Павел Вежинов
Синият залез (50)

1

Богомил се събуди и в първия миг не можа да повярва на очите си: намираше се в някаква тясна стая с опушен таван и с резедави голи стени, по които тук-там се виждаха следи от дървеници, загинали в безплодно бягство. Достатъчно му беше да види още олющения умивалник и високата емайлирана кана, за да разбере веднага, че е в хотел. Припомни си какво се бе случило. Стаичката изглеждаше бедна и злощастна, но поне завивките бяха чисти — дори ги помириса и усети веднага прясната миризма на сапуна, смесена с неизбежния дъх, който се получава при гладене с много гореща ютия. През нощта той бе намерил с мъка тоя малък хотел и бе спал непробудно в странното легло, което приличаше повече на люлка с разхлабената си пружина. Сега се чувствуваше по-бодър, отколкото през прежните утрини, чувствуваше се отспал и с избистрена глава. Още при събуждането бе усетил, че през тоя ден има да му се случи нещо приятно. Какво? Той се мъчеше да си припомни всичко, което го очакваше през деня, и се учудваше, че приятното му се изплъзва. Нямаше го, не можеше да го открие. Или пък то се беше вече случило — това последно откопчване от нещастията, които едва не го бяха изпратили в затвора? Той си припомни после съвсем отчетливо лицето на Дани, посребрено от луната и притихнало, с очи, които приличаха на мъртви зад полупритворените клепки.

Той въздъхна и въздишката, колкото и мъничка да беше, премина през тясната хотелска стаичка като повяване на огромни крила. През прозореца се виждаше къс от небето, странно благосклонно тая сутрин; една чайка прелитна като стрела, малко бяло облаче се разтапяше в синевината. Покой и слънце — колко обикновено! Малкото бяло облаче се разтапяше и чезнеше — струваше му се, че това е човешкият живот, който изчезва леко като бялата парица, която изпускаме от устата си в студеното зимно утро. Трябва да се диша дълбоко и често и все пак това е нищо, ако не гледаме и в себе си.

По коридора минаваше някакъв човек и кашляше със суха, бедняшка кашлица — кашляше и навярно не съзнаваше, че кашля, унесен в невеселите си мисли. Той се мъчеше да си го представи: старец с костелива адамова ябълка и корав нагръдник — тап-тап! — тътреше краката си по коридора, загубен като прашинка в милиардите прашинки — тап-тап! Човек носи част от своя живот като неосъзната кашлица — на всяка крачка по пътя си, — като кашлицата, която ни погребва. Странни дни бяха миналите, колко малко ги е разбирал! Той дълбаеше сърцето си и разгръщаше спомените като страници, които е чел небрежно през ред и през пет реда. Сега ги четеше знак по знак и се учудваше на малкото и подличко човешко сърце. Нима не беше търсил да се допре до ръката й, да поглади меките й коси? Това, което бе имал в сърцето си, за коя от двете е било? Дали би могло да се поправи? Нямаше ли вече нещо прекършено и нещо повехнало в чувствата, които се бяха спасили от изпитанията?

Каната на умивалника блестеше леко и хвърляше синкави отражения върху стената. На дъното на легена навярно имаше малко вода, защото върху опушения таван се виждаха други отражения, сребристи и концентрични, които от време на време потреперваха. Тогава между кръговете се появяваше светла мрежица и някакви светлинни точици, като слънчеви бръмбарчета, сновяха напред и назад. Навярно долу в партера някой ходеше, някой невидим и далечен, от когото не пристигаше дори звук, и все пак малката светлинна мембрана го усещаше. Нима тези малки спомени, които сега го давеха, не бяха като светлинните бръмбарчета, които усещаха стъпките на невидимия, но съществуващия? Тази малката, със силната брадичка и с коравите устни?

По коридора отново минаваше човекът със сухата бедняшка кашлица.

Мъничката визита у следователя не завърши без новости. Човекът в черно — тоя път съвсем домашен в плетената си жилетка — го въведе в малката си стаичка. Очите му бяха оживени и любезни.

— Знаете ли, че мадам Клайн заминава? — запита той, като бършеше дискретно гозбата по ъгълчетата на устните си.

— Тоя път — да. Но къде?

— Египет — казва… Намерили й там работа австрийските емигранти…

— Работа?… Не мога да си представя…

— Навярно на английска служба — забеляза с удоволствие черният човек. — Нещо разпитва за вас. Иска да ви види.

— Аз, да си призная — не особено.

— И каква услуга сте й направили? Голяма? Неописуема?

Богомил погледна любопитните му очи и изведнъж загуби всякаква охота да скрие истината.

— Попречих й да се обеси — измърмори той навъсен.

— Вие на нея? — повдигна вежди следователят.

— Какво чудно?

— Нищо. Но мислех си — тя на вас.

Младият човек се изчерви.

— Има нещо вярно. Но от какво съдите?

— Както винаги — от малко. На врата ви има особени следи, които днес още по-добре личат.

Така притиснат — трябваше вече да му разкаже цялата история. Следователят я изслуша замислен и неочаквано присъди:

— Неприятна история! С въже шега не бива…

Неприятна! Сам той веднъж се бе сблъскал с въже и с бесене и имаше от това най-тежки спомени. Богомил видя как лицето му посърна и странно умаля — после следователят махна с ръка, за да ги пропъди.

— Имате ли новини за чичо си? — попита той почти разстроен.

— Не.

— Давидов казва, че се е затворил отново в дупката си като язовец. А нервите му, както трябва да се очаква — в отвратително състояние.

— Това почти ме радва! — забеляза младежът.

— Мразите го…

— Защо да го мразя? Мисля, че ми е отвратителен…

— Отвратителен тъст? А?

— Не се подигравайте! — каза младежът намръщен. — Защо тъст?

— По задължение… Вие съсипахте зестрата на бедната девойка…

— Тя и без това не би взела нищо нито от него, нито от доктора…

Следователят се ухили.

— Все пак кого от двамата предпочитате?

— Да вървят по дяволите!

— Вие сте много опако момче.

— Добре — каза младежът. — Опако! Вие също сте опак човек, макар и способен. Но сте страшно опак.

Очите на следователя заблестяха от удоволствие.

— Харесва ми да бъда опак — каза той. — И вие ми харесвате. Изобщо цялата история страшно много ми харесва.

— Питайте мене! — забеляза младежът горчиво. — Нищо! Но кажете ми честно — ако не се бе появила Дани, бихте ли спрели вниманието си на стария Тихов?

— Знаех, че е той! — каза следователят почти обиден. — Бях сигурен!

— Охо!

— Не трябва да се учудвате. Щом приех, че не сте вие — работата много се улесни. Тогава кой? Филип не — защото от справката на часовете установихме неговото алиби. Не и Тони…

— Защо, моля ви се?

— Защото в деня на убийството той е минал границата при Свиленград.

Младежът се дръпна назад поразен.

— Тони минал границата! — възкликна той. — Сериозно ли говорите?

— Аз винаги говоря сериозно. Но Тони е минал границата съвсем без нужда. Имам сведения, че опиумната афера е ликвидирана само с един обвиняем. Този на снимката. Но и той, мисля аз, няма да стои дълго в затвора.

— Защо?

