Павел Вежинов
Синият залез (49)

5

Пълнолунието заливаше двора на бялата къща и самата тя почти сияеше с матова белина; отникъде не излизаше никаква светлинка — само прозорците светеха на лунния блясък. По ъглите ниските дървета приличаха на хора, които се притулват и подслушват. Беседката беше пълна с мрак, но оловният й покрив хвърляше странна сянка, прилична на глава с римски шлем. Каменният плочник бе илюминиран като сцена — същата синкава светлина и същите самотни пейки, по които бяха нападали вече листа и бе забравен един копринен шарф.

Внезапно сцената оживя. От мрака излязоха две фигури, почти театрално прегърнати и безмълвни. Така както се движеха почти по средата на плочника, можеше да се допусне, че не се страхуваха от чужди погледи. Пък и кой ли би ги гледал посред нощ от тъмните прозорци към двора? Младите хора навярно разчитаха на това или пък бяха загубили всяка предпазливост. Той привлече момичето в прегръдките си, макар да се противеше. Целувката му попадна в брадичката й. За миг и двамата бяха неподвижни и притихнали, после той почувствува как тя леко потреперва в прегръдките му. Течаха мигове на неподвижност, странни мигове под синята светлина на луната. Отново всичко заприлича на гланцираните картички в старинните албуми и после отново всичко оживя; тя се откъсна от него с лек вик и каза тихо и глухо:

— Прекаляваш!

— Да седнем на пейката?

— Не! Не!

— Тогава да вървим!

Ръката му не я изпущаше, но и тя не се опитваше да се изтръгне отново. Те се изкачиха бавно по стъпалата на парадната стълба и когато минаха край отворения прозорец, и двамата погледнаха навътре — за един кратък миг и със свити сърца. Вратата се затвори след тях.

Малката старинна сцена опустя — само сенките се разклатиха едва-едва от вятъра, който мина през клоните на дърветата. Отново настана тишина, дълбока и сънна, после вратата на приземния етаж скръцна и някаква неясна фигура се плъзна в сянката на зданието. По ръста и по походката можеше да се познае, че е мъж, макар да бе облечен в нещо, което приличаше на халат или рокля; движеше се съвсем безшумно и леко, сякаш стъпваше по плъстени пантофи. Щом стигна до стълбата, той спря за миг, после с безшумни стъпки изкачи стъпалата; под отворения прозорец той отново спря и почна да се ослушва напрегнато. Стаята на Дияна беше тъмна, но през цепките на вратата съвсем ясно се виждаха светлините на лампата от другата стая. Фигурата се изправи с целия си ръст. Човекът навярно размисляше нещо.

В тоя миг зад входа се чуха стъпки и в ключалката заскриптя ръждясалият ключ. Човекът на стълбите трепна силно, после се улови за рамката на прозореца и като стъпи на една издатина, с леко пъшкане се прехвърли в стаята. На входа се показа Богомил с напрегнато лице, зачака — тишина, след това силен вик:

— Стойте!

Чуха се стъпки и едно тихо пляс-пляс! — като шум от пантофи, ругатня! Светна силно електрическо фенерче и снобът изскочи вън от стаята, прибра се — някакъв сподавен мъжки глас нещо разпореждаше: дрън! Какво падна? Не трябваше да се бави повече, върна се обратно в гостната. На пътя му се изправи Дани, готова да бяга, и го погледна умолително.

— Отивам си, Бо!

— Сега, Дани? Невъзможно!

— Моля ти се! — каза тя със задавен глас. — Та той е вътре!

Богомил се усмихна. Действително беше вътре! Плъхът беше влязъл в капана, който така старателно му бяха приготвили. Тези целувки на плочника под ясната светлина на луната бяха съчинени и приготвени като примамка в капана. И той се беше намъкнал в него, без да се усети. Как ли би могъл сега да се оправдае?

— Не си ли любопитна?

— Не, Бо, не! Отивам си!

Момичето уплашено се спусна към изхода, но успя да направи само няколко крачки. Вратата на спалнята се отвори и на прага застана старият Тихов. Лицето му изглеждаше изкривено от ярост и злоба.

— Дани! — извика той страшно.

Дани спря на мястото си като простреляна, после леко залитна. Младежът я подкрепи, като не изпущаше из очи стареца. Зад гърба му се показа следователят, тъмен и развълнуван, с тържествуващ блясък в очите си — сложи ръка на рамото на побеснелия Тихов и каза строго:

— Не вдигайте шум! Ще свършим помежду си.

Лицето на стареца никога не се бе отличавало със стройност на линиите, но сега чертите му бяха разкривени и разбъркани по невъобразим начин. Конвулсии бягаха по него, подбрадникът трепереше в остри спазми.

