Павел Вежинов
Синият залез (26)

1

Когато на другия ден срещна Дияна в трапезарията — лицето на младата жена бе неузнаваемо весело и безгрижно. И никакъв знак, нито най-малкото трепване на клепачите, от което да се разбере нещо за снощната случка. Какво бе станало с нея?

Защо така внезапно се бе променила? Изглеждаше облекчена и радостна — сякаш се бе освободила от тежка грижа. И какви предани и влюбени очи! Дано само не ги зърне и леля Емилия! Едрата дама пушеше луксозна цигара и гледаше учудено към племенника си.

— Голям чудак си! — каза тя най-сетне. — Да оставиш такава сума на онзи нещастник Патриков! Той спечелил с твоите жетони цяло състояние и после, разбира се, го загубил.

— Познаваш ли го?

— Как не! Беше съдружник на чичо ти…

Обядваха само тримата, но към края на обяда им дойде внезапно Тони и седна замислен край масата. Изглеждаше съвсем отпаднал, с невиждащи очи. Белият костюм беше просто неприлично измачкан, връзката — засукана.

— Да ти сложа ли ядене? — попита небрежно леля Емилия.

— Не. Обядвах…

— Какво ти е? — попита отново майка му, но без особена тревога.

— Довечера заминавам за София…

Дияна трепна и наведе глава към чинията си. И леля Емилия го погледна учудено.

— Така набързо… Ще се бавиш ли?

— Не зная! — вдигна рамене Тони. — Може би само няколко дни… А може би и много повече.

— По работа ли? — попита Дияна.

Тони повдигна към нея очи, които бяха загрижени и тъжни.

— Една много злополучна доставка, Дияна.

— Това нали няма голямо значение за тебе? — попита тя без загриженост.

— О, не се знае — отвърна Тони полугласно.

След като се нахраниха, Тони извика братовчеда си навън с жест, който никой друг не забеляза. В коридора той каза все така полугласно:

— Трябва да дойдеш довечера на гарата, Богомиле… Много е важно…

Младежът погледна посърналото му лице.

— Разбира се… Щом е важно…

— Много важно… Разчитам на тебе. Нали няма да забравиш?

— Не…

Какво означаваше това? И изобщо какви неща ставаха край него — без да може ни най-малко да ги проумее? И в сърцето му ставаше нещо непонятно — нещо се раздвижваше, смътно и неуловимо. Приличаше на машинно колело, което се върти с бясна сила, но напразно. Трябваше да се скачи някакъв каиш, за да тръгне и цялата машина, каиш — но какъв? Ах, да — трябва да посети Дани, да изглади снощната случка. Краката му го носеха натам по нагорещените улици. На близкия ъгъл някой подсвирна зад гърба му — следователят Нанев. Цигара? С удоволствие. И възрастният мъж я сложи почти лакомо в устата си. Защо тогава не си купуваше цигари, дяволът. Пушеше и го гледаше с насмешливи очи.

— Какво правите на тоя ъгъл? — попита младежът разсеяно.

— Наблюдавам някого…

— Искате да кажете, че той ви наблюдава?

Възрастният господин се усмихна неестествено лукаво.

— Точно така… Искам да види, че го следя…

— Ох, нещастният! Къде е той?

— Насреща в кафенето… Бял каскет и синя блуза… Видяхте ли го? Прилича ли според вас на крадец?

— Прилича да е откраднал от баща си.

— Виж ти! — учуди се следователят. — Познахте! Точно така — откраднал е от баща си. Аз отидох да поразгледам. Но не беше никак мъчно — просто детинска работа. Гледам — току-що смазани панти. Ясно! Парите — то се знае — на верандата. В саксия, тоест под пръстта в саксията. Само ако повдигнех стъблото — щяха да се покажат… Знаете — голямо изкушение…

— Нима не го повдигнахте? — попита младежът озадачен.

— Не, разбира се… Така бих намерил само парите, но не и крадеца. Погледнах само верандата и измърморих: парите са навярно тука! В същото време очите ми са нащрек. Виждам явни признаци на стряскане у този младеж с каскета. Казвам: утре ще дойда да прегледам — моля да не се допускат вкъщи външни лица. На другия ден идвам, поглеждам верандата и пак измърморвам: няма смисъл да ги търся — те са взети. Днес или утре тоя синковец ще дойде и ще си признае всичко, защото му намекнах, че само така работата ще остане в тайна.

— Вие сте малко нещо жесток! — поклати глава младежът.

Кола с багаж спря на ъгъла. Коларят притича до тютюневата будка. Слепият кон махаше силно глава, сякаш не одобряваше нещо — може би световния ред, защото махаше много изразително и категорично, не допускаше ни компромис, ни възражение. Едно момиченце с панделка и кофичка в ръка застана съвсем близо под голямата конска глава и загледа нагоре с удивени очи — после се трогна, защото му се стори, че конят плаче безмълвно. След малко колата се отдалечи и двамата видяха, че младежът с белия каскет е изчезнал. Бо се увери, че през тая малка пауза Нанев е размислял, защото лицето му изглеждаше някак дълго и унило.

— Не, аз съм справедлив — каза той най-после.

