че техният изглед тровеше и мадам Клайн; тя побърза да почерпи кураж от пътниците, които се разхождаха по палубата, но и техните лица не бяха развълнувани, а леко загрижени или съвсем мъничко възбудени. Никаква тържественост! Дали не трябва вече да се качва? Мадам Клайн изпадна в странно възбуждение, правеше нещо с пръстите си.

— Тръгвам вече! — каза тя с почти разтреперан глас. — Бо, само ти знаеш, че на тебе дължа всичко… на тебе и на твоята теория за филмите. Ще ми позволиш ли от признателност да ти оставя един малък спомен?

Преди да дочака отговор, мадам Клайн постави в ръката на младежа пръстен с красив тъмен камък.

— Мадам Клайн, надявам се, че не струва нещо, което да ви ощети! — измънка младежът.

— Нищо не струва! — възкликна младата жена с бързина, която го увери точно в противното.

Тя вече се качваше по параходната стълба, когато Богомил извика за последен път подир нея:

— Прощавайте, мадам Клайн, как ви е малкото име?

— Марлена — усмихна се младата жена.

Те не дочакаха тръгването на парахода, защото мадам Клайн изчезна някъде из кабините му и не се появи вече. Последните пътници се качваха, изпращачите махаха с кърпи, крещяха от кея последните си поръчки. Изведнъж с трясък и подскачане един файтон се изтърколи на пристанището, някакъв пътник с много бледо маларично лице се заклати към парахода, подкрепян от файтонджията; беше пиян очевидно, пиян и болен.

Пред казиното срещнаха Филип, който минаваше с ръце в джобовете, избръснат и бодър, с цвете в бутониерката си, упътен навярно към рулетката. Щом ги забеляза, той се отби при тях и запита иронично:

— Мадам Клайн ли изпращахте?

— Нея! — отвърна Дани недоволно. — Като се качи на палубата, обърна се и плю по посока на града… Мисля, че се отнасяше за тебе…

Филип се изкикоти с удоволствие.

— Чудна животинка излезе тая мадам Клайн! — каза той. — Не допусках, че град като Виена може да направи от една еврейка толкова ординерна женица.

— Хайде, ординерна! — обади се Дани, някак необикновено намръщена. — Коя жена би допуснала да сбъркат…

Бо я погледна учуден. Безспорно знаеше повече от него за тайните отношения между Филип и мадам Клайн.

— Ти пък, хлапе, какво ли разбираш? — каза саркастично Филип. — Басирам се, че още отсега мечтаеш за бебета…

— Изгуби баса! — каза Дани, все още в лошо настроение. — Пък и да имам, бих ги крила от тебе…

Вместо отговор Филип се изкикоти и никой не забеляза враждебния поглед, който Дани му хвърли. Около тях сновяха хора, минаваха помежду им; така както говореха отдалече, разговорът трябваше отдавна да е свършил.

— Кога заминавате? — попита Филип.

Пак това множествено число! Той почти отхапа върха на цигарата си, смръкна ядосано.

— След ден-два…

— Аа! Не е зле да поговориш с Тони.

И стана нещо отвратително — Филип му смигна! Богомил почувствува гърба си поради тръпките, които пъплеха по него, и в устата вкус като от олово, налазено от дървеница; ако можеше, Дани би убила с поглед някого. Бо го погледна враждебно.

— Кога се върна?

— Тази сутрин…

Така! Нещо се завъртя около очите му, собствените му крака го намираха за много тежък.

— Добре!

Но звучеше като — „отвратително“! Иронията у Филип прие видима форма чрез няколко дребни гънчици около очите.

— Защо се безпокоиш? — каза той. — Любезната ни майка му е казала едно-друго, нищо не те задължава да се разпростираш повече…

Богомил го изруга на ума си, но със спокоен глас.

— Няма тайна, която да се крие…

— Може би, но ще ми кажеш ли адреса на Гюла?

Това беше вече живо изнудване.

— Не ти е нужен — отговори Бо сухо. — А Тони сега къде е?

— Във вилата…

— Е, добре — нали ще поздравиш леля Емилия?