— Дани! Мизернице! — изкрещя той отново.

Богомил изнемогваше от могъщото желание да се нахвърли с юмруци срещу чичо си, после погледна към нея — стоеше сред стаята, изправена с целия си ръст, бледна, но с някакво особено достойнство в стойката. Паниката и ужасът бяха преминали, някаква отчаяна решителност се четеше по лицето й.

— Засрамете се! — каза тя глухо.

— Ти се засрами, кучке проклета!

Преди някой да успее да се намеси, той свали със силен удар стареца на пода, после го вдигна за реверите на халата и го хвърли върху едно кресло. Никога след това не можа да си обясни откъде бе намерил сила да извърши с такава лекота работи, на които не бе привикнал.

— Ще те убия! — изръмжа Богомил. — Ще те смажа като червей!

Чичо му беше рухнал в креслото и го гледаше оттам с ужасени очи. Конвулсиите бяха замръзнали на лицето му.

— Успокойте се! — каза следователят. — Та вие ще го убиете…

Дани се приближи до младежа, поглади леко косите му, затвори устните, които се опитваха да кажат нещо: беше все още бледа и безмълвна, но очите й странно блестяха.

— Успокой се — каза тя. — Не бива!

— Зная! — въздъхна младежът. — Не бива!

— Успокой се!

— Спокоен съм вече! Съдът трябва да бъде спокоен и безпристрастен.

— Ти ли ще ме съдиш, куче такова! — избухна яростно старецът.

— Аха, куче!

— Ти ли и тая ли мръсница!

— Бъди благоразумен! — предупреди го младежът. — Но какво приказвам! Ако беше благоразумен, щеше ли да влезеш така лесно в клопката?…

— Клопката! — изхриптя чичо му. — Ти сам си в клопката, убиец мръсен!

— Сега пък убиец!

— Не си ли? И мене едва-що не уби! Развратно куче! Да влизаш в чужди домове, да грабиш жените… Мръсен, развратен убиец…

Бо погледна озадачен чичо си. Казваше го с такъв тон, сякаш самият той беше невинен като ангел.

— Не! — каза той. — Убиецът сте вие…

— Ще видим! Още утре ще се разбере — не, още сега! Умряла я намерих в стаята й, издъхнала! — Той се задавяше от ярост. — Още утре ще поискам да ви арестуват…

— Май че закъсняхте с арестуването и сега никой няма да ви повярва! Пък и какво можете да кажете, като нищо не сте видели!

— Не съм бил видял! А уши нямам ли? Защо се бавихте тука в стаята?

— Как защо? Ами че поприказвахме си като стари приятели, като братовчеди! — каза младежът с безочливост, която беше умишлена.

Старикът сякаш подивя.

— Мръсота и нахалство!… Ти… ти! Кого лъжеш? Мене ли? Или лъжеш този наивник тука, тоя простак следовател! О, аз и с него ще се разправя — има къде да ми мине думата! Не знаете вие кой е Тихов, не го познавате! Как смеете да влизате в чужди дом — капани да ми правите, та в затвора, а? Ти ще влезеш в затвора, ти уби любовницата си — на площада ще го извикам.

— Говорите безобразия! Сто души ще потвърдят, че ни свързваше само най-чисто приятелство…

Старикът стана от креслото с разтреперани колене. Изглеждаше, че се задушава.

— Това нахалство не мога да търпя, не мога! Да не беше поне нахален, та да те пожаля, както досега те пожалвах! Мръсота! Лъжи простака следовател, ама мене що лъжеш, като чух и видях! Та не я ли внесе на ръце? Приятелка на ръце ли се носи? Приятелка целува ли се по устата? Приятелка казва ли „милички“?…

Следователят чоплеше, разсеяно върха на носа си.

— Добре! — каза той. — Отлично!

— Значи умрялата внезапно проговори — добави иронично младежът.

— Как така умряла? — попита с недоумение старецът и веднага се досети, че е развалил играта си. Изгледът му стана съвсем жалък.

— Видели сте я значи жива в стаята! — каза строго следователят. — Защо преди това искахте да ме заблудите?

— Никого не заблуждавам!

— Положението ви е доста сериозно! — забеляза малко раздразнен следователят. — Как ще обясните на съдиите защо сте влезли посред нощ в стаята на снаха си? Те, като знаят прекрасното ви минало, много лесно ще си обяснят. Искали сте да я излъстите! Това е всичко! Да я излъстите! Отвратително!

— Какво приказвате! — слиса се старецът. — Вземете си думите назад!

— С удоволствие бих ги взел, ако можех да си обясня какво сте търсили посред нощ в стаята й.

