Павел Вежинов
Синият залез (11)

2

В коридора пред големия салон Бо срещна Тони, който му кимна разсеяно. Лицето му беше повече сърдито, отколкото загрижено.

— Филип пристигна — каза той. — Не го ли срещна?

— Не още…

— Къде ли се е дянало това муле? — измърмори той и изчезна зад първата врата.

Бо срещна госта почти на прага на своята стаичка и онзи го погледна любопитно.

— Бо, разбира се… Помниш ли ме?

— Може ли да се забрави такъв красив мъж! — каза Бо с мрачен хумор. — Добре дошъл значи…

— Влязох в стаичката ти… Тя някога беше моя стаичка… Чудно нещо са това спомените…

Тая сантименталност някак не му прилягаше, звучеше неестествено и фалшиво, та Бо побърза да го избави.

— Свирни ми, като седнете да обядвате! — каза той и добави с пресилена усмивка: — Дано не си видял непраните ми чорапи…

— Симпатичен! — отбеляза странно Филип… — Ще ти свирна. Още дълго ли си тука?

— Повече от месец…

— Така! — каза той замислен, сякаш съобразяваше нещо. — Е, ще си погуляем… Играеш ли карти?

— Сносно.

— Бридж? Покер?

— Всичко…

— Ще има какво да научиш от мене… Ами скрупули? Как си със скрупулите?

На тоя въпрос младежът сам си беше отговорил, преди да влезе в къщата.

— Безконечни са и досадни, щом става въпрос за почтеност…

Филип се изкикоти и заслиза по стълбата. Макар и да беше уморен, Бо забеляза в стаята си, че картините на стената са сякаш размърдвани. Той ги погледна мрачно и се отпусна на леглото. Защо ли всъщност Филип е влизал в стаята му и защо е разбутвал картините по стената? Стори му се, че има таен сейф зад някоя от тях и че Филип е взел оттам нещо важно, за което е и пристигнал — връзка с писма или някой документ, някоя скъпоценност може би, но нещо, което да заслужава труда да идва заради него човек чак от Париж. Струваше му се, че точно затова е пристигнал — да направи посещение в стаичката му, но тая мисъл му се стори толкова нелепа, че веднага я изгони от ума си. Вместо това той се опита да си припомни лицето на младия братовчед — втория и последния — и то се озова пред него бързо и с поразителна яснота. Приличаше на застарял младеж с големи порочни устни, необикновено красив, с малко повехнали, добре изрязани черти на лицето. Приличаше на стария Тихов, беше тъмнокос като него и висок, със същото голямо лице и със същите неуравновесени устни. Нещо отпуснато имаше в него и нещо порочно — не изглеждаше на човек, който може да се владее. Беше научил, че следва в Париж, но не го бе взел сериозно, както и всички други впрочем, защото Париж и следването не си отиваха твърде. Бо си спомняше още, че когато веднъж баща му и Филип се бяха срещнали, старият беше измърморил: „Одрал е кожата на баща си!“ Дори и сега това го забавляваше, струваше му се невероятно, че грозният, почти отвратителен болник е приличал някога на своя красив син.

Филип удържа обещанието си — свирна. Бо се повдигна неохотно от леглото и слезе в трапезарията. Филип стоеше до Дияна, държеше в шепите си нейната малка ръка и шепнеше нещо доверително на ухото й. Бо стисна здраво устни. За пръв път му се отдаваше случай да я ревнува, а пък ревността не е от чувствата, които лесно се скриват. Леля Емилия, без да иска, му дойде на помощ — повика при себе си Филип и въздъхна горестно.

— Отдавна не си сядал на нашата трапеза — каза тя с глас, който Бо още не беше чувал у нея — глас на майка.

Филип обаче не й отговори с взаимност.

— И френската кухня не е лоша, маман, особено когато човек й свикне. Всъщност защо ме отмъкна от Дияна? Исках да седя при нея…

— Седни тука при майка си… Дияна ще седне при своя Тони…

— Тъжна история! — каза Филип насмешливо. — Собственият брат да ми е съперник. Знаеш ли, Дияна, в тебе съм бил влюбен на два пъти. Веднъж, когато беше на осем години…

— Стига, Филипе! — каза недоволно Тони.

— Ревнуваш ли, стара мечко?

— Но тогава ти си бил на седемнадесет. Не обичам тоя порок…

— Ти никога не си знаел какво трябва да се обича — кимна презрително Филип. — Втори път, малка Дияна, когато беше на седемнадесет години… Нима не помниш?

— Бога ми, не!