Ясен намек, че разговорът е свършен. Филип се поклони отново с усмихната сдържаност — тъничка кора, под която прозираше, че е ядосан. Дали не от обидата на Дани? Те го пропуснаха помежду си, но Богомил все още го следеше — какъв младежки гръб! — ето го, потъна в тълпата, изплува — все тъй изправен, гърбът му го подмладяваше с няколко години. С талия не като у Тиховците! Походката му беше стегната, сякаш чувствуваше, че го наблюдават, или поради оная стремителност, която се вижда у хора, обзети от емоции. Бездруго Дани беше причината, Дани — тигрица! Като майка си, мина през ума му. О, тая майка! Той отново се изчерви и видя за последен път Филип — полуизвърнат. Едва сега забеляза, че изглежда изморен и остарял, с устни, които вече не можеше да контролира съвсем, с гаснещи очи и с лице, което почва да губи пъргавината си. Лицето му вече определяше маската си — стори му се, че вижда чичо си в нещо като видение: окръжен с вонливи серни пушеци, халюциниращ, като делфийския оракул. Изчезна. Бо забърза, и Дани след него, оскърбена, че не е предмет на достатъчно внимание, но все пак предана, ако се съди по очите, изпълнени със загриженост към него. Но Бо не забеляза нищо — иначе би помислил пак — като майка си! Крачеше мълчаливо към дъното на градината и по притвореното лице можеше да се познае, че го измъчва някаква тежка и неприятна мисъл.

— Ще отида при него още сега! — реши той гласно. — Утре може сам да ме потърси, а това не е хубаво. Предпочитам да отида пръв, за да имам предимство.

— Иди! — каза тя. — Знаеш ли, мисля да спя в „Тополите“.

По същата нишка на преданост. Припомни си, че така наричаха вилата на Давидов. Защо ли, като наоколо нямаше нищо такова? И той запита.

— Спомен от другаде — отговори Дани.

— Разбирам. Твой?

— О! — каза тя и това означаваше „не“.

— Благодаря ти, мъничка…

Дани се мъчеше да разтълкува това „благодаря“ и да не изостане от бързата му стъпка. Свечеряваше се. Из градината, така оживена някога, сега рядко се мяркаха двойки полуцивилни ученички и ученици, някой старец с изтънял нос и със съвсем празна глава — поради това каква почетност и достойнство в изгледа му — разхождаше из алеите скуката си. Леко охкане, шум от съчки. Някъде далече високоговорител правеше гаргара и по-близо — шумът на морето, много странен тази вечер, като ааа! — изпуснато тихо от устата на хиляди хора. Все още беше топло и задушно и есенната влажна мараня обвиваше къщите и дърветата, правеше ги сини и призрачни, сякаш бяха обвити с лек дим. Когато се стъмни съвсем, из мрака се понесоха светулките — безброй — и техните студени светлинки валяха като приказен дъжд върху клонките на храстите. Още една светлинка се прибави към тях, все така мигаща, но червеникава — върхът на цигара, която той държеше между пръстите си. Дани го погледна малко накриво и се помоли:

— Дай ми поне да си шмръкна…

— Ще почна да мисля вече, че Фатме ти е майка — пошегува се младежът и след малко добави: — Говорят, че мъжът на Фатме убил първия мъж на майка ти, като го взел за моя чичо, тоест за баща ти…

Дани замълча стресната. За пръв път след нощта у Тихови той заговаряше за истинските й родители. Тя се мъчеше да види лицето му в мрака и не успяваше съвсем — припомняше си гласа му: беше ласкав и топъл, както винаги напоследък. Тоя глас я беше обезсилил и я караше да потреперва като малко слабо животинче, той я владееше цялата, до самото дъно на сърцето й, той я правеше слаба и предана, той я караше да чувствува, че никога, никога няма да се избави от неговата власт. Мисълта, че може да го загуби, вече я довеждаше до ужас и в такива мигове някаква непонятна паника почти я хвърляше в ръцете му, принуждаваше я да чувствува дълбокия трепет на сърцето си. Нещо жестоко имаше в това чувство, нещо глухо и бездънно, което се беше вляло и в кръвта, нещо неизбежно и безмилостно; тя се бореше против него със зъби и нокти, понякога сполучливо, понякога безнадеждно, и когато отпаднеше съвсем, чувствуваше, че има само едно спасение — да е добър към нея и да я обича. Беше наистина добър към нея, но можеше ли да я обича? Страхуваше се да мисли за сърцето му, но чувствуваше сигурното му другарство. Не, не беше достатъчно! И чая проклета история с нейните родители! Тя потрепера в тъмното и после — съвсем внезапно:

— Бо, презираш ли ме, че съм незаконородена?

Той се засмя в мрака, тихо и меко; когато дръпна от цигарата, светлото й връхче освети лицето му и тя можа да го види — в насмешливата му доброта.

— За какъв ме смяташ, мъничка?