— Защото, млади човече, в аферата са замесени много видни хора. Дори мисля — от правителството. Ако се дръпне една нишка — би могъл да се разплете целият чорап. Смятате ли, че това е възможно? Разбира се — никога. Така че — в края на краищата — Тони е в безопасност. Предполагам, че сам той скоро ще научи това…

Младият човек се замисли. След първата хубава новина — Тони зад границата — сега отново го поливаха със студена вода. През последните дни след голямата опасност повече от всичко го плашеше мисълта за бъдещата среща с Тони. Какви обяснения би могъл да му даде? Разбира се — нищо извинително, освен ако скрие от него истината. Той въздъхна и каза, без да помисли:

— Възможно е значи скоро да се върне…

— Да — каза следователят. — Много е възможно.

За един кратък миг очите им се срещнаха. Богомил наведе своите.

— Навярно ще ви посети — каза той. — И ще ви разпита.

— Това е съвсем вероятно.

— И вие ще му кажете ли истината?

— Длъжен съм…

Младежът се усмихна печално.

— Към кого? Към Тони?

— Не. Към истината.

— Оставете! — каза младежът. — Бедната нещастна истина! Вие съвсем зле й служите.

— Защо? — попита следователят учуден.

— Защото не я познавате. Вие никога не знаете какво е истина. Вие сте сляп за истините.

Следователят се облегна на стола си с озадачено лице.

— Защо говорите така? — запита той искрено. — Вие имате най-малко право да говорите така. Ако сте свободен — то е, защото разбрах истината. Разбрах всички истини. Разбрах, че Тихов е причинил смъртта на снаха си. Разбрах, че той е баща на госпожица Давидова.

Богомил го погледна иронично.

— Дали! — измърмори той. — Не преувеличавате ли мъничко?

— Не обичам да се хваля.

— Добре. Кой съчини плана за залавянето на стария Тихов?

— Естествено — госпожица Давидова.

— Е, видите ли?

— Аз виждам, мой бедни приятелю, но вас ви е обхванала внезапна слепота. Помислете логично: госпожица Давидова ми предлага капан за стареца. Така ли? Но нима е възможно капан без стръв? Тя предлага себе си за стръв. Бедни приятелю, аз не я запитах като някой глупак — защо себе си предлага? Сам разбрах. Ако старецът бе ви видял на двора с някое кое да е момиче — това какво би го засегнало? Защо да излиза от дупката си заради това, че вие благоволявате да водите в стаята си жени? Както в първия случай с Дияна, той би се засегнал и би реагирал само ако жената, която водите, му е близка и — значи — нейната съдба лично го засяга. Та нали целият смисъл на спектакъла, който му устроихме, беше именно такъв: да възбудим с него у стареца чувства, аналогични на онези през нощта на нещастието и като последствие аналогични действия. Освен това аз знаех, че госпожица Давидова е осиновена.

— Знаели сте?

— Знаех. Зная всичко за хората. Зная дори какво мислят. Зная например вие какво мислите.

— Какво мисля?

— Мислите за Тони. Мислите дали не бихте могли да избегнете обяснението с него.

Следователят барабанеше гордо по масата и гледаше младежа с тържествуващи очи. Отново и за сетен път го бе поставил натясно. Богомил наведе глава и каза примирено:

— Добре. Да помислим за това.

— Да помислим.

— Преди всичко — какви обяснения да дадем на Филип и леля Емилия?

— Мисля — непълни!

— Непълни?

— Да, непълни.

— А истината, на която служехте?

Следователят махна сърдито.

— Дявол ви взел, опак младеж! Аз не съм задължен с истини пред декласирани хора.

— Харесва ми изразът. Но Тони на каква висота класирате? Любопитен съм.

Следователят се усмихна кисело.

— Така чувствувам — каза той внезапно. — Смятам, че трябва да кажете истината на Тони. Дявол знае защо, но трябва да му кажете.

Богомил го погледна подозрително.

— Вашата дъщеря ли ви внуши тая идея?

Следователят се изчерви като момиче.

— Да, моята дъщеря…

— Така. И не каза защо?

— Не, не ми каза…

— Тогава аз ще ви кажа. Тя смята, че в тази история аз все пак имам тежка вина. Аз трябва да я изкупя. Обяснението ми с Тони ще бъде част от това изкупление. Нещо като мъничко очищение от греховете. Разбирате ли?

— Разбирам — каза тихо следователят.

— Не, не разбирате! Сигурен съм! Вие разбирате само истината на логиката. Голямата истина на живота обаче не разбирате. За голямата истина на живота вие сте наивен като дете.

— Какво приказвате?

— Приказвам истината.

— Ах, моля ви се — каламбури.

— Не каламбури. Не казах случайно дете. Понякога детето си играе с пълния пистолет, така както вие си играете с човешките страсти. И когато пистолетът гръмне и убие някого край него, то дори не поглежда убития, нито съзнава, че има убит. То чисто и просто почва да разглежда опасната играчка, за да разбере откъде е излязъл гърмежът. Но да оставим този разговор. Да видим какви обяснения да дадем на Филип и любезната ми леля.

Следователят дълго мълча, после каза някак посърнало:

— Ще помисля за вашето дете и за пълния пистолет. Виолета също ми е казвала. Ти — казвала е тя — не знаеш на кого служиш. Ти служиш като слепец.

— Не искам повече да коментирам. Кажете за другото.

— Ще кажа и за другото! — възкликна сърдито следователят. — Ето! Няма да скрия вината на стария Тихов. Ще я обясня с някаква неумишлена случайност. Примерно — сторило му се е, че в стаята й има крадец. Изправил се е на прозореца й. Извиква я. Тя се събужда и понеже е сънна — изплашва се смъртно. Слабото й сърце не издържа и тя умира. Мисля, че трябва да бъдете доволен. Освен това — такова обяснение ще ги принуди да мълчат. И те ще мълчат.

— Виолета какво мисли?

— Тя мисли, че това е най-доброто.

Богомил се усмихна бледо.

— А сега, когато всичко е минало, нужно ли е да ви казвам колко много се чувствувам задължен към вас и към дъщеря ви?

— Нужно е! — въздъхна следователят, но очите му бяха усмихнати. — Нужно е с нещо да ми се отблагодарите.

Младежът се отдръпна смаян.

— Да се отблагодаря? Как бих могъл?

Следователят вече се смееше.

— Много просто. У вас все още е куфарчето на Тони.

За един миг в погледа на младежа имаше недоумение — лошо, свиващо сърцето недоумение. После сам се засрами от мислите си.

— Добре! — каза той. — Ще го поделим братски. Тони дори няма да гъкне.

Сега пък в очите на следователя се появи за кратък миг същото недоумение — все така отвратително и свиващо сърцето. После погледна веселото лице на младежа и измънка позасрамен:

— Да оставим лошите шеги. Все пак интересно е да надзърнем в него. Според мене много интересно е.

— Аз почти го бях решил! — каза младежът.

— Сериозно?

— Бях ви казал, че в него има ръкопис. Спомняте ли си?

— Нито за миг не съм забравил.

— Обърнете внимание — ръкопис. Нещо, което сам е писал. Имам чувството, че от тоя ръкопис ще научим нещо от печалната тайна на Тони. Защо се е оженил за жена, която в края на краищата не може да бъде жена? Как мислите? Това не е ли загадка?

