Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe
Издание:
Павел Вежинов
Синият залез
Роман
Българска
Второ издание
Редактор: Петър Величков
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Кънчо Кънев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5
ISBN 954-428-004-9
Издателство „Хемус“, София, 1995
Електронна обработка И&ПП
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- — Добавяне
6
Филип и мадам Клайн се бяха срещнали по някакъв начин чрез общите си познати и бяха станали почти неразделни. Любов ли? Тези, които познаваха добре Филип, се подсмиваха. Но какво тогава бе свързало разпасания младеж със скрупульозната и обидчива виенчанка, която бе толкова далече от пороците, колкото Филип от добродетелите? Не можеха дори да си представят. И имаше дори нещо съвсем невероятно — бяха ги виждали унесени в сериозен, почти делови разговор. Когато научи това, Тони подсвирна, но свирукането му не беше съвсем весело.
— Какво? — попита учуден Бо. — Мислиш… заговор?
— Планове някакви…
— Глупости са това, Тони… Филип — и планове…
Но Тони все още изглеждаше леко загрижен.
— Предчувствувам вече следните стъпки — каза той. — Покер с дами…
— Мадам Клайн не е способна на това! — каза сериозно младежът. — Освен, разбира се, ако и самата тя бъде жертва.
— Не! — поклати глава Тони. — Грешиш ти, привърженико на материалистичната философия. И тя ще участвува…
Веднъж младежът срещна новата двойка близо до входа на морската градина. Вървяха заедно и мълчаха — мадам Клайн като кукличка до високия елегантен мъж. Лицето на Филип изглеждаше отегчено — може би заради това, че трябваше да се навежда винаги когато искаше да й каже нещо, което другите не биваше да чуят. Почти ги бе отминал и — нещастие! — Филип повдигна глава и го съзря. Странна вълна на оживление мина по лицето му.
— Хей, Бо — накъде?
— Скитам! — измънка младежът неохотно.
— Ела да поскитаме заедно — предложи Филип. — Ела да изгълтаме по едно питие…
Нямаше начин да се спаси от нежеланата компания и тръгна с тях невесел. Скоро стигнаха до аперитива с дъбовите листа и хлътнаха в потайния му здрач. Бе привечер, но въпреки това заведението бе почти празно. Един сух висок келнер ги поведе с гимнастически поклони към далечната ъглова масичка. Конякът, който им донесе, приличаше на бира с лимонаден вкус. Филип изгълта своя като вода и се начумери.
— Тоя боклук не е добър и за гаргара — каза той мрачно. — Човек може да си простуди с него сливиците.
Донесоха им друг коняк, в запечатана бутилка. Филип го близна с порочния връх на езика си и измърмори:
— Добър… Пийва се…
— Графинята има чудесен коняк — обади се мадам Клайн. — Всички го хвалят…
— Чух — каза Филип с белези на досада. — Утре ще го опитаме.
Бо погледна подозрително.
— Утре? Може би покерче?
— Не! — почеса се Филип. — Спиритичен сеанс.
Сега пък младежът се почесваше.
— И ти ще отидеш?
— Защо не? Графинята е страшно интересна. Съветвам те и ти да дойдеш. Има какво да се види…
Една голяма бутилка коняк на трима! Филип продължаваше да пие така, сякаш пие вода, но към края младежът почна да усеща как главата му се замътва. Конякът бе стар, силен, ароматен. Скоро мадам Клайн се напи съвсем, стана странно красива, каквато друг път никога не бяха я виждали. Порозовелите бузички я подмладяваха, очите й добиваха чуден блясък. Подпря слепите си очи с юмручета и съвсем се унесе. Дори Филип я погледна, леко озадачен от промяната. Ръцете притискаха бузите й така, че устните изглеждаха свити и полуотворени като на момиченце, което ги подава за целувка. Нещо жадно и капризно имаше в извивката на тези нови устни, нещо котешко в полутоновете на гласа й. Макар да бе вече пиян, Бо я наблюдаваше почти смаян. Не се ли откриваше някакъв нов човек, достоен да изненада? Къде бе крила досега своето второ „аз“? Когато бе станало вече доста късно, тя се обърна към кавалера си и каза свойски:
— Да си ходим, Филип…
— Ще те изпратим! — отговори дипломатично младият хулиган.
Младежът съобразяваше в себе си: дори така разхубавяла, тя не правеше впечатление на Филип — не искаше да я изпрати сам. И виенчанката изглеждаше обидена, но не на Филип — хвърли лош поглед към третия. „Женска логика!“ — помисли той сърдито. Ако можеше някак да се отскубне! И разбира се, не успя — Филип го помъкна енергично след себе си.