— Как така! Нали те канех да избягаш с мен в Париж?…

— Та кого ли не си канил в Париж, Филипе… Тогава си помислих, че искаш да ме продадеш там като бяла робиня…

— Явно е, че си жертва на хорските клюки — поклати глава Филип. — Дяволът не е чак толкова черен… Исках да направя от тебе киноартистка, моя мъничка. Нима по̀ знаеш какви големи връзки имам с кинокомпаниите? Жана Жерон ми е лична приятелка, както може би ти е известно…

— Чудно ми е как още не сме те видели на филм, Филипе — забеляза леля Емилия. — При твоята външност…

— Веднъж опитах — похвали се Филип иронично. — Участвувах в първите пет минути на филма във вид на мъртвец и още веднъж в последните пет минути във вид на спомен…

— Що за странни роли! — обади се Дияна.

— Такива! Бях, знаете, съдържател на таен игрален дом. Филмът почва, като ме намират мъртъв пред бюрото ми. После Мари Жозеф разказа пред съда за убийството — уби ме много жестоко, кучката, с едно тежко преспапие, което за щастие беше картонено.

— Има нещо пророческо в ролята ти — забеляза Тони намръщено.

— Пророческо? Глупости! Винаги съм твърдял, че ще умра най-почтено в някоя болница за венерици…

— Филипе! — каза с укор майка му.

Филип се разсмя отново с високия си неприятен смях.

— От момчето ли се пазите така? Та той си е наш човек! И после, струва ми се, знае достатъчно много за черното петно на фамилията…

— Нищо не знам — призна си Богомил. — Знам само, че си красив и елегантен мъж…

— Бо, ти ме затрупваш с комплименти! — извика Филип поласкан.

— Не му прави комплименти, Бо! — предупреди го леля Емилия малко сърдито. — Не го ли знаеш, че е неуравновесен!… Току-виж, че почнал да те ухажва…

Бо погледна братовчеда си малко смутен и забъркан. Неприятното кискане на Филип отново го стресна.

— Никога — възкликна той. — Моят тип е друг!

Леля Емилия видя недоумяващите очи на младежа и почука нервно по масата.

— Какво ли стана с обяда!… Няма ли най-сетне да почваме!…

Слугинята сякаш подслушваше зад вратата, защото веднага се вмъкна вътре.

— Какво става с обяда, Пенке!

— Готов е, госпожо…

— Тогава започвай да принасяш, моля ти се…

Види се, и слугинята разбираше малко нещо от ефекти.

— Господарят каза, че ще слезе за обяд, госпожо. Чакам него…

Новината направи необикновено впечатление на всички, даже и на Филип. Лека вълна на оживление мина по масата.

— Ами защо не кажеш? — изръмжа сърдито Филип. — Сливи ли имаш в устата?

Слугинята странно побледня.

— Филипе! — извика предупредително леля Емилия. — Тони, иди да му помогнеш…

Когато старият Тихов влезе в трапезарията, всички очи бяха обърнати към него. Той пристъпяше бавно, но твърдо, не приличаше на изтощен болник. Само мускулите на лицето му висяха ужасно, сякаш се готвеха да потекат като тесто. В стаята заедно с него се вмъкна някаква горчива отблъскваща миризма, която младежът беше усещал да идва и от Тони — специфичната миризма на Тиховците, изглежда. Посрещнаха го със смесени чувства; саркастично и почти презрително изражение бе легнало на лицето на Филип, Дияна изглеждаше потисната, Тони отегчен, а Бо упорито се съпротивляваше на отвращението, което имаше към чичо си след посещението във вмирисаната стая. Не можеше да се разбере само какво става в душата на леля Емилия. Лицето й беше станало непроницаемо, както досега Бо не бе го виждал. Тая маска стоеше така непресторено на него, така добре бе прилегнала навсякъде, че младежът се озадачи; навярно не за пръв път я слагаше, нещо повече — навярно винаги я слагаше на лицето си в присъствието на своя съпруг — отначало за да скрие нещо, после по навик. Бо се страхуваше да отиде нататък, да се запита какво би могла да крие леля му зад тая маска. Старият Тихов седна тежко на стола, но не остана да тежи там — като че ли имаше нещо под него, което го убиваше и не му позволяваше да се отпусне. В тая поза и между неприветливите лица на своите близки старият човек изглеждаше съвсем непотребен за масата.

— Всички сте се събрали! — каза той глухо. — Това рядко се случва. Как си ти, блудни сине? Защо не дойде да ме видиш?

— Влязох, но спеше — каза Филип спокойно, с неуловими нотки на враждебност в гласа си.