— За мене — не! — каза с удоволствие следователят.

— Вие се шегувате.

— Не, не се шегувам. За това има само едно-единствено реално обяснение.

— Та кажете го! — възкликна младежът.

— Няма да ви го кажа. Или по-право ще ви го кажа, ако няма за него указание в ръкописа. Само така мога да ви принудя да отворите куфарчето.

Богомил се замисли.

— Но тука има едно малко затруднение. Аз имам право да взема ръкописа само в случай, че трябва да предам куфарчето на Дияна. Нали разбирате? Значи нямам всъщност право нито да го отварям, нито да чета ръкописа.

— Право?…

— Не ставайте глупав. Куфарчето е пломбирано.

Лицето на следователя се проясни.

— Така ли? — каза той. — Та аз мога да го отворя и затворя, без никой да разбере, че то е претърпявало някаква невинна операция.

Богомил се замисли за миг, после каза:

— Щом е така — да не губим напразно времето си.

Отнесоха куфарчето в малката химическа лаборатория на следователя и там между колбите, стъклените вани и епруветките то бе отворено за по-малко от десет минути. Когато отвориха капака, пред очите им изведнъж като че ли бликна богатство от пари, свити на грижливи пачки, скъпоценности и златни украшения.

— Това май че са акции — измърмори следователят.

Бяха действително акции — и при това чуждестранни. Разгледаха ги внимателно и откриха, че са издадени от три различни предприятия в три различни държави. Тяхната номинална стойност възлизаше на около два милиона лева.

— Та тоя човек е бил страшно богат! — възкликна забъркано следователят. — Невероятно богат!

— Не очаквахте ли? — попита с удоволствие Богомил.

— Честна дума — не!

— А ето — факт!

— И защо ли са от различни страни?

Младежът се усмихна.

— Не знаете ли какво значи международен капитализъм?

— Господи, имам някаква представа.

— Предполагам, че е излязъл от предположението за война. Какво гарантира, че ние няма да бъдем победените? Тогава — инфлация и парите все едно, че стават безобидни хартишки. Но той е групирал акциите си в едно американско, едно английско и едно германско предприятие. Досещате ли се? Едните от акциите, така или иначе, след бъдещата война ще се обезценят. Акциите на победените, разбира се. Но акциите на победителите ще се покачат и тогава, както казва леля Емилия, той ще избие чивията. Ако богатството му беше само в български пари — шансът да ги загуби всъщност не е малък.

— Направил си е добре сметката — измънка следователят.

— Мислите ли? — попита иронично младежът.

— Ами да! Като сложиш и на бяло, и на черно — ще спечелиш или от бялото, или от черното.

— Примерът не е съвсем точен — каза младежът. — Не е сложил на всичките вероятности. Има една страна, където не съществуват нито акции, нито международен капитал. Ако спечели тя?

— Да спечели тя? — попита със съмнение следователят. — Смятате ли го за възможно?

— Смятам го за сигурно.

Следователят премигна.

— Добре, но къде е ръкописът?

Ръкописът бе най-отдолу, под пачките с банкноти. И всъщност не беше съвсем ръкопис, а снопче листове, написани на пишеща машина. Той ги взе с интерес и прочете заглавието, написано с главните букви на машината:

Легенда за синия залез

Лъхна го някакъв далечен спомен за синкава вечер на верандата, там под китайския покрив, край дългата маса, лъхаща на безир, край вехнещия японски трендафил. И Тони! — тътреше се като ранен слон с бутилка вермут в ръцете си. Изведнъж го обхвана страстно нетърпение — по-скоро, в същия миг още да зачете ръкописа. Той измънка някакво извинение на следователя, който с молив в ръка пресмяташе богатствата, и наведе над страниците тънкия си нос.

„Тези страници съм ги написал сам аз на моя стар благороден «Ремингтон», който ужасно скърца и ми подава ту синя лента, ту червена, според своето настроение. Все пак се поколебах доста дали да напиша легендата с машината на канцеларски листи, или да си избера синя луксозна хартия и зеленикаво мастило. Стори ми се, че би било много претенциозно, като зная колко несръчен съм в писането. Моят син залез, който е така богат и така безумно красив във въображението ми, ще излезе навярно глупав и безсмислен, като го напиша, ще излезе наивен и постен. И все пак това няма да ме спре, защото идеите все пак трябва да поживеят, преди да изчезнат завинаги — глупавите, пакостни и безсмислени идеи, които са носели само беди и злощастия. Мъдростта не е идея, мъдростта е познание, и то дълбоко и вечно като света на звездите и планетите. Идеите търсят пътищата към мъдрото и вечното и това е толкова смислено, колкото да натовариш някое домашно кученце с бактериологически изследвания. Все пак за тъмните и безпросветни умове на хората това е единственият път да се тръгне нанякъде и да се потърси великото и вечно нещо.

Легендата

Слънцето е над всичко, огромното бяло слънце, от което идва всеки живот. То сияе голямо, страшно и недосегаемо, по-високо от хората, по-високо от планините, по-високо от белите облаци, и над него са само звездите на вечния нетленен живот. То е красиво и красотата му е безумна, но слепите човешки очи, които са толкова слаби и немощни, нямат силата да зърнат непосилната му хубост. Когато си отправят към него очите за дълго, те ослепяват. Тогава за тях настава царството на вечния мрак.

Животът е от слънцето. То го е създало от земната кал и от лъчите си, оставило го е тука на земята в образи и форми на животинската плът. От калта и лъчите са произлезли и мъжът, и жената. Винаги и винаги, докато слънцето е минавало бляскаво по синьото небе, калта и слънцето са били в тях. Любовта ги е слепвала да не се разпадат. Мъжът и жената са се хвърляли един срещу друг със своята сляпа любов и от нея се е раждал новият живот.

Мъжът е носил слънцето.

Жената е носила калта.

Любовта ги е слепвала.

Мъж или жена са се раждали, но са протягали ръце към слънцето, за да ги дари с живот. Ставали са на прах, но от прахта отново се е раждал живот под лъчите на вечното слънце. Поколенията са измирали, цивилизациите са угасвали в кърви, когато слънцето е залязвало. Много, много кърви са изтичали, когато слънцето е залязвало. Реките са потичали червеникави, кървави са ставали езерата, моретата и просторните океани са плискали зловеща съсирена кръв.

Идвала е нощта на риданията и скърбите — черна и безпросветна. Безбройни лесове от човешки ръце са се простирали към небето, към невидимия път на слънцето. Плачовете и риданията са преминавали над земята като мрачна буря.

Тогава слънцето отново се е показвало — огромно и кърваво. Наставал е големият кървав изгрев: кървави дъждове са плющели по стрехите на къщите, по горите и по плодните полета. Хората са гинели като мухите през късната есен.

Тогава първожрецът бавно се е изкачил по стълбите на стокатната кула и горчиви сълзи са капели по сребристата му брада. Там на върха е била площадката на молитвите. Той паднал на колене и издигнал към небето сухите си ръце. Тъжни, глухи думи се отправяли към изток.

«Слънце, слънце, слънце! Твоят жрец търси милост от тебе! По земята е само кръв и страдание! Отмини! Отмини!»

