Павел Вежинов
Синият залез (35)

10

Бо пристигна на гарата по една от приморските улици. Часовникът на кулата показваше десет минути до тръгването на влака. Когато влизаше вече в хола, той видя тежкия гръб на Давидов, който се отдалечаваше с клатушкане през белия площад. Бо се движеше бавно, без желание — срещата, която му предстоеше, сякаш не го изпълваше с въодушевление, искаше му се да я избегне. Влакове — влакове! И този подпъшкваше на линията си, обвиваше се с бяла пара, но перонът не беше така безлюден, както при заминаването на Тони — сновяха насам-натам момичета с бели шапки и мургави шии под тях, прииждаха нови пътници, натоварени с куфари, напоени със слънце, солени от морската вода.

— Бо!

Дани в рамката на един прозорец — толкова свежа! — правеше му знаци да чака на мястото си. Изчезна, изчезна — ето я отново в тълпата, идваше и се усмихваше, не вече в рокля, а в сив пътнически костюм. Дани! Правеше я по-стройна и по-сериозна — прибрани коси. Защо е така празна главата му? Тя стисна ръката му — беше ли я подал?

— Едва изпъдих татко! — говореше тя бързо и малко съзаклятнически, мъчеше се да стопи леда, който чувствуваше с женската си интуиция между нея и него — съвсем внезапен лед. — Тези родители са много интересни! Тая сутрин татко три пъти се изпоти, сякаш не заминавам за София, а на война.

— Доста право е — усмихна се младежът насила.

Момичето го наблюдаваше с необикновено внимание.

— Защо си толкова бледен? — попита тя внезапно. — Не си ли добре?

— Съвсем нищо ми няма! — възрази той, но гласът му прозвуча съвсем мъртво, за да може да убеди с него някого… — Нима наистина съм бледен?

— Може би така ми се струва! — Тя погледна часовничето си и лицето й стана сериозно. — Бо, понеже тръгвам и няма да бъда тука няколко дни, ще ти кажа нещо, което никога не трябва да забравяш.

— Цял съм внимание!

— Ще бъда откровена! Подозирам, че става нещо между вас — разбираш какво искам да кажа! — Лицето й потъмня, стана остро. — Не забравяй, нито за миг не забравяй, че не трябва да прескачаш границата!

— Защо, Дани? — попита Бо строго.

— Това не мога да ти кажа!

— А защо, ако смея да попитам?

— Тази тайна принадлежи на Дияна — тя не ми позволява да ти кажа!

Очите му я гледаха студено.

— Така! — И гласът му звучеше студено.

— Бо! — каза тя разтревожено.

— Е, какво — пази си там тайната! Нямам нужда от нея!

Дани го гледаше — леден! — и някаква враждебност в погледа, пребледнял — какво? Да се е случило? Глупост, Дани! Кураж, момиче!

— Влакът ще тръгва! — Гласът й сякаш се молеше.

Мълчание — не подава ръка, очите му гледат над нея.

Мой! Мой! Искаше й се да изкрещи. Мой! Но тя каза дрезгаво „довиждане“ и обърна гърба си. Гърбове — лица — стъпалата; между тях, притисната, блъскана — ето прозореца свободен, да види и тя неговия гръб с последните останки на гордостта си. Но Бо беше съвсем под прозореца й, гледаше към нея.

— Прости ми! — каза той глухо. — Ще се видим!

Влакът изсвири и бавно потегли. Тогава извън себе си от мъка тя му протегна ръката си, разплакана като дете — той я взе и приближи към устните си, видя лицето му в тоя миг, добро и тъжно, с бледи изпънати черти, и падна безсилна върху един куфар. Сълзите, спирани сякаш от години, потекоха по лицето й — тя плачеше и ги бършеше с ръкавите си, без да се досети поне да извади кърпичка.