Павел Вежинов
Синият залез (29)

4

Параходът спря на кея и моряците лениво хвърлиха на каменните плочи дебелите металически въжета. Няколко мъже, голи до кръста и с шапки от стари вестници, го привързаха все така лениво за брега и след миг се чу неприятният шум на котвените вериги. Котвата блюмна в мръсната вода, по която плуваха скапан зеленчук, парчета амбалажна хартия и цигарени кутии. Дрезгавата сирена даде някакъв сигнал, чу се дрънкане на звънец. На капитанския мост някакви мъже във флотски униформи с къси ръкави гледаха апатично посрещачите и люпеха семки — мъчеха се сякаш да направят пристигането на параходчето колкото е възможно по-делнично и скучно. Пътниците, с куфари и бохчи в ръка, се натискаха нетърпеливо на изхода и чакаха да се спусне мостчето, но моряците не бързаха, препираха се нещо. Най-после то бе спуснато и пътниците бързо заслизаха. Богомил позна веднага своите гости. Бяха тъкмо такива, каквито леля Емилия им ги описа: и двамата ниски, и двамата пълнички, с розови бузки и тежки задници. Мъжът свали коравата сламена шапка, изтри голия си лоб и веднага получи строго мъмрене:

— Буч, хиляди пъти съм ти казвала да не си триеш главата с носни кърпички. Захабяват се…

— Ами с какво, миличка?

— С вестник…

— Не говори такива работи, Мони… Веднъж го направих и на главата ми се отпечата цяла статия.

Дияна се приближи несмело.

— Господин Бучков, ако се не лъжа? Госпожа Бучкова?

Двете дебели същества кимнаха едновременно глави и я загледаха глупаво.

— Идвам от името на госпожа Тихова. Тя няма възможност да дойде, та аз ще ви заведа до дома… Аз съм нейна снаха…

— Снаха сте на Емилия? — запита жената необикновено зарадвана. — Каква кукличка! Трябва веднага да ви целуна, мила моя… Господи! Господи!

Тя целуна Дияна. И мъжът навярно искаше да направи нещо подобно, но бе незабавно изтласкан с лакти от бдителната съпруга.

— Ами на кого сте жена? На Филип или на Антон?

— На Антон! — призна си Дияна скромно усмихната.

— Господи! Господи! — Розовата жена сякаш степенуваше учудването си; нейният съпруг се изказа много по-определено:

— Каква женичка си е намерил този дебелак!

Но гласът бе добродушен. И двамата изглеждаха добродушни като деца.

— Ами Филип ожени ли се?

— Не още…

— Господи! — учуди се тя само един път, тоест никак.

— Филип е добър юнак! — произнесе се мъжът.

Дияна им представи Бо и щом научиха, че е роднина, връхлетяха да го целуват — не твърде успешно, защото младежът не наведе глава. После наеха един стар окаян файтон, който бавно ги понесе през градските улици. Съпрузите не изпускаха нищо, което можеше да им се стори забележително, и обсипваха младите хора с глупави въпроси.

— Какво значи карнацария?

— Кебапчийница!

— Господи! Господи!

— Какво е това здание там?

— По всичко изглежда, че е черква! — каза Бо отегчен.

— Господи! Нима не виждаш, Буч, че има минаре, тоест камбанария!

— Ами кой е онзи господин там с дългата бяла брада?

— Протестантският поп! — излъга Бо, за да се отърве.

— Добър юнак! — определи мъжът безпогрешно.

— Погледни, Буч, тука всички жени ходят без чорапи! И аз ще ходя без чорапи!

Беше ред на мъжа да каже уплашено:

— Господи!

Бо плати файтона, но това не попречи на съпрузите да се впуснат в ожесточен пазарлък с файтонджията. Успяха да отскубнат от ръцете му десет лева и да ги натъпчат в джобовете на младежа.

— Който не умее да цени парите, не цени и себе си! — поучи го мъжът.