През своя блясък слънцето се усмихнало тъжно и бавно поемало пътя към зенита. На пладне, при най-големия блясък на лъчите му по нагорещените стълби, първожрецът се изкачвал на върха на кулата. Той простирал сухите си ръце към небето.

«Слънце, слънце, слънце! Само скръб и нещастия има в сърцата на хората! Скръб и проклятие е земният живот! Никога няма да бъдат щастливи смъртните, докато лъчите се стремят към тебе, а калта към земята! Твоите горещи лъчи разлагат слабите им тела на двете съставни части! Те се разкъсват! Боли ги! Боли ги! Едното се стреми да отлети, другото да потъне. Голяма е тяхната болка! Отмини! Отмини!»

Слънцето тъжно поемало своя път към залеза и облекчените хора се впускали в пир и славословия! Но ето идвал залезът и отново потичали кървавите реки, отново моретата и океаните преливали от зловеща съсирена кръв. Изнемощял, първожрецът изкачвал безбройните стълби и простирал костеливите си ръце към червения залез.

«Слънце, слънце, слънце! Не се ли насити на кървите и мъките? Не оглуша ли от човешките ридания? Отмини! Отмини!»

В черната нощ около кулата на първожреца се вълнувало човешкото море и воплите били по-силни от всеки друг път през деня на вечното слънце. Като море заливали воплите стокатната кула и първожрецът треперел, обзет от конвулсии. Изведнъж чудна мисъл докоснала ума на вечния старец. Той прострял ръка към тълпата и за миг воплите затихнали, риданията се смирили. Той казал:

«Пратете ми най-хубавата девойка тук на земята и аз ще измоля отново слънцето. Отново то ще блесне над тъжната земя!»

Дълго търсили хората помежду си най-хубавата девойка, докато я намерят. Старецът я приел в своята малка килия и отворил очи изумен. Сякаш някакво друго слънце, лъжливо, но неописуемо красиво влязло при него и го погледнало с ясните си очи. Старецът се разтреперал от вълнение.

«Дъще, ти ще спасиш човешкия род! Ти ще преживееш най-висшето щастие! Ще ти дам очи да видиш вечното слънце!»

Отново се изкачил първожрецът на високата кула и помолил с глух глас невидимото слънце:

«Слънце, слънце, слънце! Извор на живот, извор на радост, извор на скърби! Без тебе животът угасва, скоро ще дойде смъртта! Скоро земята ще бъде гробница и само мразовитите зимни вихри ще минават над гробовете. Върни се, слънце, върни се да спасиш живота на хората!»

На пладне старецът извел девойката на върха на стокатната кула. Щом тя погледнала слънцето с новите си очи, и паднала на колене пред неговата нетленна хубост. Щом слънцето съзряло девойката, и любовта изгряла в сърцето му, неземната слънчева любов. То се обърнало към девойката и казало тихо: «Ще те чакам вечерта на планината, където залязвам! Ела! Ела! Ти ще бъдеш щастлива!»

Девойката паднала по очи на високата площадка. Тогава първожрецът издигнал ръце към небето и тихо продумал:

«Слънце, слънце, слънце, твоята любима ще изгори в огнените ти прегръдки. Твоята любов не е за земните жени. Ако искаш да не я убиеш, остави своите горещи лъчи! Не бъди вече горещо и жарко! Покажи лицето си на хората — и те ще бъдат навеки щастливи!»

«Какво говориш, човече! — възнегодувало слънцето. — Нали моите горещи лъчи раждат любовта, от която идва животът? Ако изгубя своите жарки лъчи, нали ще погубя човешката любов? Никой мъж няма да отива към жената и никоя жена към мъжа!»

«Убий тогава своята любима!»

Слънцето се отправило нещастно към далечната планина, зад която залязвало. Там на големия планински връх го чакала любимата му, красива като най-светлите слънчеви приказки. Нещастно и скръбно се приближавало към нея и за пръв път разбрало тежката мъка на хората, страшната мъка на калта и на лъчите. Тогава блясъкът му бавно угаснал. Студено и синьо се приближило то към далечния планински връх. Любимата му протегнала към него сините си ръце.

Това е бил денят на Синия залез, денят на Вечността.

Голямата спокойна синевина преляла в душите на хората. Сини били и реките, и езерата, и далечните планини, и небето, сини били очите на хората, синя била и тяхната кръв, сини били и чувствата им. Без горещите слънчеви лъчи калта бавно отпадала, ронела се, изпръхвала, разтлявала се, губела се. В човека останали само слънчевите лъчи — сини и спокойни. Голямото щастие, голямото вечно спокойствие, без любов и без омраза, без кръв и без страдания, без горещина и без мраз — голямо синьо щастие в големия син залез, и вечен, и вечен! — това било новата съдба на хората. Те я прегърнали с радост! Любовта останала, но любов безплътна, любов като обичта, любов синя на сините чувства, любов като сияние, любов вечна — без мъките и без горещата червена кръв, без страстта, която убива и изпепелява, която е сляпа и нечовешка, която е създадена, за да роди от калта живот.

Тогава първожрецът се изкачил за последен път на високата кула, прострял ръка към синия залез и казал глухо:

«Слънце, слънце, слънце! Синьо слънце! За последен път ти говори твоят жрец, името на когото е Мъдрост. За последен път простирам към теб ръце! За последен път, преди да отида долу при хората, които досега бяха смъртни! Днес аз ще им раздам себе си, защото виждам, че те са щастливи, днес ще слезна между тях, за да вляза в сърцата им, да им дам последната утеха! От днес те ще бъдат безсмъртни! Това е моята орис! Отдавна бих се раздал, но защо би трябвало безсмъртие на страдащия, на нещастния, на тормозения от земните страсти, на разкъсания между калта и лъчите! Това безсмъртие би било наказание, по-тежко от всички други, жестоко наказание на Скитника евреин! Сега безсмъртието за тях ще бъде блаженство! Да бъде волята на Бога!»

Така казал първожрецът, старецът, името на когото било Мъдрост, така казал и слязъл между сините хора в прекрасната страна на Синия залез. Рояци сини птички летели около стареца, сини облачета окръжавали като сияние главата му, пътят му бил постлан със сини цветя.

Залезът

Когато разказвах на Дияна моята легенда, беше привечер, чудно синкава и нежна, като синия залез от легендата. Бяхме на верандата на моята вила край морето, за пръв път сами и така уединени от хората. Беше ми чудно какво намира в дружбата с един доста по-възрастен от нея мъж и когато я поканих да ме посети, съвсем не разчитах на нейното съгласие. Друга жена дори и не бих поканил, но Дияна се различаваше от своите връстници, както се различават слънцето и луната. Тя беше като луната със своята тъжна хубост, със своя кротък нрав, със своята миловидна усмивка. Струваше ми се бледа и безплътна, струваше ми се лишена от жизненост и от буйната кръв, която тика жените към компаниите на мъже, към танци и весели забави. Трябваше да мине много време, за да разбера колко съм се заблуждавал и каква страстна и буйна жена се крие под деликатната й външност. Но в оня миг тя беше само това — деликатна и нежна, с големи тъжни очи. Тя странеше от хората, а от мъжете сякаш бягаше. Бях разпитал за нея и бях разбрал, че не е имала никаква връзка с мъже, никаква даже невинна ученическа авантюра. Току-що беше свършила гимназията и все още приличаше на дете. Това ми даде кураж да я поканя, но я поканих, защото я обичах. Аз, тридесет и три годишният мъж, бях влюбен в това дете, което сякаш не искаше да стане жена — защото, както мислех, му бяха отвратителни всички грубости на кръвта и на сляпата страст. Беше толкова деликатна! Беше толкова невинна!

