Павел Вежинов
Синият залез (28)

3

Бо минаваше край салона и чуваше гласове, които спорят — гръдния глас на леля Емилия, развълнуван и като че ли сърдит, и спокойния глас на Дияна; после внезапно се обади Филип. Ха! Прибрал се е! И пак гласът на Дияна, все така спокоен, или ако имаше нещо в него, то беше веселост. Веселост? Та какво чудно — и самият той беше весел, макар снощи да беше изпратил един човек от тая къща едва ли не в изгнание. Възклицанието на леля му мина през къщата като слаб гръм.

Бо отвори вратата. Леля Емилия стоеше разкрачена сред стаята и размахваше цигара под носовете на Дияна и Филип, кадеше ги като китайски идоли със синкавия дим, а идолите се противяха на честта, мърдаха ноздри.

— Никога! Разберете — никога!

Идолите трябваше да разберат това, а не разбираха — познаваше се по лицата им.

— Но, маман, толкова ли ти са неприятни? — попита Дияна.

— Как така неприятни? — възнегодува дамата. — Могат ли роднини да бъдат неприятни?

Дияна първа съзря младежа и очите й блеснаха с непресторена ласкавост. Тя тропна с крак — ела тука, Бо, ела веднага! Бо приближи покорно и почувствува ръкава си здраво хванат от малката ръчичка; проклетницата гледаше ту него, ту леля Емилия с поглед, който ставаше ту един, ту друг — какво се бе случило с нея, та не криеше чувствата си?

— Ето, Бо ще отсъди! — каза Дияна.

— В какво се състои работата? — попита младежът, все още на тръни от нейния издайнически поглед.

— Ето, виж! Маман получила телеграма от едни роднини да отиде и да ги посрещне на пристанището. Маман обаче не иска и праща нас, макар че не бихме могли да ги познаем между другите пътници. Нали не е право?

— Мисля, че не е… Скъпа лельо, защо не искаш да посрещнеш милите си гости?

Не би трябвало да очаква, че ще му се прости за това — „скъпа лельо“.

— Защото, млади дурако, на пристанището е спрял руски параход, а пък не мога да понасям никакви болшевики — повръща ми се! Който не работи, не трябва да яде! Чу ли? Как може в мозъка на човешко същество да се загнезди такава тъпа мисъл — ето това ми е необяснимо! Нима пеленачетата и старата баба не трябва да ядат? Смешно! Смешно!

— Мисля, че става дума само за работоспособните хора, леличко!

Пак леличко! — тя го разстреля с поглед.

— Мръсник си — това си! Нима аз не трябва да ям? Аз! Какво ми приказваш! Или пък ги защитаваш?

— Да се надяваме, че няма да срещнеш никакъв болшевик по пристанището…

— А да се надяваме ли, че ще оглушея? На парахода има високоговорител — слуша се чак на плажовете, чак на вилата на графинята. Тя справедливо се възмущава! Не, положително няма да отида… А освен това имам бридж у графинята доста решителен!

Те бяха забравили, че има бридж у графинята. Като чуха, веднага се отказаха да я убеждават повече. След кратко съвещание бяха избрани Дияна и Бо — те трябваше да се заемат с горчивата чаша.

— Ами как ще ги познаем? — попита Дияна.

— Много лесно! — възкликна дамата. — Просто детинска работа! Те са две човечета, които много си приличат. И двете са късички, розови и трътлести. Като броите до десет, ако не се целунат — зарежете ги! Не са значи те…

Никой не отказа, че описанието е крайно изчерпателно. Дори бяха готови да се разпилеят доволни, когато изведнъж Дияна се прояви със своите затруднителни въпроси.

— Ами къде ще ги сложим да спят?

Леля Емилия изпсува — на турски макар, но доста приличаше на псувня. Очите й гледаха сърдито към Дияна, сякаш тя с въпроса си беше родила и несгодата. Креслото пое смаяно внезапната й тежест, поизквича и млъкна. Леля Емилия размисляше, като стискаше упорито брадичката си — надяваше се навярно да изцеди от нея някаква мисъл. Като не успя, прихвана с палеца и средния си пръст слепите си очи и изведнъж притихна.

— Вижте какво! — каза тя унесено. — Ще ги сложим в стаята на Бо.

— Ами Бо? — попита Дияна с нескрита уплаха.

— Бо ще спи в стаята на Филип, а Филип на канапето във вашата гостна…

— Как можа да го измислиш! — възмути се Дияна. — Не искам Филип да спи в гостната ми! Бо ще спи там!

Филип се облиза насмешливо с огромен червен език.

— Мила моя, пропускаш щастието си! Представи си, нашата мечта най-после би се осъществила…

— Виждаш ли, маман! — каза Дияна с тон, който трябваше да й покаже, че са се оправдали някакви опасения.

— Добре де, нека спи Бо! — разреши леля Емилия, докато младежът мълчеше, обхванат от странно вълнение. — На гост се полага цяла стая, но щом той няма нищо против, нека си опъва кокалите на канапето…

Младежът не беше казал, че няма нищо против — все още мълчеше и се бореше с образите и виденията, които минаваха като вихрушка през съзнанието му. Филип разтълкува част от тях.

— Ти Бо за много безопасен ли го мислиш?

Дияна го погледна недоволно.

— Пък ако искаш да знаеш, ако някой ще ме напада, предпочитам да е той…

— По-красив ли е от мен? — попита Филип саркастично.

— Грехът е по-малък…

— Хм! — подсмъркна Филип, защото не бе глупав.

Младежът отнесе думите й в своята звездобройна — дълбоко развълнуван, почти потресен от това странно стечение на благоприятни обстоятелства. Досега той не беше повдигал малкия си пръст, за да ги създаде, и ето че те сами му се предлагаха — сами те го тикаха към това, което можеше да се нарече разрешение. И той изведнъж си припомни Тони. „Не правете глупости вие… двамата!“ Куфарчето! Доверието! Тони — Дияна! И неговата собствена съвест накрая. Той погледна с болно сърце светлите правоъгълници на стената, гдето бяха картините, каната — спомени, спомени, спомени — тя с ръце към небето, тя, гола на фона на златистия плюш — топли нощи, бляскави звезди с уморено трепкане, късият вик на Гюла и краят на бялата й рокля, изчезващ под сенника. Той хвърляше в куфара си своите вещи със свито сърце — старият сатир, коленичил пред Дани, мадам Клайн, пътуваща в неизвестност, Тони в неизвестност; той напъха в куфара и стария си костюм, неговата истинска кожа, която бе съблякъл в тоя странен дом с блуждаещи жени и мъже като мъртъвци. Долу, долу, в малката гостна, там щяха да се разплетат всички възли!

Долу в гостната го чакаше Дияна със своите невинни, тъмни и влюбени очи, радостна и като че ли разтреперана — улови го веднага за ръкава. Тя седна на канапенцето, без да изпусне ръкава му, и се залюля на него, като че ли искаше да каже — виж само колко е мекичко, виж само колко ще ти бъде удобно! Удобно канапенце все пак, много светло, женствено, със златиста копринена везба, не канапенце за грях, а за леки наслади.

— Тук ще спиш! — каза тя и сложи бузата си на ръката му.