Младежът изпита чувство на превъзходство.

— Никой не трябва да се хвали със справедливост… Трудно е човек да бъде справедлив особено при тези — как да се изразя — комплицирани обществени условия…

Нанев навярно беше разбрал съвсем малко от тези думи, защото все още чакаше облегнат на чадъра си.

— Я да скъсим! — подхвана младежът. — С една дума — християнин ли сте?

— То се знае! — възкликна следователят.

— Вярващ искрено?

— Не съм мислил… Да, струва ми се…

— Вие съдите този младеж, защото е откраднал пари от баща си, но ако сте християнин, нямате право да вършите това. Христос е казал: „Не съдете! Само този, който е на небето, има право: да съди хората за постъпките им…“

— Но ние си имаме човешки морал! — възрази следователят.

— Нима хората са по-умни и по-съвършени от Бога, та да имат право да измислят закони, които да противоречат на неговите?

Нанев мълчеше пообъркан.

— Значи от гледна точка на лично вашия най-виещ морал нямате дори право да бъдете справедлив. Ако си имате човешки морал, моля, кажете ми го! На основание на какво нравствено право искате да вземете парите от младия човек и да ги върнете на баща му?

За известно време между тях се беше настанила тишина, нарушавана само от уличните шумове. Момиченцето с панделката застана да ги гледа.

— В обществото трябва да има сигурност! — заяви най-после възрастният мъж. — То трябва да бъде гарантирано от антиобществени проявления.

— Сега ли го измислихте? — попита Богомил иронично. — Кое общество?…

— Как кое? Съвременното — това, сред което живеем…

— То си има, мисля аз, право, осветено от законите… С оглед на тия закони, ако те са вашето верую, трябва да предадете младия човек на истинските справедливци, на така наречените съдии. Тогава пак няма да бъдете справедлив — ще бъдете само орган на властта, която упражнява законите, пък справедливостта ще упражнят други…

Следователят подсмъркна и изостави чадъра си. Не е прилично човек да бъде изпъчен, когато е натясно; една невидима чайка го заклейми, остави върху шапката му бяло петънце.

— Ще го предадете на полицията? — попита младежът.

— Какво си приказвате! Та той е почти дете…

— Виждам, че и законите не са вашето верую! — продължи неумолимо младежът. — Тогава как присъждате? По хрумване? Не можете да нямате някакъв принцип…

Следователят все пак успя да ги изненада.

— Онези пари принадлежат на човека, който е работил за тях… Бащата е работил за тях…

— Моля, моля! — възкликна Бо. — Това са опасни възгледи! Вземете тогава парите, на най-богатия индустриалец в града и ги раздайте на работниците му, защото те са работили за тях, докато индустриалецът се е разхождал по плажовете и по курортите с леката си кола.

Следователят издаде странен звук.

— Мм!

— Няма да ви притеснявам повече! — успокои го Бо. — Все пак проверете дали синът не е работил за тези пари. При баща си ли е на работа?

— При него! — въздъхна мъжът.

— Това е то! Та проверете значи дали му е било плащано и дали съобразно с труда на двамата в общото предприятие младежът е получавал своята част.

И той си тръгна, обзет от приятната мисъл: „Размътих му главата.“

Гласът на Нанев го спря.

— Занесете й цветя.

— На кого? — възкликна той.

— Ами че на госпожица Давидова!

Сега пък следователят се смееше в себе си и навярно мислеше: „Размътих му главата!“

— А откъде знаете, че отивам при нея? — попита младежът вече сериозно.

— Най-големият простак би се досетил. Видях ви, като отидохте на плажа, видях и колко бързо излязохте оттам. Не сте отишли значи да се къпете, а да потърсите някого, с когото прекарвате там. Кой е това? Всички го знаят, дори моята дъщеря, която рядко излиза от дома. Като имах предвид, че се безпокоите за нея поради тези… ранички…

— Ще ме накарате да побеснея! — заплаши го Бо. — Откъде знаете и за раничките?

— Никаква тайна не е, млади човече! — усмихна се отмъстително следователят. — Всичко научих от баща й — с него сме приятели и пием всяка сутрин кафе. Той ми разказа за раничките и още някои други работи, но те не ви засягат.

Един бръмбар летеше срещу лицето му — цап! — и падна по гръб на плочите, махаше с разни чернички неща като многокрако бебе. Следователят премести с върха на чадъра си черната животинка върху краката й — после я бутна отзад: хвръкни, дяволе! Но бръмбарът не искаше или не можеше — беше позамаян от огромния плесник. Тогава върхът на чадъра се погрижи да го добута до бордюра, гдето може би нямаше да го стъпчат. „Добряк!“ — отсъди младежът. Не е зле поне да извлече някаква полза от цялата история. Той запита:

— Давидов сега у дома ли си е?

— Разбира се. По това време той винаги си е у дома…

— А кога не е, ако смея да попитам?

— Сутрин до дванадесет… Вечер от шест до… неопределено. А знаете ли, че мадам Клайн тая сутрин се върна?

— Никой не може да узнае преди вас — измърмори младежът.