Тихов го погледна уплашен.

— Защо се правите на дурак! Та нали точно затова изиграхте тая сцена — да си обясните защо съм влязъл в стаята й. Вратата почна да се отключва и понеже не можех да допусна това теле да ме завари на стълбата, прехвърлих се вътре…

— А какво сте търсили на стълбите посред нощ?

— Какво ли? Пазех честта — семейната чест пазех! Стоях си на прозореца и видях как тя стана посред нощ и как влезе в стаята на този подлец! Влезе и не излиза! Мърсуват, рекох си! Трябва да видя, трябва да ги изритам. Тони ли ще бъде глупецът?…

— Признахте значи, че сте влизали в стаята й…

Някакъв ужас се мярна в очите на стария човек.

— Признал ли? Нищо не съм признал — да си го знаете! Никога нищо няма да призная! Не съм глупец — ехей! Да имате да вземате! Кой ме е видял да влизам? Никой!

— Е, тука вече грешите… Видяла ви е госпожица Давидова…

— Видяла ме е? Тя? — Той изглеждаше потресен. — И ще свидетелствува против мене? — Старецът се закиска отвратително. — Против мене?

— Та защо не! Да не сте й нещо… баща?

Старият Тихов все още се кискаше с отвратителния си смях. Някакво лукаво тържество тлееше в очите му.

— Баща съм й! — каза той тържествуващ. — Баща! Разберете го всички — ба-ща!

Той изгледа победоносно слисаното лице на племенника си, обърна се към следователя, за да се наслади и от неговото смайване, но остана излъган. Човекът с чадъра го гледаше спокойно и подигравателно, не личеше да е ни най-малко изненадан. Богомил в първия миг не повярва на ушите си, после на думите на старика. Той чакаше негодуващото възклицание на Дани, но момичето зад гърба му тайнствено мълчеше — само ръката й трескаво притискаше рамото му.

— Дали сте баща на госпожица Давидова, или не сте — това за мене няма никакво значение! — каза спокойно следователят. — Вашите семейни истории не ме интересуват! Интересува ме фактът, че сте умъртвили нещастната жена, за което съм длъжен да ви арестувам…

— Мене? Вие не сте с ума си…

— А как? Или искате да оставя престъплението ненаказано?

— Какво престъпление, моля ви се! — възрази разпалено старецът и отново в очите му почна да се мярка ужасът. — Не е никакво престъпление! Престъпление ли ще бъде, ако поканя някого на обяд, а той се задави с рибата и умре?

— Не ви разбирам!

— Какво има тук за разбиране? Нима съм мислил, че като влизам в стаята, това ще й донесе смърт!

— Как не! Нали ви беше известна сърдечната й болест?

Тихов изгледа с негодувание следователя и нещо като достойнство се появи в осанката му.

— Никой вкъщи не знаеше! Жена ми не знаеше, та аз ли?

— И все пак посегнахте върху нея?

— Какво посягане! — избухна той. — Шарлатанин сте, мръсен човек сте! Какво ще посягаш на умряло! Като влязох в стаята, тя извика тихо и млъкна. Приближих се и видях, че е мъртва, по лицето я познах!

— В тъмното?

— Не беше толкова тъмно, виждаше се! А лицето й — сами видяхте, как да не позная, че е умряла!

— Това е лъжа! — извика следователят като бесен и удари с юмрук по масата така силно, че една ваза подскочи във въздуха и се разби с трясък на пода. — Лъжа е! — Той повтори удара и се надвеси почти над лицето на стреснатия нещастник. — След като сте влезли, вие сте разговаряли с нея!

Ударите с юмрук по масата и крясъкът сякаш съсипаха изведнъж слабите нерви на стареца. Той се разтрепера, сви се някак странно, стана мъничък и жалък със смъртно изплашеното си лице.

— Разговаряли сме? — бъбреше той. — Та как може? Как така с умрял човек ще разговарям!

— Значи е била жива!

— Мъртва беше! — изпищя тънко и истерично Тихов. — Беше умряла, просто беше труп! Щом ме е видяла, и издъхнала! Как така ще разговарям с издъхнала?

— Но госпожица Давидова е чула!

Старият Тихов изглеждаше покрусен. Някакви жалки мътни сълзи се появиха на очите му, подбрадникът му трепереше.

— Лъже! Мрази ме и лъже! Отдавна знам, че ме мрази! Отвращава се от мене! Затова е излъгала — за да ми напакости!

Следователят изпусна от устата си много въздух — като машина, която намалява налягането, и избърса челото си с някаква тъмна кърпа.

— Доста! — каза той. — Подобно нещо госпожица Давидова не ми е съобщавала. Исках само да проверя доколко говорите истината.