Гласът му звучеше искрено и тя въздъхна с облекчение.

— Но не може да не ти е неприятно…

— Неприятно? Да. Но от съвсем друга гледна точка…

— Разбирам… Роднинството…

Той се засмя отново.

— Та ти не си ми сестра, а само мъничка братовчедка… И не това е причината, а нещо във връзка с това…

— Бо! — възкликна тя умолително. — Та нима толкова мразиш Тиховците?

Отговорът се забави, но цигарата светеше ожесточено. Сърцето й почна да примира.

— Както съм направил в тая омраза изключение за себе си, толкова по-лесно е да включа и тебе… Неприятността се отнася евентуално до едно същество, което ще се роди със страшно обременена наследственост…

Страшен шемет я обзе и болка в сърцето.

— Не говори!

В тоя сложен, задушен вик той различи само гняв.

— Какво, Дани, не ме ли искаш вече?

— Мразя, задето така спокойно говориш…

— Не се лъжи по гласа ми, мила… И ние мъжете си имаме стратегия…

Дани чувствуваше, че очите й се пълнят със сълзи, чудна слабост подкосяваше краката й; в един миг тя не можеше вече да се противи и се залови жадно за ръкава му. Топла нощ беше наоколо, топла и синкава, и светулките все още валяха като дъжд над храстите.

— Трябва да ме обичаш! — каза тя. — Трябва да ме обичаш…

Тя не искаше, а се молеше да я обичат — почти отчаяна и сломена; той спря сред пътеката и взе главата й между ръцете си — усети на устните горчивите сълзи. И това беше всичко — освен гласа му, нескрито развълнуван.

— Мила моя, не трябва да мислиш за мене, че съм лекомислен… Може би съм само съвсем мъничко изхабен.

Дани се успокояваше бавно с лице на ревера му.

— Луда съм! — каза тя. — Не съм на себе си…

И тръгна изведнъж поривисто, така че го остави забъркан на средата на пътеката. По-късно той измърмори:

— Прощавай, Дани, но разкажи ми нещо за твоето раждане…

Момичето сякаш го освети с очите си. Ааа! — обаждаше се тихо морето и имаше нещо в тези звуци, което приличаше на сепване и на малко завист. Но тя му се усмихна — кому не се е усмихвала така жена, а колко малко са забелязали. Ааа! — мълвеше морето в знак на дълбоко разбиране. „Ти, старо, старо море — мислеше той, — колко струва твоята вечност, като нямаш нужда от любов!“ Дани каза:

— Слушай, за да не ме питаш друг път! Родила съм се в Шумен, отдето е и майка ми. Сегашните ми родители тъкмо се били отчаяли вече, че няма да имат деца, и се готвели да вземат едно от яслите. Взели мене. Тогава татко бил лекар в Айтос и чичо ти му помогнал да се премести тука и да се обзаведе. Била съм бебе — хората не го познавали и не подозирали, че съм осиновена. Сама открих печалната истина на една ученическа екскурзия в Айтос. Попът, който ме е кръщавал, е страшен пияница — такъв тука в града няма. Манастирски поп — дявол го знае какъв. Напи се ужасно и — понеже вече ми знаеше името и коя съм — каза половината от истината: че съм осиновена. Останалото изтръгнах от баща си, но много трудно. Тая тайна споделих с Дияна срещу нейната тайна. И никой друг не знае — освен родителите, онзи поп и сега вие двамата с Нанев.

— Приличаш на майка си — каза той необмислено.

Някакви бръчици се появиха по челото й — не харесваше своята майка. Защото бе слугиня? Не, не, Дани си беше достойно момиче. И той провери за причината.

— Но тя някога е била хубава жена…

Дани се разсмя.

— Това ли е утешението? Сега според тебе е грозна, така ли? А и аз ли ще стана като нея?…

— Твоят живот е съвсем друг…

— О, миличък! Ти се отказваш от биологията…

Те мълчаха, но и двамата мислеха за едно и също нещо — Тони! Тая последна стъпка съвсем не беше лесна, но после — какво облекчение! Щастие е, че са толкова млади и че толкова много има пред тях. Той обмисляше своето поведение, тя — своята помощ. Някаква чудно хубава перспектива обзе за няколко минути ума й. Тя започна предпазливо:

— Ще ти бъде тежко да се прибереш после в града…

— Няма да ми бъде тежко, Дани… Тежко ще бъде, ако Тони ме покани да остана във вилата… Няма да има предлог да откажа.

Тя се усмихна — готово!