Помня като сега нейната бяла рокля, поръбена на полите и около деколтето и ръкавите с някакъв бледозелен копринен ширит. Нямаше по себе си никакво украшение освен красивата ониксова брошка на гърдите. Тежката черна коса падаше на раменете й, разстилаше се там свободно, без никакви панделки и без никакви фиби, без намесата на грубата фризьорска ръка. Седеше на креслото непринудено и се държеше непринудено, но в рамката на своята детинска свенливост. Никога, никога през живота си не бях виждал толкова красиво и невинно женско същество. Гледах я с омаяни очи и проклинах своята възраст, своя тромав и грозен изглед, своята непривлекателност и бях нещастен до смърт, че никога тая красота няма да се падне на мен. Би ли могла сърната да обича слона? Беше дори глупаво да се помисли. Все пак в здрачината очите й светеха така доверчиво, че аз се реших да й разкажа моята легенда.

Когато свърших, отправих към нея очите си. До тоя момент не смеех да я погледна, за да не се смутя, и се взирах втренчено към чезнещото в мрака море — погледнах я и ми се стори, че е малко пребледняла. Това откритие почти ме стресна. И тя ме погледна, и очите й сякаш пламтяха и сякаш бяха малко навлажнели. Гласът й беше смутен. Каза ми, че легендата е чудно хубава и че била страшно изненадана от моето умение да съчиня такава хубава приказка, тъй я нарече, точно приказка, после млъкна, но не отстрани очите си. Смутен до крайност, виждах, че тези очи са развълнувани, не само развълнувани, но и любопитни, с мъчително и смаяно любопитство. Струваше ми се, че тези очи чакаха още нещо от мене, някакво откровение може би или някакво безумно признание. Някакъв трепет се повдигаше в сърцето ми и ме задавяше, не можах да кажа повече нищо — та и какво ли имаше още за казване?

Тогава тя ми призна, че не всички алегории са съвсем ясни за малкото й мозъче. Усмихна се, като каза това, но усмивката й беше сякаш малко тъжна. Поясних й, че залезите са залезите на някои цивилизации или пък класи, загиващи в кървави войни. Изгревите са нахлуванията на варварите или пък революциите, тези най-големи от всички злини, които слагат край на това, което се нарича стара култура. Тая стара култура, която наричат декаданс или пък израждане, е едничката предпоставка за освобождението на човека. Обясних й, че точно в това израждане се крие всичкият шанс, защото то носи увяхване на животинските чувства, изхабяване на страстите и на нагоните, притъпяване на инстинктите и на половата чувственост. Кръвта почва да губи своята ярка и топла червенина и като при старите аристократични родове става вече синя кръв, така макар и образно казано. Освен това и човешкият ум претърпява същата метаморфоза, в него угасва интересът към всичко, което е свързано с грубите изисквания на тялото, умът се освобождава от плътта и като не намира утеха в нейното загниване, литва към по-висши сфери, които носят щастието на мъдростта. В такива именно щастливи моменти нахлуват варварите или избухват революциите, които помитат слабите си обезкървени противници. Получава се нов приток на жизненост и силна кръв, страстите отново се разпалват и отново минават дълги и мъчителни години, в които човечеството се грижи за своето жадно за първобитни изживявания тяло, за своите инстинкти, за своите нагони. Любовта се връща към простия животински акт, към голия нагон и ще трябва да се чакат отново десетилетия или векове, докато добият онази деликатност, душевност и финес, онова отърсване от животинското, което е било преди кървавия изгрев…

Отначало тя слушаше внимателно, но спокойно, със сведени към земята клепачи и с ръце върху масата, ръце като малки бели лилии, живи, но неувяхващи. Към края, когато й обясних подробно промените, които претърпява любовното чувство, тя вдигна към мене същите любопитни очи, същите чакащи очи, и сякаш някаква руменина мина по страните й — така ми се стори в мрака. Гласът й отново беше развълнуван.

— Щом е така… нали в страната на синия залез любовта ще бъде съвсем… как да кажа… платонична любов?

Така момичешки и така наивно зададен, нейният въпрос ме трогна.

— Точно така! Любов на чувствата, а не любов на телата…

Отново се впуснах в моите любими обяснения, че не само любовта ще претърпи тая промяна, но и всички други чувства ще се отделят от така наречената животинска природа. Човекът ще се отдели съвсем от животното, между животното и човека няма да остане дори най-нищожната връзка. Човекът вече няма да бъде роб на природата, защото ще скъса всичките си връзки с нея. Той ще стане неин господар, безусловен господар. Като извиквах на помощ цялото си красноречие, мъчех се да й внуша, че човешкото нещастие идва точно от тези вечни противоречия между изискванията на духа и изискванията на тялото и на невъзможността духът в своя полет към съвършенство да се откъсне от могъщите природни закони. Тя, изглежда, разбра доста точно моите думи, защото изведнъж запита:

— Ами тогава човечеството няма ли да изчезне? Нали, както изглежда, ще бъде сложен край и на майчинството, и на раждането от женска плът! Ако жените раждат деца, те винаги ще бъдат подобни на животните!

— Те няма да раждат! — казах аз тъжно. — Как ще се родят деца, щом чувствата ще бъдат платонични!

— Но нали така човешкият род ще изчезне?

Знаех, че на това място никога не можех да дам задоволително обяснение на по-простите умове, затова я погледнах с тревога.

— Не трябва да се страхуваме… Щом човек е господар на природата, то значи ще бъде господар и на живота и смъртта… Той ще може да създава живот не от плътта си и да заповядва на смъртта… Да бъде безсмъртен… ако пожелае… и докато желае.

След тези думи тя ме погледна със странен поглед, който вече никога не можах да забравя, поглед, който ме направи щастлив, както никога преди това не съм бил, поглед, който освети живота ми със синята прекрасна светлина от моята легенда. Мълчах развълнуван и уплашен, а тя стоеше пред мене все така прекрасна и нежна с тъмните си развълнувани очи и черните си коси, които в мрака изглеждаха още по-черни. Синият залез около нас потъмняваше и вече не можеше да се вижда нито морето, нито далечното небе. Мълчах, и тя мълчеше заедно с мене, и сякаш някаква щастлива магия беше спряла времето. Тогава тя каза:

— Да би могло да стане така! Колко щастлива бих се чувствувала!