Процесията до дома на мадам Клайн бе от най-веселите. Защо ли всъщност Филип не го остави да си отиде? Дали не искаше да покаже по тоя начин на виенчанката своята незаинтересованост? Бо изруга наум. Лошо нещо е наистина натрапената любов. Най-странното бе това кому мадам Клайн я натрапваше. Скоро пристигнаха до дома й. Вратата се отвори по своя тайнствен начин и тънкият силует на мадам Клайн изчезна в мрака. Двамата братовчеди продължиха известно време мълчаливо по тъмната улица, после Филип измърмори с привидна разсеяност:
— Наблизо живее една туркиня… Не сама, разбира се — с дъщеря си. Би могла да ни направи чудесно кафе…
Бо поклати енергично пияната си глава.
— Не ми се пие кафе…
— Умее да предсказва бъдещето по празната чаша…
— Нямам бъдеще…
Филип го погледна нетърпеливо.
— Ами нямаш ли темперамент? Казах: с младата си дъщеря…
Младежът бе изпълнен с неприятни предчувствия.
— Чух. И нямам интерес…
Най-после Филип го улучи съвсем точно.
— Трогателно верен — ухили се той. — И кому — ако е позволено?
— Познай! — изръмжа Бо злобно.
— Не е никак трудно да се познае — на Дияна!
Младежът едва не скръцна със зъби от злоба. В този миг повече от всичко му се искаше да разбие с камък нахалния череп на братовчеда си. Такива думи, разбира се, не бе очаквал да чуе от него. Не трябваше повече да се колебае, не трябваше повече да става пред никого подозрителен. И той каза сърдито:
— Добре, но ти какво ще правиш?…
Филип се усмихна хитро.
— Жените са две, казах…
Минаха по пусти улици и скоро влязоха в тъмен двор, обрасъл в буренаци и повехнали от жегата слънчогледи. На дъното на двора стара турска къщица сякаш се притискаше към земята. Прозорците й бяха тъмни. Бо взе кураж от това.
— Филипе, жените са заспали… По-добре е да се върнем…
— Тука са — отвърна Филип със сигурност, която не търпеше възражения. — Къде се навираш в тая врата… Ще обиколим отзад.
Откъм гърба едно прозорче светеше през тесните си пролуки. Филип потропа на ниската вратичка и отвътре се чуха леки стъпки.
— Кой е? — попита женски глас.
Филип отговори нещо на турски и вратата се открехна. Влязоха в ниска и тясна стаичка — каквито са стаичките по бедните провинциални къщи. Старата туркиня им поднесе за сядане ниски трикраки столчета.
— Тъкмо правех кафенцето — каза тя с доста силен акцент.
Бо я погледна критично. Не бе приятна за гледане с тройния си подбрадник и тъпото си лице. Все пак много стара не беше — особено на фигура. Пъстрата дълга рокля, безкрайно надиплена, се носеше насам-натам, не много запълнена от пъргавото тяло. Филип я гледаше почти лакомо. Филип! Ето кого бе предпочел пред виенчанката.
— Ще ни гледаш ли? — подпита той ласкаво.
Туркинята не отговори — шеташе. Когато се обърна към тях, младежът се понавъси, защото много отдавна не му се беше случвало да го претърсват с такъв опитен и хитър поглед. Хитър! Нима тази крайнокварталска хетера бе наистина хитра? Когато му поднасяше кафето, тя още веднъж го погледна и Бо успя да забележи мигновеното изумление в очите й. Това пък какво беше? Какво бе забелязала у него? Чудни хора, чудни! Може би Филип неслучайно го бе довел тука. Бо видя как той се премести на миндерчето и скръсти ловко краката си по турски.
— Бива те! — възкликна младежът странно развеселен. — Басирам се, че имаш турска жилка.
— Аха, ти мислиш ли, че нямаш? — попита Филип иронично. — Ще бъде чудно, ако имаш българска.
— Глупости!
Филип пое от старата туркиня пъстрата кафена чашка и попита нежно:
— Фатме, прилича ли младият господин на турчин?
Бързият поглед на туркинята се спусна до дъното на очите му.
— Не! — каза тя. — Не прилича…
— По нищо?
Туркинята се колебаеше.
— Прилича на рода ви! — отговори тя. — И на другия свят бих познала, че е от вашите…
— Я гледай! — възкликна Бо неприятно засегнат. — Все пак чудно отде така добре познава нашите…
— Фатме принадлежи на семейната история — поясни Филип. — Фатме, има ли в нашия род турска жилка?
Фатме отбягваше да отговори направо. Тя поднесе на младежа пъстрата чаша кафе и отново го погледна внимателно.
— Тука народът е каращисан — отвърна тя неохотно. — Всякаква жилка има — и турска, и гръцка, и гагаузка…
— Може би само българска жилка няма, нали, Фатме? — продължаваше да подпитва Филип с някаква злостна настойчивост.