— Предлог? Много лесно. Преди да обещаеш това на него, ти си го обещал на мене! Нали разбираш?

— О! Чудесно… Ами татко ти?

— Татко е в града…

Ако хората можеха да чуят биенето на чуждите сърца, много често биха се чувствували неудобно. Той пое ръката й при раздялата — трескава! — но не знаеше, че и тя отнесе същото впечатление. „Каква хубава фигура!“ — мислеше той, докато я изпращаше с поглед. Небето над него не беше много тъмно и на фона му доста отчетливо се изрязваше китайският покрив на вилата. Вратата леко скръцна и той пое пътеката, настлана с морски пясък, обзет от мрачни предчувствия. Скръц-скръц! Стъпките му — листата, — тихият прилив на вълните, които заливаха брега с тъмен воден килим. Много шумове, но колко първобитни — бръмчене на нощен бръмбар, шум от крила в храстите, крясък на птица. И никакъв белег на човешко съществуване! Вилата изглеждаше на запусната; прозорците тъмнееха, коминът никога не бе димял. Крясък на птица! Мина край парапета и сложи крак на първото стъпало — искаше му се да обхване с един поглед цялата веранда. Той направи още една стъпка напред и почувствува желание да направи три назад. Късно!

Тони седеше край масата и пред него както винаги имаше бутилка вермут и полупразна чаша; в мрака изглеждаше по-едър от всеки друг път, по-тежък и някак злокобен. Главата му не беше потънала между раменете както обикновено, а висеше на гърдите като подсечена — приличаше на заспал или мъртъв. Някакъв ужас го облъхна — последните стъпки и гласът му:

— Здравей, Тони!

Изглеждаше, че не е разчитал на отговор, защото трепна силно, като чу глухия глас на братовчеда си:

— Здравей, Бо! Седни!

Нещо като заповед звучеше в последната дума. Той се подчини и облиза сухите си устни. Ужасен, ужасен! В тоя миг като мълния, която осветява мисълта — ще ме убие! Все пак наместваше се спокойно на стола си с онзи инстинкт, който кара осъдения да дири последно удобство и върху електрическия стол. О, този крясък на проклетата птица! Тони помести главата си с опакото на ръката и сега тя изглеждаше някак възнак, някак като на бръснарски стол; беше изумително, че смъртта на жена му е могла да го съкруши дотолкова. Богомил се поведе бързо по тая мисъл.

— Малко ще е, Тони, ако ти поднеса съболезнованията си…

— Пий! — каза Тони вместо отговор и бутна една чаша пред него. — Ами на тебе някой поднесе ли ти съболезнования, бедни братовчеде?…

Той потрепера от гласа му — безжизнен и далечен и с нотки на интимност, които сякаш говореха за обща тайна. Сам ли се беше досетил, или Филип му бе казал нещо повече? Той настръхваше неуловимо при неговия мрачен и по-мътен поглед. Беше трудно да си представи човек, че такъв едър мъж, и при това така спокоен, така зазидан в себе си и толкова далече от тая действителност с нейните смърти и със скърбите й, може да бъде поразен така дълбоко от някаква загуба. Богомил чуваше отвратен тежкото му дишане. Половината от масата отразяваше слабата светлина на небето, така че другата половина изглеждаше още по-тъмна. Очите, устните и бръчките на Тони бяха пълни с мрачина, която се мъчеше да залее цялото лице.

— Леля Емилия ти е разказала как се случи нещастието…

— Да! — каза Тони кратко. — Но това не е всичко…

Той млъкна. Нещо зловещо имаше в мълчанието му и нещо стаено. Бо го наблюдаваше и му се струваше, че тая неподвижност е лъжлива, че всеки момент може да избухне като вулкан, който ще помете всичко с горещата си лава. Той втвърди развълнуваното си сърце и каза почти сухо:

— Вярно, това не е всичко… Преди да отиде в стаята си, тя — такова — стана жена… от мене…

Лицето на Тони не се промени към по-лошо, но в гласа му звучеше учудване, което се стори на младежа неподходящо.

— И въпреки това остана жива?

— Да… После се е случило другото, на което не съм бил свидетел…

— Така!

Само тая безжизнена думичка той не беше готов да чуе — прозвуча му студено като присъда. Не беше ли дошъл последният миг, мигът на разплатата? Не го изпускаше, но Тони все още му се струваше непроницаем, с очи, обърнати към себе си, сякаш се вглеждаше в своето собствено сърце, за да подири там решението.

