Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe

Издание:

Павел Вежинов

Синият залез

 

Роман

 

Българска

Второ издание

 

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Елена Константинова

Художник: Кънчо Кънев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5

 

ISBN 954-428-004-9

 

Издателство „Хемус“, София, 1995

Електронна обработка И&ПП

Печат ДФ „Балкан прес“

История

  1. — Добавяне

5

Младият човек слезе в големия салон едва привечер, замаян от коняка и с потиснато настроение. Докато беше още в стаята на чичо си, до ушите му бяха стигнали звуците на пианото. Знаеше, че свири Дияна, чувствуваше го по лекото си настръхване. Отиде в салона против волята си, притеглян от нещо потайно и нелогично, защото от тоя момент почти я мразеше — за ситото й самодоволно лице след пищния обяд, заради това, че се бе продала, и заради глупостта й да няма дори съзнанието за своята продажба. Когато влезе в салона, лицето му беше почти гневно и нещо враждебно смразяваше погледа му. Дияна свиреше с гръб към вратата, но чу стъпките и се обърна. В здрача лицето й изглеждаше прекрасно, тъмните очи сияеха и някаква нежност се разливаше в тях, нежност към него самия, която го накара да потръпне. Очите им се срещнаха и тя трепна. Бо забеляза това — трепна макар и неуловимо и някаква сянка мина през лицето й. После се обърна и продължи да свири, но в мелодията се чувствуваше нещо ново, някаква нервност като че ли, защото сбърка един пасаж и го повтори, но дори по-лошо, по-повърхностно. Бо седна в едно от креслата и то го прие равнодушно и почтително, предложи му всичките си удобства. Той седеше и пушеше все още потиснат и озадачен от поведението на Дияна. Мълчаха и двамата, но по-странно беше нейното мълчание — сякаш бе разбрала какво става в него и беше слаба да се оправдае. Но тя бързо се съвзе, свиреше вече както преди да влезе в стаята, спокойно и широко, и тъжно все пак, с вълнуваща тъга, защото едва-едва проникваше през тихата мелодия. После почна да пее, но съвсем леко, със затворени устни. Бо заслуша замаян нещо говореха тези звуци, на него говореха с непонятния си език, и беше нещо ласкаво и кротичко като погалване. Когато свърши, той каза:

— Тоя път беше наистина чудесно…

— Вярно ли? — попита тя с някаква потайна радост в гласа си. — Разбра ли го?

— Разбрах го за себе си…

Очите й бяха странни.

— За теб го свирих — каза тя полугласно. — И все пак невъзможно е да си го разбрал… Беше толкова особено…

Младежът почувствува по лицето си прилив на кръв. Особено!

— Може би нямах кураж да разбера всичко…

Този път младата жена се изчерви.

— Свиря всяка вечер — каза тя. — Това ми помага толкова много…

Дали се виждат очите му в мрака? Той чу гласа си…

— Помага? На какво?

— Любопитен ли си? — попита тя тихо. — Ще ти кажа все пак и ще се учудиш… Помага ми да не сънувам страшни сънища… Ти сънуваш ли?

— Понякога…

— Хубави сънища?

— Хубави и мъчителни…

Стори му се в мрака, че лицето й е бледо и сякаш посърнало.

— Точно такива са и моите сънища! — каза тя почти глухо. — Хубави и мъчителни… и страшни! — Младата жена замълча за миг и добави с пресилена веселост: Да не говорим за това, не искам. Как прекара при стария… Измъчи ли те със своите масони? Понякога е доста забавен, но по-често дотяга…

Младежът сякаш не я чу.

— От какво е болен? — запита той нерешително.

— Болен? Мисля, че не е болен…

— Как така… Но той лежи…

— Какво друго би могъл вече да прави?…

— Ами лекарствата по масата?

— Не ги пие. По-право той пие от тези, на които навярно и ти понамирисваш…

— Нима понамирисвам? — попита той огорчено.

— Миризмата не е съвсем лоша — утеши го тя. — А пък папа скоро ще стане, така казва Пенка… Не искам да става, по-добре нека си лежи…

— Значи не го обичаш…

— Трябва ли да го обичам? — попита тя малко възбудено. — Кой знае какво ти е наговорил за мене преди малко.

— Защо мислиш така? — попита Бо учуден.

— Защото — тя се поколеба за миг, — защото, когато влезе, ти ме мразеше… познах това по очите ти…

Бо се качи в стаята си все още със замаяна глава. После отиде до прозореца и се загледа безцелно в мрака: беше истинска южна нощ, уханна и топла, с черно небе и много звезди по него — нощ, в която не може да се спи, в която се броди из алеите край морето с развълнувано сърце. „В такива нощи се вършат греховете — мислеше той, — в такива нощи някой не може да заспи от топлината и чувствува как кръвта пъпли под кожата му.“ Стаята на самотника е пълна с видения и примамки. От мрака се протягат голи ръце, някой шепне името му, някой се заплита около него. Бо тръсна глава да разгони мислите, но те веднага се върнаха, още по-силни и още по-дръзки. В такива нощи се устоява до изгрева на луната в самотната стаичка. После тя побелява, всичко се изпълва сякаш с бяла лудост. Вече никой не може да спре неизбежното — той ще стане като насън и с тихи дебнещи стъпки ще отиде там, гдето отдавна са го чакали, отдавна, от години може би…

Изведнъж Бо се досети, че от прозореца му навярно може да се види Дияниният прозорец. Стаичката му беше по средата на къщата, над етажите. Той се повдигна внимателно на перваза и погледна навън: нейният прозорец светеше. Виждаше се част от стаята и част от голямото легло с юргана от златожълта коприна и големите бели възглавници. Той притаи дъх като крадец и не помръдна — седеше в мрака и чуваше как громко бие сърцето му. Най-после Дияна се появи на светлото поле почти разсъблечена, с черна коса върху млечнобелите плещи. Тя повдигна голите си ръце към небето, към него! Фигурата й трептеше, като че се готвеше да литне. После транспарантът се спусна до перваза и само за миг на светлия екран се виждаше силуетът й, тънък и неподвижен. Богомил се хвърли в леглото си и захапа възглавницата.