Аз въздъхнах в мрака и казах горестно:

— Да бихме могли да спрем събитията, които така неумолимо идват, този ден може и да не бъде толкова далечен… Но идват войни, а там на север живее революция, която мечтае да залее света. От нея ако се спасим, нея ако погубим, днешната цивилизация ще отиде много напред… Днешната цивилизация прилича вече малко на римската по своето разтление. Ние се израждаме… физически. Още малко трябва, за да се откъснем от властта на тялото, което при нас вече не е така яко и така жизнено. И умът ни не е вече така фанатичен и тесногръд. Злото е обаче в това, че някои от нашата раса искат нейното възраждане, нейното връщане към първичната жизненост. Те смятат, че само така можем да се спасим от изгряващата революция. Може би са и прави, но аз лично вече не мога да се върна назад… Достатъчно съм културен вече, за да не мога да си служа с оръжието на варварите даже за да се браня от тях…

Стори ми се, че тя не ме слуша, и млъкнах. И наистина тя не ме покани да продължа. За пръв път през тая вечер тя сякаш ми се изплъзна, бродеше сякаш някъде далече и премисляше нещо с натъжени очи. Най-после я чух да казва:

— Щом мислите така… вие по този начин ли обичате… искам да кажа… любите? Както в страната на синия залез?

Струваше ми се, че друг отговори, и аз слушах глухия му глас — аз, тридесет и три годишният мъж, който забавляваше една девойка с ученически приказки за идеалната любов.

— Само по такъв начин мога да… любя…

И аз проклех себе си, трижди се проклех за тия думи, макар да забелязах странен блясък в погледа й, който беше щастлив, който оглеждаше лицето и фигурата ми с надежда да намери в нея нещо привлекателно, нещо, което да може да обича. Намирах себе си мошеник, защото вярата, която изповядах, беше вяра на възрастен вече мъж — и при това не само възрастен, а исках да я внуша и на едно момиче, което не познава нито себе си, нито своите страсти и дори не подозира силата им. Нещо повече — исках като че ли да й внуша и едно поведение, и да й възхваля едно чувство, което тя сега прегръщаше с възторг — виждах това, — с възторг и надежда, но преди още да е имала възможност да прецени себе си и да прецени разликата в две чувства, които толкова много се различаваха. Кое честно и екзалтирано дете не е мечтало за чиста детинска любов и кое чисто момиче не се е плашело от любовната чувственост? Измамник бях, но измамник, който и себе си мамеше. Съзнавах отлично, че не можех за дълго да поддържам тази илюзия и че детето най-после щеше да излезе от черупката си, още утре може би, ако някой хубав младеж я притиснеше до гърдите си. Така мислех и още веднъж проклех думите си, които можеше да бъдат запомнени, за да ми се присмива някой ден като на смешен наивник или на недозряло старо момче.

Скоро тя си тръгна. Гледах унесен нейните леки пъргави движения, следях с какво красиво движение наложи голямата си широкопола шапка и как ми се усмихна под нейната сянка, с усмивка, която не бях виждал у нея. Тя слезе по стълбите като малко бяло привидение и дори се обърна да види защо се бавя. Слязох и аз, вървях подир нея по пътечката, която извеждаше на дворната врата, вървях подир нея като голямо тежко и тромаво куче — и все пак предано куче, все пак влюбено куче, послушно на най-малкия призив. Знаех колко съм непривлекателен за едно толкова деликатно и романтично същество и все пак имах някаква надежда, потайната и мръсна надежда на измамника. Тя прелитна в стария и грозен форд с лекотата на пеперуда, твърде бяла и твърде чиста пеперуда за тъмната нощ, която толкова приличаше на южните нощи по своята топла влага и по гъстите миризми, които идваха от морето и от градините. Тръгнахме, и аз нарочно давах газ, та старият форд кихаше и се задавяше с моторите си, нарочно, за да не чуе прелъстителните смехове на момичетата, които се разхождаха в мрака, и топлия гръден призивен говор на младежите. Тя беше чиста като цветята, които растат в блатните води, и аз исках да си остане чиста завинаги.

Пристигнахме до нейния бащин дом, глух и тъмен, в който живееше като насекомо само една стара сродница. Тя слезе от колата и ми подаде ръка, подаде я права и твърда, като шпага, насочена към сърцето. Погледнах в очите й и ми се стори, че губя дъха си: бяха очи на младо влюбено момиче! Тя отлетя като пеперудка и аз останах прикован до кормилото, гледах унесен как чезне в мрака и как скоро се загуби зад тежката врата.

Често се виждахме след това, през вечер и дори всяка вечер там в моята вила край морето, където не допусках никой друг. Тя вече не ме попита нито за синия залез, нито за неговите алегории, сякаш никога не бях продумвал за тях, но знаех, че те живеят в сърцето й с могъща сила, защото от този ден почна нашата любов. Нямам никаква грешка в израза: нашата любов! Сърничката залюби тежкия грозен слон и двойката живееше щастливо в приморската вила. Измислях всичко, що може един мъж да измисли, за да забавлява едно младо момиче, и наблюдавах колко щастлива беше. Сякаш някакъв нов смисъл имаше в живота й, нов и дълбок, който я разхубавяваше и правеше да блестят тъмните й очи.

Все пак на тяхното дъно често съзирах някаква тъга, безизходна и глуха, като тъгата на прокажения, тъга, която я нападаше за мигове, но мигове жестоки и потайни. Тогава тя сякаш искаше да избяга от мене, очите й изстиваха и аз изплашен бързах да измисля нещо, което да я развлече и утеши. Все пак една вечер, когато слизаше от форда пред тъмната фасада на своята къща, тя се изчерви толкова дълбоко, че пролича даже в тъмното, и каза развълнувано:

— Тони, трябва да ти призная нещо много тежко и лошо за тебе.

И понеже забеляза уплашения ми и сериозен изглед, побърза да добави:

— Аз съм болна, Тони, от лоша сърдечна болест, така че ми е забранено да бъда жена… и да бъда любовница! Инвалид съм, Тони, любовен инвалид…

Стори ми се, че ме пронизаха с остра нажежена кама; миг след това чух гласа си:

— Каквато и да си, ще те обичам винаги… И до края на живота си ще те чакам в своя дом!

Подлост, истинска подлост бяха тези мои думи! Щом ги чу, тя избяга като подплашена и ме остави изпълнен с горчивина и горест. Старият форд залиташе като пиян по улиците и налиташе върху хора и дървета. Някакво отчаяние и заедно с това и най-светли надежди ме бяха опили по-силно от най-силния алкохол.