— Вярно, че дремнах — съгласи се старият. — Това пък още по-рядко се случва. Добре ми дойде, затова и станах.

Пенке! — Гласът му стана внезапно ласкав. — Ще хапнем ли, Пенке? Вярвам, че днес си се отличила!

Младежът наблюдаваше учуден промяната в старата слугиня. Тя проточи шия с оживено и омекнало лице и изглеждаше вече съвсем както изглеждат всички стари слугини, пък и всички стари съпруги, когато ги похвалят. Бо изведнъж разбра защо старият Тихов я тачеше. Единствена тя между другите го обичаше и се грижеше за него, докато останалите се отегчаваха от присъствието му. Колкото за Филип, Бо схващаше по недвусмисленото изражение на лицето му, че мрази баща си с истинска карамазовска омраза.

— Има тестени лястовички — обади се слугинята бързо. — Има и печени ябълки със сироп, като за вас приготвени.

— Хубаво нещо са печените ябълки — кимна старият. — Киселичко и сладичко — какво по-хубаво! Хайде, Пенке, принасяй! Богомиле, харесва ли ти как тя готви? Отлична готвачка е, честна дума!

— Вашата кухня е неповторима, чичо…

— Кухнята е най-важното за всеки дом! — продължаваше да мъдрува старият. — Едва след нея идва спалнята. Като се зажениш, Богомиле, не избирай жена с много хубост и много мозък — виж я само как готви. От ума и гиздостта й без това само бели ще имаш, пък от доброто й готвене ще разбереш, че живееш като хората…

— Съвсем ме съсипа, тате — въздъхна Дияна. — Мене съвсем ме няма в готвенето.

Старият Тихов погледна снахата си с ласкав поглед.

— Хайде, хубавице, не се обиждай… Ти си друго, ти си за украшение на къщата…

Тони измърмори над чинията си:

— Папа днес е в добро настроение…

— Филипе, как е Франция? — попита изведнъж старият. — Все такава ли си е… проститутка?

Отвсякъде го погледнаха сърдито. Само леля Емилия изглеждаше, че не се меси, пазеше грижливо на лицето си непроницаемата маска.

— На Франция човек може само да завижда — каза Филип тоя път с нескрита враждебност.

— Ами режимът?

— Режимът ли? — Филип вдигна рамене. — Имат някакъв Народен фронт… Много е мил…

— Мил ли? — възмути се старият. — Масонска гадост… наводнение от чифути…

— Пък и така да е! — каза Филип подигравателно. — Важното според мене е, че в джобовете и на най-бедния французин се търкалят безброй франкове… Там на кабаре може да отиде всеки…

— Ти това гледаш — кабаретата.

Филип се ухили.

— Ами какво, папа? Къде може да отиде вечер един добър и приличен човек? Нима на молитва при Армията на спасението? А при това парижките кабарета са единствените на света — не вулгарни, а порочни…

— Затова Франция загнива, защото е порочна.

— Порокът не е нещо лошо, папа — усмихна се саркастично Филип. — В порока е истинското удоволствие. Ако искаш — в порока е съвършенството. Погледни историята! Порокът е цъфтял, когато държавите са стигнали до апогея на своето развитие. Всички империи, преди да загинат, са плували в порочни удоволствия…

— Затова са и загивали! — възрази сърдито старият.

Някаква кавга витаеше във въздуха, носеше се заедно с миризмата на гозбите, които слугинята принасяше на масата. Някаква вражда имаше между бащата и сина, вражда на хора, които виждат един в друг това, което имат и в себе си, но което мразят. Синът изглеждаше по-силният в тая вражда. Седеше на мястото си с непристъпен вид и говореше със сарказъм, който предварително определяше превъзходството. Филип, по всичко личеше, вярваше твърдо в по-доброто качество на своя ум и на своите възгледи, затова ги и споделяше с такъв саркастичен тон — искаше да превари с него подигравката, която навярно бе свикнал да вижда по лицата на добродушните филистери, искаше да им покаже, че не спори, а че по милост раздава мислите си. Стоеше непоклатимо на висотата на своето превъзходство, докато старият човек се губеше в раздразнението и все повече и повече потъмняваше. Устните му вече няколко пъти бяха променили посоките си. Не бе нужно за младежа да наблюдава и двамата — достатъчно му беше да погледне към слугинята, която хвърляше погледи и към единия, и към другия — към Филип почти злобни, към господаря си разтревожени и умолителни. Тя го познаваше и навярно страшно много й се искаше да се намеси — да ги накара да се хранят, а не да бърборят глупости. Някакво подобно желание Бо прочете и в очите на леля си, но тя не се намеси и докрай запази своята маска. Филип помълча малко, колкото да призове с поглед присъствуващите към простотията на баща си, после каза:

— Не знам каква е тая логика, папа! Империите са загивали не защото са били порочни, а защото са се появявали диви твърдоглави народи, облечени в кожи и с ужасно празни стомаси. Ако ги нямаше, Римската империя и сега би си съществувала, заобиколена от сиропени морета.