Той промени плановете си — отиде у Гюла вместо у Дани. Тя беше у дома си — замъкна го в малката стаичка, топла като пещ и ароматна — такива странни аромати!

— Е? — каза той и зачака.

Тя не бързаше — изглежда, че не й беше леко да почне; вътре в себе си Бо промиваше своите нечисти чувства с образи, които му се струваха чисти, и с мисли, които трябваше да го направят по-добър. Ами тази проклетница не може ли да скрие коленете си? Тя скри очите си и каза:

— Тихов видял всичко като тебе…

— Ха!

— Идва значи и притиска мама до стената: знае ли тя кой е нейният баща? Но мама не е проста, надушила нещо! Тогава старият започнал да се ядосва и да ръмжи. Трябвало значи да ми каже, дори трябвало да ме контролира. Със своето поведение аз, така да се каже, съм срамяла и него. Тогава моята нещастна майчица заявила нещо, което не мога да си представя просто как е дошло на ума й. Казала, че няма право да ме съди, щом досега не е направил нищо заради мене. Тогава старикът кипнал и разказал всичко, което видял през нощта. Мама, разбира се, също кипнала, но се въздържала. Два часа мислили и кроили какво да правят. Решили най-после да ме интернират, за да престана да срамя рода им. Тихов имал близки в София, които щели непременно да ми намерят работа. На мама пък определил малка пенсия, около хиляда лева месечно, за да я обезщети за материалната загуба. Тони щял да се наеме да плаща тази издръжка. Освен това мама се задължила да ми каже истината, тоест кой е бащата… Това е то… Ти как мислиш?

Дълбоко възмутен, той клатеше нервно цигарата си. Какво мисли? Нима, ако й каже — ще го разбере? Гюла стоеше срещу него разтревожена, с ръце в скута си и с кожа, по-изпъната на челото и понагъната около устните — не мислеше нищо, чакаше.

— Имаш ли прибор за писане?

— Имам.

— Донеси го веднага!

Тя направи всичко това, а той надзърташе през прозореца, за да не гледа голите крака. Навън един петел гонеше кокошка, която бягаше, но неохотно, и вече разделяше перата на опашката си. Трак! — клюнът я умери по главата, хвана толкова от перата, колкото да я откаже от повече бягство и — готово! Така е то! Ето така е правил старият мръсник и затова домът му бе станал като Содом и Гомор. Децата му се срещаха и не се познаваха! Ставаше все пак нещо в старото му сърце, решил беше да подпре някоя и друга стена на рухващата къща на родословието. Чувствуваше навярно някаква гибел и се бе заел да спаси каквото може — не, не! По-скоро все още вярваше, че работата може да се оправи, стига тези, които идват след него, да не живеят като него. Да станат праведници! Да се върнат към търговията и деятелността! Да почнат отново! Можеха ли? Можеха ли например да не вземат всяка жена, която им се изпречи пред очите, и да не бъдат безскрупулни? То прилича като да оставиш пушенето на тютюн — дишаш само въздух, а тютюнът в кръвта — иска! Така може да продължи месец, пет месеца, година. Сто години порочни Тиховци — след сто години един като този, който е бил първият. Може ли? Никога! Биологията не е за шегуване, щом една безскрупулност може да премине, как се казваше там — с яйцеклетката? Той непременно трябва да прочете по тоя въпрос, защото и него ще споходи поколение — и тогава? Хм! Е, да, драги мой чичко, но първо — никой от твоите не иска да стане праведник! Лесно ли е? Може и лесно да е, но Филип ще каже — няма смисъл! Гюла шумолеше зад гърба му като мишка със своите хартийки, а той все още не бе намислил какво ще диктува.

— Готово! — подкани го Гюла.

Бо седна намръщен на миндерчето.

— Пиши сега: Господине — удивителна и на нов ред, — моята майка ми съобщи вашите желания — намирам ги много смешни и неприлични. Трябва да съм тъпа и без капка чест, за да се вслушам в думите на човек, който се е погрижил да ме създаде и който след това не е имал за мен грижа колко за едно захвърлено коте. Вината, която имате спрямо мене, е безкрайна. Няма да се съглася да си измиете съвестта, като ми подхвърлите няколко трохички. Ако сега съм такава, че да излагам с поведението си честта на своя незаконен родител, ако съм живяла тежък и обиден живот, само вие сте причина за това вие и тези като вас. Това, което сте видели през прозореца, ми се вижда като най-леко наказание за безпътния ви живот. Ще ви съобщя още, че действително ще се изселя от града и действително ще почна нов живот, но не за да ви направя удоволствие, а защото смятам, че така трябва да живея. Ако някой ден се пречистя от всичката мръсотия, край която съм минала — първото нещо, което ще направя, е да забравя кой е моят баща!

— Бо! — възкликна умолително момичето.

— Пиши каквото ти казвам! Още една фраза само; „Ще ви моля да не ме безпокоите повече!“ Написа ли го? Сложи го в плик и напиши адреса!

Гюла му хвърли отчаян поглед, но младият човек не се смили.

— Дай ми сега писмото, аз ще го пусна за по-сигурно… Пък за останалото не се грижи — още днес ще пиша на баща си…