Павел Вежинов
Синият залез (18)

2

След малко той вече бързаше по булеварда, който не предразполагаше за бързане със своите нагрети плочки и безумна белина наоколо. Е, да, но неговата мъничка приятелка вече го чакаше. И защо ли наричаше в себе си „мъничка“ високото момиче? Някаква нежност пропълзя отнякъде. В тоя момент почти се сблъска с мадам Клайн, която носеше в жегата огромен куфар. Сама! Лошо нещо е кавалерството! Кой знае сега докъде ще трябва да го мъкне.

— Позволете! — каза той, като посегна към кожената дръжка. — Виждам, че ви притеснява.

Но за негово учудване мадам Клайн се възпротиви. И изобщо не изглеждаше никак очарована от срещата. Бе забелязал дори, че се бе опитала да го отмине с някакъв виновен израз в очите. И защо? Срамуваше ли се да я гледат в такъв хамалуващ вид?

— Филип е виновен за всичко — каза тя смутено. — Очаквах, както обеща, файтон до последния миг и… не пристигна…

— Така е, когато човек очаква от Филип — усмихна се младежът. — Дайте — ще го понося!

Но мадам Клайн, кой знае защо, упорствуваше.

— Не се тревожете! Той е съвсем лек…

— Толкова по-добре… Не знам, мадам Клайн, какви са виенските нрави, но у нас една млада жена да носи такова голямо нещо е почти смешно.

Мадам Клайн внезапно размисли и му подаде куфара си.

— Добре! — каза тя. — Ще бъдете така любезен да го отнесете до пристанището…

— До пристанището? — учуди се той. — А вие…

— Имам да правя една покупка и ще ви настигна.

Куфарът действително беше удивително лек — почти празен. Не беше трудно да се разбере, че не е дамски и навярно, че не е неин, защото визитната картичка в кожената рамка беше току-що сложена. Това го озадачи. Нима бе възможно скитницата по света да няма свои собствени куфари, та е взела чужд? И при това с такива ненужно големи размери! И изобщо защо така упорствуваше да не му го даде в ръцете? Само едничко сносно обяснение: не е искала младежът да узнае, че отива на пристанището. Богомил разклати леко куфара и чу шум от твърди предмети, които не бяха повече от няколко.

Мадам Клайн го настигна почти на входа на пристанището — тъкмо навреме, ако е искала да не ги видят заедно през града. Тя пое куфара си и се усмихна мило.

— Няма смисъл да идвате повече. Веднага тръгвам…

Все пак той не можа да се въздържи.

— А закъде? Простете нахалството…

— До Несебър — каза тя леко смутена. — Довиждане…

Когато пристигна на плажа, бе почти забравил виенчанката, но стана нужда отново да си припомни за нея, понеже трябваше да оправдава пред Дани закъснението си. Тя го изслуша разсеяно и каза:

— Значи за Несебър?

— Да… за там…

— Тогава някой от вас двамата икономисва истината. „Регент“ не спира в Несебър.

— Я гледай! — възкликна младежът смаяно. — Защо ли ме излъга?

И веднага я забрави. Те лежаха на шамандурата, която се люлееше леко като тапа върху морските вълни. Наоколо плуваха малки голи момченца, млади момичета се носеха из водата и цветните им шапчици се люшкаха като гумени топки. Морето бе прозирно синьо и светло и върховете на вълните искряха. С печален писък над тях прелитаха белите чайки, трепкаха с красивите си криле. Младият човек въздъхна и запита с престорено равнодушие:

— Познаваш ли някаква си… Гюла?

— Гюла!

Той усети почти осезаемо бързия й поглед…

— Едно такова същество… как да се изразя…

— По-добре не се изразявай! — избъбри тя недоволно. — Е, и какво? Опита ли си късмета?

— Глупости, Дани! — излъга той с чудно и непривично хладнокръвие. — Но питам се дали знаеш, че тя ми е един вид… братовчедка…

— Да!