— Е, да, но империите не са самички! — каза гневно старият човек. — Ще видиш какво ще стане и с твоята Франция…

— Ще видиш ти! — закани се Филип. — Твоите немци не са толкова страшни.

Старикът кимна мрачно.

— Ще станат, както се плодят. Във Франция жените не искат да раждат деца, но после всички французи ще плащат за тяхната глупост…

— А защо пък да раждат? — Гласът на Филип кипеше от подигравателни тремоли. — Раждат животните, за да ни доставят месо. Умният французин си взема жена не за да създава деца, а да си създава удоволствие…

— А после?

— Какво после? — възкликна Филип от висотата на своята логика. — После — потоп! Защо ли се преструваш, мили папа? Нима те засяга какво ще стане с грешната земя, след като ти умреш? Каквото и да стане, то вече не се отнася до тебе, а до живите. Едно око да ти останеше на гроба, пак би било друго, пак би имало смисъл да се тревожиш за това „после“. Но всеки умира и с това комедията се свършва. Финита ла комедия, както са казвали от старите сцени, или с други думи, фертиг — свършено! Къде повече би могъл да се набуташ? В рая? В рая, слава Богу, не вярваме, защото тогава трябва да вярваме и в ада, гдето на нас с теб ни е мястото. Поколенията, мисля аз, трябва да живеят всяко за себе си. Защо е длъжно едно поколение да се грижи за идващото, щом то не може с нищо да му се отплати? Дори една ряпа не може да му подаде, за да има какво да си гризе оттатък през антрактите на божествените песнопения…

— Това са масонски приказки, Филипе! — каза старецът с разтреперан глас. — Виждам, че не е трябвало да те пращам във Франция…

— Папа, ти пак почна да се увличаш! — заяви Филип насмешливо. — Доколкото си спомням, и бездруго никъде не си ме пращал. Аз сам отидох…

— То е, защото беше полудял за Париж! — кипна старият Тихов. — Ето ти сега Париж — втори като тебе в града няма. Друг човек би станал, ако следваше в Германия…

— Само там не бих отишъл! — каза Филип с досада. — Току-виж, че докато се усетя, и ми надянали някоя униформа. Човек в униформа, мисля аз, не е човек, а оръдие…

— Ти и без това си оръдие, само че масонско…

Тоя път Филип се разсърди.

— Право да ти кажа, татенце, никак не успяваш да бъдеш разнообразен. Мозъкът ти, изглежда, се е парализирал от старост…

Тихов хвърли вилицата върху масата и погледна сина си с убийствен поглед. Устните му възбудено се разхождаха по цялото лице, ръцете му трепереха. Само Дияна не беше разбрала, че ще стане нещо страшно.

— Ти ли ще ми правиш забележки! — изгърмя страшно старикът. Храната от устата му се разхвърча навсякъде, лицето му бе добило апоплектичен изглед. Леля Емилия погледна уплашено сина си.

— Не ти правя бележки! — каза студено Филип. — Искам само да те предвардя да не ставаш посмешище на хората е тия твои вечни приказки за масони…

— Аз ли съм посмешище! — извика истерично баща му. Тони беше станал и предпазливо издърпваше стария човек от масата. — Остави ме, Антоне! Посмешище съм бил! Ти си посмешище, манаф с манаф…

Леля Емилия най-сетне се намеси, но в полза на сина си — теглеше го усилено към вратата, макар да бе вече късно. Филип успя да се освободи и извика злобно:

— Какъвто и да съм, не съм посягал още на жената на… ближния!

Щом каза тия думи, и из стаята се разхвърча всичко, което досега беше върху масата. Чинии, чаши и супиери летяха към вратата, накъдето отстъпваше Филип. Дори и леля Емилия получи като подарък за своето старание удар от винена чаша по рамото.

— Вън… вън… да не те виждам вече!…

Филип спря до вратата, защото бе спряла и градушката. Изведнъж той избухна в смях, кикотеше се гръмогласно, кикотеше се с наслада и злостно — като сатир, като безумен. Докато го гледаше слисан, Бо си помисли, че Филип може би точно затова се бе върнал в бащиния си дом, точно за да докара до бяс стареца и след това да му се изсмее.