Файтонджията се присъедини негласно към това мнение — на тръгване поздрави съпрузите, а не човека, който му бе платил. Щом влязоха в къщата, те веднага пожелаха да видят стария Тихов. Богомил им показа вратата със зловеща усмивка. Имаше да си изпатят! След един час те отново се показаха и — о, чудо! — изглеждаха така свежи и така весели, сякаш не бяха влизали в стаята. Бо едва не припадна, когато Буч се произнесе:

— Добър юнак!

— Ка-как? Не ви ли говори за…

— Страшно начетен човек! — прекъсна го Буч. — Само какви тайни обладава!

Съпрузите бяха нещо като младоженци — странно съчетание на любов и на интереси: мъжът имаше магазин за чорапи, жената ателие за шапки. „Точно така са изглеждали първите Тиховци — помисли Бо. — Такива поразително глупави и поразително непокварени, пестеливи, влюбени в малките плътски и стомашни удоволствия, наивни и добродушни.“ Дълъг път бяха изминали на търговска безсъвестност и на пресищани страсти, за да станат като Тони и като Филип, дори като него. Бучкови изпълниха мъртвата къща с чуруликане, с мляскане, със сладостно пъшкане, напълниха я догоре с глупашката си любознателност, която у Тиховците отдавна беше изчезнала — питаха за всичко и за всички, смайваха се. Когато влязоха в гостната, въпросите се посипаха така гъсто, че Бо избяга — след малко и Дияна избяга; би избягал дори и старият Тихов, от когото всички бягаха. Тогава те отидоха до куфарите си и измъкнаха от тях разни деликатеси и сладкиши, с които се омазаха до уши. Привечер мъжът отиде да купи вестници и се върна развеселен, с дъх на ментовка и ликьори. И животът навярно му се струваше като ликьор — сладък, гъст, леко опиващ, не като тежките и остро възбуждащи коняци на Тиховците.

— Добър юнак! — заяви за безброен път Буч и тоя път тая похвала, изглежда, се отнасяше до самия него.

Леля Емилия най-сетне пристигна, странно възбудена и весела. Получи се някаква обща прегръдка, смес от цъфтящи тела, от възклицания, от подозрителни шумове — целувки и пошляпвания: ох, ох! И ах, ах! — кискане, несвързани думи, но леля Емилия беше с две глави по-висока от тях и изглеждаше, че двете бучки искат да се покатерят по нея като дебели, големи и стари бебета. Когато най-сетне се понаситиха, седнаха на една отоманка: двете бучки почти в скутите й, зяпаха я в устата, обожаваха я, чакаха думите й, сами бъбреха — потоци от думи, възбудени, радостни, смесени с възклицания — и накрая пристигнаха в трапезарията едва ли не прегърнати: леля Емилия като някаква Ботичелова пролет, окръжена със свитата си. Самата вечеря напомняше за най-добрите години на Тиховците. Всички ядоха дотолкова, че не беше сигурно дали ще могат да станат от местата си; пиха след това вино, което бързо ги замая и предизвика нови реки от сърдечни излияния. Припомниха си безброй роднини и ако се съдеше от думите на Буч, то беше славна компания от добри юнаци. От техните забъркани думи Богомил най-после разбра, че са роднини на леля Емилия, но не му стана никак ясно кой от двамата е роднината, защото говореха за себе си винаги в множествено число. Тъкмо в разгара на приятния разговор Буч изостана за половин минута безгласен и когато отново го погледнаха, той вече спеше, като се усмихваше дори в съня си. За да го събудят, стана нужда жена му да го поощипе по кълката. Буч отвори очи и погледна сътрапезниците си като тревопасно животно.

— Не съм спал цяла нощ! — оплака се той.

Това надали беше вярно. Не беше лесно да го изкачат по стълбите така, както беше натежал от съня и яденето. Богомил го остави на жена му и се упъти към новата си спалня със свито сърце.