Тежко ми е да описвам сватбата на слона и сърничката. За щастие мама Ем успя да запази една относителна тайна, така че църквата не беше препълнена с хора. Дияна изглеждаше доста бледа и като че ли за пръв път сериозно изплашена. Само веднъж преди това ме беше попитала дали ще ми бъде възможно да си удържа обещанието и да не посегна на нея през целия й живот, попитала ме беше свенливо и едва ли след това не беше избягала. Моят категоричен отговор я задоволи, но все пак успях да разбера, че изглежда почти смаяна. Тя безспорно си даваше кураж преди сватбата и се мъчеше да разчита на моята дума и на благородството ми. Все пак колко тъжна и колко безпомощна беше, когато отивахме дома след венчавката. Скоро така нареченият сватбен пир угасна и настана фаталният час на трагикомедията: легнахме и двамата на брачното легло — всеки в своя ъгъл, двамата девственици с нещастни и тъжни сърца. Угасих светлината и замълчах забъркан. Беше късна есенна нощ и навън небето, скрито зад тежки студени облаци, не пропускаше никаква светлина. И в стаята беше студено и неприветливо, а моето мълчание правеше нощната сцена съвсем конфузна. За пръв път моята легенда за синия залез ми се видя смешна. Скоро тя стана и жалка. Почнах да бърборя нещо, обзет от панически страх, шегувах се с нашите гости, които си отидоха с многозначителни подмигвания, подигравах стария си баща за неговия сериозен и малко загрижен изглед, когато поехме пътя за брачната стая. Обзет от някаква странна истерия, дори й разказах някакъв много мръсен виц за брачната нощ на един наивен младоженец. Дори се закисках глупаво под новия юрган, така че широкото брачно легло се разклати. В отговор вместо смях дочух слаб плач, като плач на оскърбено дете, като плач на момиченце, на което на Нова година са забравили да купят кукла. Смехът замря на устните ми, жалкият клоунски смях, и вместо него заизлизаха несвързани думи и глухи възклицания, които трябваше да я утешат. Всичко, разбира се, беше напразно: вместо да се утеши, тя почна да плаче още по-силно, така че се уплаших да не ни чуе някой отвън. Забъркан и отчаян като никога в живота си, станах малко от леглото, открих юргана и я прегърнах. Тя трепереше в прегръдките ми и се задушаваше от плач — плач горчив, почти сърцераздирателен. Нейното младо тяло беше в ръцете ми, усещах пресния му дъх, който ме замайваше като най-силна упойка. Какво не бих дал в тоя миг да беше здрава и да можех да я взема в прегръдките си не като невинен приятел, а като мъж, като мъжете от далечната пещерна ера, които са отмъквали в своята дупка писукащата от страх и все пак щастлива самка. Това ми се струваше като блаженство на безсмъртни. При целия ужас на положението отново си спомних синия залез. Студеното импотентно синьо слънце слизаше над синия планински връх, където една девойка ридаеше, че няма да стане жена. Друго слънце е обичала тя — онова горещо и палещо слънце от зенита, могъщото слънце, от което кръвта става жарка и щастлива. Вместо него друго слънце е слязло на планината — синьо, печално и студено. Дълго плакала тя в синия здрач и винаги когато поглеждала към своя любим, избухвала в още по-силни ридания.

«Стани отново бляскав, красив и палещ, думала тя, стани истинско слънце и ме прегърни!»

«Безумке, та ти в същия миг ще станеш на въглен!»

«О, нека стана на въглен, нека стана на прах, но само за миг бих искала да бъда така щастлива, както бях, когато зърнах горещата ти красота там на върха на кулата.»

Тогава слънцето блеснало и тя загинала в него с щастлив вик.

Тогава беше печалният край на моята легенда, която все пак обичам и ще обичам винаги. В оня миг обаче тя ми се стори жалка и наивна като домашно упражнение по литература на някой пъпчив гимназист.

Дияна плачеше неутешима и разтреперана, плачех и аз заедно с нея заради своята мъка и позора си. Такъв ще спомня себе си в часа, когато душата почне да напуска моето омразно тяло: като застарял и пълен мъж със заплешивяла коса, който държи в прегръдките си млада, красива жена и оставя да се стичат по тлъстите му бузи големи, мътни сълзи. Все пак в оня миг я обичах и исках да я утеша, исках да й покажа, че не е сама в своето нещастие и че има още един нещастник, който горко оплаква себе си. Като не можех да измисля друго, аз й казах истината:

— Не плачи, Дияна, не плачи, скъпа моя… Разбирам те и съм до тебе. Нали точно това са съпрузите — другари в радости и нещастие! И в твоето нещастие не си самичка. И аз съм като тебе инвалид в любовта, аз дори нещо по-страшно, аз съм…

Сенките

Никога след това не съжалявах, че съм й казал истината за себе си. От тая нощ нейната любов изчезна бързо и безвъзвратно, така както изчезва случайният пролетен сняг, който е покрил с меки влажни снежинки цъфналите дървета. Слънцето грейва и от снега не остава дори споменът. Другарската й обич, разбира се, остана, но и тя беше някак снизходителна и милостива. Не можех да претендирам за нейното уважение, защото я бях измамил и защото се бях подиграл с най-светите й чувства. Чувствувах, че ме презира, но нейното презрение беше някак кротко, липсваше му каквато и да било войнственост. Ако бях доволен, че съм й признал истината, то беше заради спокойствието, което й дарих. Нямаше да излъжа себе си, ако си признаех, че моето обяснение я покруси, но и същевременно облекчи. Едно непосилно бреме падна от съвестта й: да вижда как всяка вечер край нея ляга един мъж, който ще трябва да води тежка борба със своята чувственост, дори със своята любов и съвест. Тя навярно вечно би се тормозила, че обрича на аскетизъм един здрав мъж, който може би вече съжалява и вече мечтае за здрава и нормална жена, която да го дари с истинска любов. До тия чувства би стигнала тя, ако не й бях признал истината, защото, сигурен съм, не би вярвала дълго на моята синя легенда, плод на цялата ми житейска мъдрост. Впрочем след оная паметна нощ тая легенда нито веднъж не бе спомената между нас. Мълчеше тактично от страх да не ме обиди. Разбрах, че не приема вече легендата като плод на мъдрост, а на безсилие, и разбира се, не можах да предприема нищо, за да се защитя, защото сам вече не вярвах на своята безкористност.

Тя заживя в моя дом спокойна и весела, окръжена от обичта на всички, които живееха в голямата къща. Само аз единствен знаех, че понякога плаче с горчивите си момичешки сълзи. Заплакваше винаги изведнъж и неочаквано веднага след като се е усмихвала и беше цяло щастие, че това не можеше да се познае по хубавите здрави очи. Все пак след всеки плач тя не излизаше от стаята си най-малко няколко часа и през цялото време налагаше очите си с някакви специални компреси. Заради своята гордост и заради моята тя не искаше никой да узнае нашите скръбни тайни.

За мене сякаш беше по-мъчно да се помиря, защото не престанах да я обичам. Това, което даваше съдържание и смисъл на живота ми, вече нямаше за мене прежната сила и прежния смисъл. Чувствувах как бавно се руша след всеки изминат ден, как зашивам все повече и повече. Волята ми бавно отпадаше и всяка мисъл за съпротива предизвикваше в мен отвращение. Почнах да заприличвам странно много на големия ни дом, който винаги е изглеждал на изоставен. Не знам друга къща в града, която да е толкова занемарена. Нито една брава, нито един електрически ключ вече не са здрави. Всички подове и всички врати скърцат нервно и раздразнително. Салоните са пълни с предмети, които моят злощастен баща е грабил през миналата война от богатите влашки вили. Тези предмети приличат на мъртъвци в голям ковчег, защото никой от тях вече няма нито място, нито предназначение. Те се търкалят така от десетилетия, разяждани от праха и ръждата, недокосвани ни от хората, ни от дявола. Знам, че изпочупеният орган никога няма да издаде нито звук и никога няма да лумне огън в красивата стенна печка, която е художествен шедьовър, по-значителен от кой да е от столичните паметници. Знам, че никога в кафезите няма да има птички, нито във вазите цветя и че безбройните лули ще почнат да димят само когато се разнесат от къщата. Сякаш в къщата не живеят хора, а сенки!

Сенки!

