Павел Вежинов
Синият залез (27)

2

След шумните улици големият, слабо осветен хол на гарата му се стори тих и спокоен като храм. Мина през него със свито сърце — предчувствие ли някакво или пък бе разтревожен от странния вид на братовчеда си на обяд! На входа за перона го удари в носа неизбежната миризма на гарите и той въздъхна — тая миризма винаги му бе навявала тъжни чувства и някаква смъртна тревога. Накъде? Над линиите лежеше мрак, а високо някъде трепкаха големите бляскави звезди. Влакът се обвиваше с бяла пара и шептящи звуци — никакви хора не се мяркаха. Тъжно, тъжно! Ето така — влакът заминава, а ако някой е оставил сърцето си? Клето ненужно сърце! Дебел човек с черни дрехи бързаше сръчно като дървеница, някаква ръка му поднесе вестник, меланхолично тракаше морзовият апарат в стаята на телеграфистите. Никой! В голямата черна машина полуголи мъже, красиви в червените отблясъци, хранеха пещта с въглища. Изведнъж Тони изникна отнякъде, голям и злокобен, и протегна ръка, която му се видя странно дълга.

— Сам ли си? — попита младежът.

— Сам! Ела да пийнем нещо в бюфета…

Тони вървеше и се поклащаше — голям, тъжен, ранен слон. Кой те рани, бедни слоне? Бо беше забелязал, че лицето на братовчеда му се разведри, щом го видя, и нещо дружелюбно се мярна в очите му. Той вървеше половин стъпка зад него, малко поуспокоен. Нима това куфарче е единственият му багаж? Седнаха и Тони го сложи под масата. Лицето му, което все още беше тъжно и загрижено, при лошото осветление на бюфета изглеждаше почти мрачно. Особено неприятна беше сянката на носа — удължена до брадата. Дим на цигари застана между тях, келнерът носеше коняците — носеше ги и се бавеше, сякаш не прислужваше на гара — сякаш бюфетът беше прикачен за влака, сякаш им носеше отрова, а не коняк. Те го пиеха и не се гледаха. Тони беше в съвсем нов костюм, със съвсем нова риза и все пак изглеждаше застарял и изнурен. Часовникът показваше седем минути до тръгването на влака, а Тони все още не бързаше да му каже това, за което го бе извикал. Най-после устните му се отвориха.

— Това, което ще ти кажа, е много сериозно! — започна той. — Обличам те с доверие, с каквото не бих могъл да удостоя никого другиго…

— Поласкан съм, Тони! — отвърна Бо със свито сърце, защото не му се струваше да е заслужил много доверието му.

Тони вдигна ръка и младежът го гледаше, без да вярва на очите си. Такова сериозно, вкоравено и решително лице той никога не бе допускал у него — то дори заличаваше впечатлението от твърде очебийната му пълнота.

— Моето заминаване в София е свързано с една сделка, която може да свърши за мене много зле. С две думи, направих една поръчка и тази поръчка е попаднала не гдето трябва. Това може да повлече моето арестуване, съдене и конфискацията на всичките ми средства. Трябва да ти кажа, че тая доставка извърших не за да се обогатя от нея. Стоката принадлежи на група хора…

Младежът го гледаше изумен.

— Политическа?

— Глупости — политическа! Не ме карай да ти обяснявам повече — няма да го направя! Това за тебе не е важно. Важното е, че мога да попадна в затвора или пък да замина за странство. Там ми са осигурени средства за живеене, но ти вече си разбрал, че в такъв случай Дияна ще остане почти на улицата. Това не трябва да става. Тя не е жена, която може да работи и сама да се прехранва. Нейната съдба би била печална, ако не вземех мерки…

Младият човек изпитваше странното чувство, че се шегуват с него, че зад тия думи се крие някаква игра, но сериозното опънато лице на Тони го разколебаваше. Арест? Конфискация? Съдене? — и накрая Дияна освободена от задълженията си?

— Тони, не се ли шегуваш?

В очите на Тони се мярна досада: пет минути до тръгването на влака.

— Нима ми е до шеги? Влакът след малко тръгва, Бо, и не трябва да се бавим! — Той вдигна от земята малкото куфарче и го постави на масата; очите му се присвиха съвсем. — В това куфарче има голяма парична сума, ценности и ценни книжа. Приложен е един лист с точния им опис. Има също така плик с ръкопис, който ще вземеш със себе си, ако стане нужда да предадеш куфарчето. Запомни това! То е пломбирано, както виждаш — ще го предадеш от твое име на някоя банка на съхранение. Ако се случи лошото, което допускам, ще го изтеглиш веднага от банката и ще й го предадеш в който момент намериш за добре. Ако всичко се размине благополучно, като дойда, ще си взема обратно куфарчето…

Бо погледна замислен братовчеда си. Нямаше значи никаква шега в думите му.

— Защо не остави куфарчето на Дияна…

— Трябва ли да ти обяснявам и това? — измърмори Тони, като погледна часовника си и стана. — Все пак надявам се, че всичко ще свърши благополучно. Защо тогава да й създавам излишни тревоги?…

Богомил пое малкото куфарче — не беше много леко.

— Не ти ли идва наум, че мога да побягна с него? — попита той намръщено.

Стори му се, че Тони му хвърли насмешлив, дори нещо повече — ироничен поглед.

— Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш! — каза той под носа си.

Предупреждение ли беше това? Излязоха двамата — на перона подтичваха загрижени последните пътници, железопътни чиновници бързаха нанякъде с цветни хартийки в ръце и се караха ожесточено. Когато Тони се качи във вагона си, влакът вече свиреше продължително и тревожно, сякаш се готвеше да потегли за някаква пропаст. Чу се съскането на парата и младежът потъна в белите облаци — през тях съзря напрегнатото лице на Тони, който сякаш се колебаеше. Влакът тръгна. Тогава най-после Тони сякаш се реши, наведе се навън и каза тихо: Не правете глупости… двамата!

Лицето му потъна в бялата пара като в преизподня, стана неясно, потъна — лицето му! — сякаш беше образ в студено огледало, върху което някой е лъхнал с топъл дъх — това отпаднало лице — с тия мъртви очи! Свърши се! Замина! Той стоеше на тъмния перон под звездите със сърце, в което като че ли бе забит нож, а край него като черна лента се изплъзваше влакът, все по-бързо и по-бързо отлиташе! Най-после лентата се прекъсна и той видя на отсрещния перон една малка бедна жена с посърнало лице и с ръка, издигната във въздуха.