Павел Вежинов
Синият залез (32)

7

У Тихови какво друго можеха да правят, освен да обядват? Не бяха още почнали, но Буч му размаха ножа си — приготвил се беше, дори си бе вързал кърпа на шията и изразът на лицето му показваше, че е прималял от приятната миризма, която се носеше от кухнята.

— Аривидерчи! — поздрави той и веднага пролича, че не му е съвсем известно какво означава този поздрав. — Та седнете поне вие на масата! Ние отпреди половин час сме се инсталирали — вече срамотно ни стана…

После разказа как искали да купят диня и се оказало, че ги продават не на килограм, а на парче.

— Искаха да ни измамят, но здравата се пазарихме!

Младежът не се усъмни в това; не би се усъмнил, ако му кажеха, че са я получили без пари — така зверски умееха да се пазарят. Буч веднага присвои вниманието му — разказа, че видял сутринта протестантския поп. Как? Какъв поп? Той се учуди. Та нали сам Бо му го показа, като идваха с файтона?

— Ах, да! — досети се Бо. — Къде го видяхте?

— На плажа!

— Не може да бъде! — уплаши се младежът. — Поп на плаж!

— О, да, и да бяхте видели как си въртеше очите по женичките! Дори брадата му подскачаше…

— Добър юнак! — подсказа му Бо.

— Юнак, юнак!

След това, за да даде пример за верско и идейно лицемерие, той се впусна да разказва една много дълга история, която почваше така: „Имах един приятел вегетарианец“; разказваше я на парчета, докато обядваше, използуваше паузата между две гозби, за да сгъсти събитията, и никак не успя да я забрави, макар никой да не го слушаше. След един час, на десерта, той прихна да се смее като бесен и се смя така дълго, че всички се обезпокоиха и почнаха да го потупват по гърба, за да не се задави.

— Знаете ли що? — попита той, като едва поемаше дъха си. — Знаете ли що?

— Кажете, за Бога! — помоли му се Богомил.

— В джоба му намерихме парче свинска луканка…

Едва тогава на всички стана ясно, че той е разказал края на дългата история.

Засмяха се учтиво и дневният ред се изчерпи; само у разказвача още дълго след това заглъхваше ехото — усмихваше се все по-слабо и по-слабо, докато най-после заспа. Жена му го погледна и измърмори:

— Господи!

После и тя отиде да спи.

Както винаги вечерта Богомил се отби във вестникарската агенция, за да си купи вестник. В блъсканицата успя все пак да хвърли поглед на афиша и това, което прочете, го накара да спре и да разгърне бързо вестника.

Разкрита афера на опиум

Той прочете внимателно всичко и успя да схване, че всъщност никаква афера още не е разкрита; имала корените си в странство — това и едно дете би допуснало; били замесени „навярно“ и видни хора от обществото — то се знае, би било странно, ако са замесени селяни. Той разгледа внимателно лицето на единствения от заловените аферисти. Веднага личеше, че сам той надали е употребявал наркотици: от снимката надничаше волево и решително лице със здраво стиснати устни — такива устни надали щяха да се разтворят, за да заприказват какво трябва и какво не трябва. Младежът не си спомняше друг път в живота си да е надниквал из сензационните вестникарски репортажи и ако сега беше проявил тоя неочакван интерес, то се дължеше на нещо друго — някакво смътно убеждение, че може би тая афера бе принудила Тони към внезапни пътувания в неизвестност. И в тоя миг съзря в близкия ъгъл следователя Нанев, който четеше вестника, подложил крак за спъване на проходящите — спъваха се и от крака му, и от чадъра му, мърмореха, но следователят сякаш не ги забелязваше. Един поглед му бе достатъчен, за да се увери, че и той поглъщаше опиумната афера със страст, като че ли гълташе от самия опиум. Внезапно Богомил изпита странно чувство на застрашеност — не заради себе си, за куфарчето. Лошо чувство! — и нещо го тикаше в същото време към черния мъж, искаше му се да чуе мнението му. Младежът се приближи отзад и разбра, че Нанев също разглеждаше портрета.

— Ще мълчи като риба! — каза той почти в ухото му.

Следователят подскочи и го погледна смаяно.

— Кълна се, че имах същата мисъл! — измърмори той развълнуван.

— И аз почнах да изучавам физиономиката. Кажете — вярвате ли в нея?

— Ами вие вярвате ли на дядо Дарвин? А на татко Ламарк?

— Бледи познания…

— Китайско писмо — това е то! — въздъхна Нанев. — Колко хиляди знаци бяха? Драги мой, ако хората се раждаха с еднакви лица — то лесно! Ще се разбере бързо като как животът рисува върху тях доброто или лошото. Но човек често наследява мутра, с която има малко общо.

— Значи песимизъм…

— Относителен… Не сте ли виждали китайски знаци? Сложно нещо, но който умее да чете — не се стряска. Човек само трябва да изучи…

— Как?

— Драги мой, то си е работа на учените. Ние ще трябва да назубряме готовите знаци. Все пак мисля — приспособяването! А?

— Ами чули ли сте за обществено-исторически условия?

— Имам представа — кимна следователят и още веднъж подскочи. — Боже! Дъщеря ми! Оставих я вън, представете си!

Бо я видя още от прага на агенцията — хубаво момиче, с големи печални очи, които разглеждаха с някакво сдържано любопитство човешкия поток наоколо. Преди обаче още да види лицето, той съзря краката й, детински почти, увиснали във въздуха, защото се беше изправила на патериците си.

— А, ето! Моята дъщеря!

— Добър вечер, господин Тихов! — каза полугласно момичето. Изглеждаше, че е достойна за баща си; печалните очи загубиха своята печал — гледаха някак остро и изпитателно, после се смекчиха. — Простете, че няма да ви подам ръка, тая проклета патерица може да падне…

— А, моля! — измънка той. Беше смутен и от нейния поглед, и от нейното нещастие, и от свободата, с която намекваше за него, а най-много го смущаваше неподвижното лице, на което очите не мигаха и мускулите не трепкаха. Изглеждаше безкрайно въоръжена против света.

— Вашето име е вече цял мироглед! — каза тя, като не сваляше поглед от лицето му. — Не ваш, на баща ви…

— Ние! — измънка той. — Зависи как ще се приеме впрочем…

— Вие как го приемате? — настоя тя.

— Като нещо бунтовно…

Момичето се усмихна и за пръв път клепките й като че ли се присвиха. Нанев напъха вестника в джоба си и каза замислено:

— Мадам Клайн е извършила нещо за Филип! След като се върна, той пилее парите с широка ръка. Бях при тях за час-два следобед и Филип извади пари да плати нещо. В ръцете си имаше не по-малко от петдесет хиляди…

След малко Богомил ги напусна и когато зави на ъгъла, видя още един път странния възрастен мъж с чадър в ръката и момичето, което крачеше мъчително със своите патерици. Младежът влезе в бялата къща почти с унило лице и веднага дочу веселото кикотене на Буч; в трапезарията както винаги бяха седнали.

— Добър нос! — похвали го Буч. — Отдалече подушил, че сме сложили яденето. Това се казва то юнак нос.

Скоро след вечерята светлините на бялата къща почнаха да гаснат; първа се предаде светлината в таванската стаичка, после леля Емилия угаси своята. Та какво ли можеше да прави в стаята си, освен да спи? Последна угасна светлината от прозореца на Диянината стая. Къщата вече беше тъмна, но хората спяха ли?