— И българска жилка има… А българската жилка е най-яката…
— Личи си! — каза Филип подигравателно. — От Гюла…
Туркинята го стрелна с ядовит поглед.
— Каква Гюла? — попита младежът.
— Нейната щерчица! — отвърна Филип и отправи същия подигравателен поглед към братовчеда си. — Искаш ли да я видиш?
— Не! Моля!
Филип се разкиска внезапно с неприятния си смях.
— Къде е Гюла, Фатме?
— В одаята! — отвърна сърдито туркинята.
— Защо не дойде при нас?
Туркинята вдигна с досада рамене и го погледна някак особено.
— Ние сме си говорили, Фатме — каза сериозно Филип. — Думата си е дума.
— Твоята дума не е дума, а плюнка — отвърна внезапно туркинята.
Филип отново се разкиска — и с удоволствие. Младежът отдавна бе забелязал, че братовчедът му сякаш изпитваше удоволствие, когато му приписваха лоши качества. Старата Фатме се размърда нетърпеливо на мястото си — нетърпеливо и сърдито, — но когато заговори на младежа, гласът й сякаш бе кадифен.
— Обърни чашата, синко! Нали искаш да ти гледам?
След малко взе чашата му и дълго я въртя в ръцете си. Нещо особено имаше в погледа й, нещо почти екзалтирано. И Бо зачака заинтригуван. Нещо му подсказваше, че туркинята знае достатъчно много за него и за тези, които го обкръжаваха. Нямаше, изглежда, да набъбри глупости. Може би — щеше да вдигне мъничко от завесата.
— Драг гостенин си — продума туркинята с напевен глас. — Обичат те в тая къща…
— Особено жените, нали, Фатме? — обади се Филип.
— Има две жени. Всяка го тегли към себе си, а той тегли и към двете.
Филип се ухили.
— Мъж с брадва не виждаш ли?
— Виждам тука беда голяма. На дома беда ще донесеш, не радост… Виждам сълзи и вайкане…
Туркинята забеляза смаяното лице на младежа и замълча.
— А после? — попита той засрамен от себе си.
— Трябва да внимаваш! — каза туркинята бавно и твърдо. — Дай си чашата, Филипе…
Филип й подаде благоговейно чашата си. Макар да се мъчеше да изглежда насмешлив, очите му показваха колко е заинтересуван. Старата жена клатеше замислено глава, но младежът бе готов да се закълне, че с това се мъчеше да прикрие някаква веселост.
— Е?
— Много грехове — започна тя най-после. — Грехове и към близки, и към далечни. Път ти се пада далечен — през морето.
Фатме навреме повдигна очи, за да види как Филип трепка.
— Има ли опасност?
— Дали има опасност? — попита замислено туркинята.
Бо я гледаше с напрегнато внимание и успя да забележи, че тя вече не гледаше чашата, а някъде зад нея — съобразяваше сякаш нещо с трескава бързина. Стана му вече съвсем ясно: не съчиняваше произволно, а импровизираше с помощта на спомените си и на всичко, което бе научила за фамилията им. Сега по израза на лицето й беше ясно, че е затруднена — не подозираше дори каква опасност може да го грози от пътуването.
— Хайде, казвай! — измърмори Филип нетърпеливо.
— От жена се пази! — каза някак неуверено туркинята. — Жена може да развали всичко…
— Ами ако не пътувам?
— Не пътувай! — посъветва го тя.
Филип навреме забеляза подигравателната усмивка на братовчеда си.
— У дома всички й вярват — каза той някак засрамено. — И интересно е, че каквото предскаже, почти винаги излиза вярно.
— Вече не се съмнявам — усмихна се Бо.
— На кафето всичко е изписано — каза тихо туркинята. — Каквото ще му се случи на човек, отнапред се знае.
— У дома ходиш ли? — попита младежът.
Вместо нея — отговори Филип.
— Всяка седмица идва. Тя е един вид семейният оракул.
— Ясно! — каза Бо. — А Гюла?
— И тя се опитва, но не я бива твърде.
— Гюла гледа на ръка — измърмори тихо туркинята.
— Викни я да ни гледа! — предложи Филип. — Ще има една столевка.
Старата туркиня го погледна ядосано.
— Какво ще ти гледа на тебе? Нека гледа на младото…
— Добре, майчице! — съгласи се внезапно Филип. — Е, момченцето ми, няма как — трябва да отидеш оттатък.
— А ако не искам? — попита младежът на френски.
Филип го погледна нетърпеливо.
— Не ставай глупак! — измърмори той също на френски. — Пречиш ми…
— Може би Гюла спи! — въздъхна Бо с последна надежда.
— Не спи — отговори туркинята. — Чете…
— Чете?
И както винаги тя забеляза усмихнатите погледи, които двамата мъже си размениха.