Тази дума сега ме кара да изтръпвам! Към сенките отидох бавно, но с неотлъчна стъпка, така както човек отива към своята гибел. Когато човек не може да намери вече нещо за сърцето си в живата действителност, какво ще му остане тогава освен илюзиите? Може би е щастие, че човек понякога трябва да разчита на тая последна утеха. Така той се принуждава — думата «принуда» тук ми се вижда съвсем уместна — да се докосне до един по-висш свят. Сенките на тая действителност, красивите човешки илюзии, като се почне от най-простите между тях и все пак най-скъпите — мечтите, и се стигне до най-тънките видения на човешкия дух, които ни дава изкуството, са нещо по-съвършено, по-красиво и безкрайно по-ценно от самата действителност. Може би и те са действителност, но която предстои след стотици години и там от своята далечина поглежда съжалително своята посестрима на грубите нрави, на грубите чувства и на още по-грубите обноски между хората. А може би, и в това съм повече сигурен, сенките са един по-висш свят, затворен сам за себе си и отделен от тая действителност, както са отделени земният и задгробният живот. Понякога ми се струва, че илюзиите са единственият мост между земното и божественото. Там, в страната на красивите сенки, могат да влизат само щастливите, а щастливи са само тези, които са мъдри.

Но може би съм малко груб за съвършените видения на изкуството или тоя свят да е твърде далечен за мене. Трябва духът на човека да е по-женствен, за да може да живее в илюзиите на изкуството като в своя собствена съдба. Аз открих нещо друго и му се отдадох така страстно, че бих отишъл скоро към гибел, ако не беше в мен пуснало такива дълбоки корени старото търговско благоразумие на рода ни. Човек трябва да си разрешава щастието като лекарство, което ни лекува от тежките заболявания и прави да можем да живеем безрадостния живот. Лекарството е гибелна отрова, когато се взима в големи дози. Щастието умъртвява само себе си, ако заеме всичкото време от човешкия живот и цялата душа. Щом няма с какво да се сравни, то престава да бъде щастие. Тогава то става ежедневност, а ние винаги ще смятаме, че има нещо по-висше от тая ежедневност и че ще бъдем нещастни, ако не го достигнем.

Това, което открих, е по-силно от всичко друго, защото там сенките имат чудна плътност. Представете си най-хубавия, най-реалния и най-щастливия от сънищата си — и ще имате представа за страните, в които броди моят дух. Наркотиците са спасение за човешката душа и път към съвършенството. Към тях прибягват всички издигнати хора, за които тоя свят е малък и груб, за да могат да проявят в него истинското си «аз». Никога, никога няма да има действителност, толкова щастлива, че да няма смисъл да се прибягва до наркотици. Те ме убедиха, че светът на сенките е по-висш свят, отделен и затворен в себе си, съвършен както може да бъде съвършено само божественото и неземното. Там към тоя свят пътувах аз във вечерите на сините залези в моята малка вила край морето.

А Дияна?

Аз я победих! Моя е нейната сянка, която броди щастлива там, в страната на безумните и красиви илюзии. Земното й тяло живее в моя дом, неспокойно и нещастно, с ръце, протегнати към палещото слънце. Тя, разбира се, никога няма да има куража да изгори в него, защото обича обикновения семеен живот. Виждал съм я безброй пъти как се смее безгрижно с майка ми, виждал съм я с каква любов пипа красивите материи и безбройните нещица на женската суетност. Нашият апартамент прилича на остров сред големия дом. Там е чисто и спретнато, всяка вещ си има своя смисъл и предназначение. Няма нищо в него, което да говори за похабеност, няма нищо старо, повредено или излишно. Реки от слънце се вливат в стаите през широките прозорци, винаги е проветрено и хигиенично. Не може да изглежда такъв домът на човек, който има в ума си дори най-малка мисъл да го напусне. Не, тя желае да живее в тоя дом до дълбока старост! Старостта не я плаши, забелязах това.

Тя обича буйно живота, толкова го обича, че спазва до пълна педантичност диетата, която е нужна за нейната болест. Не ми се вижда възможно да загуби самообладание и да загине. Досега не е извършила и най-малката крачка към гибел. Имало е моменти на общо възбуждение, на общ делириум, там в моята вила край морето, когато разни млади люде са я молили почти на колене да изпие чаша алкохол или да изпуши една-единствена цигара. Били са моменти, в които един човек с нормално самообладание не би могъл да откаже, заразен от общото настроение, та макар да съкрати с тая чаша месеци от живота си. Тя е знаела без съмнение, че с една чаша няма да съкрати нито минута, и все пак е намирала сили да откаже. Винаги е полагала такива внимателни грижи за зъбите си, че просто съм се смайвал. То е било, за да не стане нужда от зъболекарски упойки. Дори най-тежкото главоболие не е могло да я принуди да вземе един аспирин. Тя пазеше своя живот до минута и секунда, искаше да го има целия, колкото й се полага с нейното болно сърце.

Тя е дълбоко жизнена. Наблюдавал съм я с какво удоволствие взима храна. Дъвчеше бавно и с наслада и в такива мигове изглеждаше някак тъпа, някак сита и посредствена. От очите изчезваше цялата й интелигентност, която при това у нея не е кой знае колко обилна. Тя ядеше и се наслаждаваше. През нашите невинни брачни нощи ми се е отдавало случай да я виждам почти гола. От мене тя не се срамуваше, както се полага пред законен съпруг — и винаги съм потрепервал пред жадния изглед на фигурата й, и особено пред нейната странна окосменост, толкова лека и все пак толкова подлудяваща. Не, не е тя жената, която ще загине в прегръдките на убийственото слънце. Имах й пълно доверие, защото бях сигурен, че няма да допусне при себе си мъж, който дори да я целуне.

И все пак любовта й беше нужна и нейните сълзи понякога ставаха неудържими. Правех всичко възможно, за да я разсея, и когато и това не помагаше, изхитрях се да я вмъквам в компании на млади хора. О, тя беше там като истинска чума. Флиртуваше наляво и надясно, раздаваше щедро с очите си обещания, подмамваше хитро, водеше за носа, тормозеше — и винаги без думи, винаги със своята неуловима прелестна мимика, с очите си, със своята походка, с най-незабележимите помръдвания на ръката си или на раменете. Винаги ми се е виждала като живото превъплъщение на женския чар. Тези неща у жените не са толкова редки, но тя имаше в своя чар още нещо, което й придаваше нечувана сила. И в най-големия аванс, който даваше на своите обожатели, и в най-пламенните погледи, които им хвърляше, се чувствуваше някаква граница и някакъв предел. Погледът й сякаш казваше: «Драги мой, и въпреки всичко ти няма да получиш дори нокътя ми!» Тази преграда правеше мъжете просто да се втурват към нея, водени от инстинкта, който прави жената толкова по-желана, колкото повече препятствия има до нея. Тая преградка тя поставяше инстинктивно, като имаше предвид своята болест, а не антипатията си към мъже, разбира се, но тя даваше на чара й силата, която са имали най-големите съблазнителки. Не й се сърдех за многобройните флиртове точно защото бяха многобройни. Навярно й се струваше, че колкото повече бъдат, толкова повече количеството ще има шанс да даде стойност колкото качеството, което не можеше да има. Навярно й се струваше, че мъжете са длъжни да я обичат, та по тоя начин да изкупят несправедливостта, която съдбата…“

На това място ръкописът свършваше недописан. Това показваше, че е писан навярно напоследък, преди заминаването му за София.