— Моят баща е убиец! — каза той с безизразния си глас. — Но и ти, Бо, и ти също си убиец…

Младежът знаеше, че ако Тони измъкне някакво оръжие, то няма да свърши тая работа много сръчно. А не би ли могъл тогава да го обезвреди, като го хласне силно с масата? Когато Тони посегна към джоба си, той се беше вече приготвил: бяла носна кърпа се появи и той се отпусна на мястото си с облекчение…

— Не бягам от своята вина…

Тони избърса с кърпичката сухите си очи.

— Нито пък аз бягам от своята… Има още един убиец — истинският! — Той повиши патетично гласа си. — Това съм аз!

Богомил трепна и го погледна — в избърсаните очи се беше появило нещо като влага.

— Не ме смятай за луд! — избъбри Тони с глас, в който се чувствуваше горчивината. — Спомняш ли си своето пристигане? Там на площада? Е да, но ти не знаеш защо така настоявах да дойдеш у дома! И сега все още не знаеш! Направих го, за да я видиш и да се влюбиш в нея… И тя също в тебе…

Последните думи едва се изтръгнаха от устата му.

— Това е истината, колкото и мръсна да е тя… Но понеже знаеш много — нека ти кажа и това, което не знаеш. Заради нея го направих… донякъде… Тя имаше нужда да обича и да бъде обичана. Плачеше нощем и плачеше — не можех вече да понасям! Та сърцето ми не е от камък! Съжалих я — винаги съм желал тя да е щастлива! Вярваш ли ми? — Някакво настояване се появи в гласа му. — Вярваш ли ми?

— Нямам причини да не вярвам — каза той уклончиво.

— Виждаш ли? Още щом пристигна, и плачовете изведнъж спряха! Аз си въздъхнах успокоен, забележи как съм въздъхнал — успокоен! Защото разбрах по-късно, че съм го направил заради себе си… от егоизъм… да не чувствувам ужасното угризение на съвестта си поради това, че е нещастна… да избягам от вечния тормоз на сълзите и на очите й, които ме обвиняваха… Да не чувам този плач, пред който бях виновен… За своето спокойствие направих всичко!… Но аз ти се кълна, Бо, пред всичко, което имам свято, че не очаквах лошия край… Мислех, че я познавам, уви!… Мислех, че играта помежду ви ще я залъже и ще запълни донякъде съществуването й… Това е голямата ми грешка, но аз винаги съм бил сляп за природата и нейните инстинкти… Ще ми повярваш ли, че е било така? Не бих могъл да я тикна умишлено към гибел — та нали я обичах, та нали я обичах? Вярваш ли ми?

Тони млъкна, пълен с очакване и със смазан изглед. От нестройната му реч Богомил разбра преди всичко, че не го грози опасност. И изведнъж верандата сякаш се завъртя пред очите му — ужасна мисъл! Не беше ли действително изпратил Дияна в прегръдките му на смърт? Да се отърве от нея, ако животът му сред сълзи и угризения е бил станал вече непоносим? Той скри лицето си зад своите тънки, дълги длани — страниците на миналото летяха пред очите му, обхванати от вихрушка, и той виждаше ту едно, ту друго: шеметни сцени от влака, белите пари, пиянската нощ на верандата, куфарчето! Завиваше му се свят като през онези страшни нощи на канапенцето в гостната. Стига! Той свали ръцете си — чувствуваше истината. Тони е вярвал, че Дияна няма да стигне докрай — наистина! Все пак допуснал е и страшната развръзка, но в дълбините на сърцето си като че ли не се е възпротивил на това. Почти не се е възпротивил! Измъчваше ли го сега тая вина? И какво да му отговори? Преди още да обмисли — той чу гласа си:

— Напразно се обвиняваш, Тони! Разбира се, нямаш никаква вина. Никой няма вина! Единствена може би… съдбата!

— Съдбата — отвърна Тони като ехо. — А какво е съдбата? Предопределение?

И странно — тая последна дума в тоя миг не му прозвуча така далечно и фалшиво, както винаги досега. Защо пък не — предопределение! Не бе ли то същото — необходимост? То трябваше да се случи и то щеше да се случи при всички обстоятелства в кръга на тая къща и на тия хора. На всички тия хора! На всички! Но сам той какво бе търсил между тях? Сам той — тяхна издънка? При всичко ново — старото не бе ли изцяло в него? За да бъде в безопасност, трябваше никога да не се допира до тях. Никога и за нищо.