— Зна… значи?

— Значи, че смятам аферата приключена, освен ако… хм!… вие нямате някакви претенции…

— Какви претенции, Боже мой! — възкликна старецът. — Никакви, абсолютно никакви…

— Нещо против племенника — забеляза иронично следователят. — Нали сам искахте…

Тихов беше повъзвърнал куража си, поизправи се.

— Исках ли? — възкликна той. — И още искам, разберете го! И то е веднага да ми напусне къщата, веднага!

Богомил се усмихна сардонично.

— Чу ли? — кипна старецът. — В същия миг — хайде! И ти, никаквице! — обърна се той към Дани. — И ако ми се мернете още веднъж пред очите, ще ви гоня с храчки, да си го знаете!

— Никога не съм имала нужда от вас! — каза сухо момичето.

Тихов извади някаква кърпа от халата и избърса с нея цялото си лице; когато я свали, някакъв зъл блясък имаше в очите му, зъл и отмъстителен едновременно. Бо го гледаше с отвращение, но в същото време чувствуваше, че все пак малко го съжалява и че му е обидно за него — така нищожен изглеждаше в този миг с изнуреното си от вълненията лице. Косата му беше сплъстена, изпод халата се подаваха някакви бели връзки, по реверите се забелязваха остатъци от храна. Мръсен и жалък беше, почти пред прага на пълната си разруха.

— Може би ще има за какво да съжаляваш! — каза той най-после. — Сигурно ще има!

— Вярвате ли?

— Вярвам! — кипна той. — Преди много време вложих в една банка, по настояване на майка ти, голяма сума, която сега е още повече пораснала от нейните влогове. Тая сума щеше да ти се предаде за зестра, разбра ли! Сега няма да получиш нито аспра! Лишавам те от наследство! — възкликна той тържествено и сам се упои от фразата си. — Не мога да дам пари на дъщеря, която крои конспирации против баща си! Това е то!

— И без това никога не бих приела от вас нищо!

— Дори от майка си?

Богомил видя как следователят трепна и обърна поглед към вратата. Зад гърба му Дани каза раздразнено:

— Оставете на мира майка ми!

Следователят изглеждаше странно неспокоен, хапеше устните си.

— Да приключим! — възрази той нетърпеливо. — Доколкото разбирам, всички, които са в тая стая, имат интерес да мълчат и ще мълчат.

Старецът поклати уморено глава и се загледа в пода.

— Все пак има още един човек, който знае! — каза бързо следователят.

Докато всички в стаята го поглеждаха учудени, той се отправи с необикновена бързина към вратата, която съединяваше гостната със салона — отвори я със силен замах и малък безразборен шум от възклицания посрещна странната гледка: пред прага на отворената врата стоеше като истукана старата слугиня. Беше по нощница, върху която бе навлякла набързо някаква зацапана домашна престилка. Сухото и мрачно лице на жената беше неподвижно — само толкова: не уплашено или сконфузено, както би могло да се очаква за една слугиня. Само очите показваха живот — нещастни и измъчени очи, и горделиви очи в същото време, както беше горделива и осанката й. Достойнството не подхождаше на постъпката й — подслушване пред вратите на господарите. Нейната поза раздразни още повече следователя.

— Как смеете! — кресна той. — Я влизайте вътре!

Слугинята го погледна с нямо презрение, но все пак прекрачи в стаята. Очите й сновяха между Тихов и Дани и леко трепкаха. Тя мълчеше, и всички в стаята мълчаха с изпънати лица освен следователя, който затваряше вратата и мърмореше сърдито под носа си:

— Винаги ли подслушвате така? И какво чухте? Казвайте бързо!

Слугинята и сега не го удостои с отговор, нито с поглед дори — гледаше няма и отчаяна към господаря си. Следователят подскочи от ярост.

— Говорете, животно такова!

Дани извика уплашено.

— Господин Нанев! Моля ви да бъдете по-внимателен с нея!

Човекът с чадъра я погледна учуден.

— Защо? Нима тя е внимателна към мене… и към вас! Та тя е чула всичко и всичко ще издаде, ако иска. Ние сме в ръцете й, тя може да ни скандализира!

— Няма да го направи! — каза с разтреперан глас момичето.

— Откъде тая сигурност? Защо?

— Защото е моя майка!

Дани каза това с твърд глас, с леки нотки на екзалтация, и млъкна. Следователят отстъпи две крачки назад и се облегна на масата. Един миг всички изглеждаха мъртвешки неподвижни и вцепенени — мълчанието ги потискаше като тежка ледена стена. После стенният часовник громко отмери два удара и медните звуци се понесоха успокояващо из стаята.