И той чу отново въздишката на Тони. Чашата в тежката му ръка потреперваше. Тони я поднесе до устните си и младежът дочу ясно звук от стъкло и зъби. Зъзнеше! И все пак някаква живинка се бе появила в погледа му, едрата глава отново бе придобила своята вечна поза. Бе съвсем очевидно, че се успокояваше, чувствуваше се навярно пооблекчен, с неизбежното облекчение, което е смисълът на всяка изповед. За него — добре, но младежът чувствуваше как сякаш някаква груба ръка мачкаше нервите му. И мълчанието ставаше вече съвсем непоносимо.

— Към тебе, изглежда, вече няма никаква опасност — каза той глухо.

Тони поклати неохотно глава.

— Това е добре… Утре ще ти донеса куфарчето.

Тони махна небрежно ръка и запита с някаква спотаена тревога в гласа си:

— Тука ще спиш, нали?

— Съжалявам, Тони… Не бях сигурен, че ще те намеря, и уговорих да нощувам у Давидови… Те вече ме чакат…

Живинката в очите на Тони угасна.

— Да допием поне вермута — избъбри той. — Дай по-насам чашата…

Богомил изпи своя дял малко прибързано, за да прекъсне и последните нишки, които все още му препречваха свободния път. Срещу него Тони дишаше тежко и шумно — както винаги когато препиеше. Нервите на младежа бяха изпънати до крайност — нямаше ли най-после да свърши тежкият кошмар?

— Ще запалиш ли? — попита Тони.

Нещо в гласа му го стресна — нещо познато, но далечно, нещо прелъстяващо и молещо — като заглъхваща песен на сирена.

— Каква цигара? — трепна той и се взря в мрака. Лицето на братовчеда му бе странно напрегнато — почти нетърпеливо.

— Каквато трябва да бъде! Разбираш ли? Каквато ни трябва!

Нещо молещо и съзаклятническо имаше в гласа му, сякаш бе коленичил невидим в краката му. Младежът поклати глава нетърпеливо.

— Съжалявам, Тони! Чакат ме…

Тони сякаш потъна в креслото си.

— Добре! — каза той глухо. — Мога и сам. И по-добре! Хиляди пъти по-добре…

— Да! — съгласи се младежът. — Така е по-добре…

Той стана. Още миг, и ще бъде свободен — какъв миг!

Получи в ръката си нещо, което лепнеше от потта му — неговата ръка, и едва ли не извика с последното си търпение — „довиждане“!

— Довиждане — каза Тони. — Бог да е с тебе!

Бог? Това вече звучеше съвсем ново за Тони. Мина между столовете и хвърли последен поглед на самотната веранда — там в креслото Тони изглеждаше по-печален и по-изоставен от всякога. Мракът в трапчинките и по гънките се беше разлял по цялото му лице, сякаш то бе покрито с някаква тъмна кърпа. Самотен и изоставен — такъв беше Тони в тоя миг, и освен това — неизразимо жалък. Дали заради това не можеше да намери в сърцето си нито капка съчувствие към него и съдбата му? Той премина последното стъпало и пясъкът изскърца под обувките му — далече, далече! Още при първите свободни стъпки му се стори, че отвсякъде нахлуват миризмите на земята и растенията, чувствуваше странно и топлината на земята, и прохладата на далечното небе — дори полъхът на невидимото море достигаше до него и милваше неуловимо лицето му. Горичката! Навлезе в нея и усети, че наоколо е по-топло, може би поради слънцето, което жълтеникавата шума бе задържала в себе си. Изведнъж някъде между стволовете се мярна бяла женска фигура.

— Какво правиш тука, Дани?

— Чакам те! — каза тя развълнувано. — Откога те чакам!

Той й отговори с усмивката си — мрак и топлина, и море, което почна да се провижда между клоните. Под краката им сухите съчки пращяха, някоя заспала птица изпърхваше в клоните. Стигнаха до отвесния бряг — зад тях дърветата, които отново задремваха, пред тях морето — безкрайно, сънливо и вечно. Увиснали над бездната — между морето и небето, — те вече не се чувствуваха самички и застрашени. Обгърнати от миризмите и шумовете на топлата земя, те чуваха само спокойното и равно ааа! — което долиташе отдолу, спокойно и все пак съвсем мъничко изненадано, сякаш му е била разкрита малка, хубава тайна. Две падащи звезди прорязаха небето като бели ракети, а на далечния бряг маякът светваше и угасваше, светваше и угасваше. Докато я вземаше в ръцете си, стори му се, че е част от тая земя и това море, които ги обгръщаха отвсякъде.