— Я гледай! — И той се почеса малко смутено. — Да ти кажа право, не ми е приятно едно същество с моята кръв да… такова… проституира…

— Изразът не е съвсем точен…

— Но горе-долу — нали?

— Да!

— Виждаш ли? Тая работа трябва да се поправи…

— И аз се мъча — каза тихо момичето. — Мисля, че успявам… донякъде…

— Дявол знае какво е това — „донякъде“! Квалификация? Тоест не вулгарна, но все пак…

— Мили мой, нещата не се развиват винаги със скокове, както обичаш да се изразяваш…

— Моля, моля! Това е вече твоя терминология…

— Добре! Имаш ли нещо на ума си?

Той се покашля неловко.

— Мисля си — за да почне човек своя живот наново, трябва да отиде някъде, където няма всеки, момент да му напомнят старото. Трябва да се изсели оттук. Би могла да дойде например в София…

— Така!… Умник!… Та да ти бъде значи подръка…

— Досаждаш ми вече със своята ревнивост, сърце мое — каза той шеговито.

Но момичето се изчерви.

— Не ставай глупак! — каза тя строго. — Добре, но как ще се препитава там?…

— Моят отец има връзки с потребителните кооперации. Би могъл да й измисли някакво място…

— Да продава маслинки?

Дани се разсмя — и с удоволствие.

— Защо не? — измърмори той малко сърдито. — Съгласи се, но ще ми бъде малко трудно да я омъжа веднага за принц Кирил…

— Като че ли не си я виждал…

— Ох! — заяви той самодоволно.

Същият бръснещ поглед.

— Мръснико, можеш ли да свириш с уста?

Той се опита и напразно. Тогава Дани сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително. Махаше някому с ръка. Богомил видя в тая посока на кея младо момиче в бяло елегантно трико и грамадна бяла шапка на главата си — скъпичка навярно, защото, макар да бе на мода през сезона, малко жени я носеха. И ето че остави някому шапката си, махна с ръка към тях и после сякаш литна. Не бе нужно да се прекачва през перилата. Тялото й описа красива дъга над тях и бързо като стрела се заби в синята вода. Младежът напразно очакваше да излезе някъде над повърхността. Видя я едва когато улови с мократа си ръка ръба на шамандурата и се покатери. Приличаше на митическа нимфа — такава прекрасна и мокра, с коси, които падаха на раменете й.

— Гюла! — каза той удивен.

— Здравейте! — отвърна тя весело. — Как сте?

Питаше за двамата, но гледайте само към Дани със светли обожаващи очи. Младият човек се посви на мястото си почти оскърбен! Женски работи! Сякаш не бе прекарала с него миналата нощ. Те говореха оживено — Дани с някаква снизходителна благосклонност, Гюла почти влюбено. Бяха го забравили! И той се престори, че ги е забравил — гледаше разсеяно към морето. После чу:

— Виждаш ли — нашият човек е намислил да те преселва в София…

— В София? — каза тя с радост. — Действително? Така ужасно ми се иска да живея в София!

— Всекиму се иска. Но би ли могла да работиш?

— Какво да работя?

— Питай него! — забеляза момичето с нотки на злорадство в гласа си.

— Ами че работа като работа! — каза младежът почти грубо. — Ще продаваш маслинки…

— Как така маслинки? — попита Гюла с недоумение.

— Не си ли виждала в кооперация „Напред“ момичета в бели престилки да продават маслини и всякакви други неща. Би ли искала като тях?

След като я бе видял такава елегантна и красива, младежът очакваше най-малкото някакъв саркастичен отговор. Но Гюла погледна внимателно двамата, после отговори сериозно:

— Разбира се, че искам… Стига да е възможно…

Недоумението се разпростря по лицата и на другите двама. Нещо нередно имаше в това бързо съгласяване. Едно сериозно съгласие не можеше да бъде така леко дадено. Богомил я погледна резервирано и измърмори:

— Ако ти устоиш на своята дума — ще смятам тая работа като свършен факт.

— Добре! — каза момичето някак замислено и погледна с невиждащи очи към морето. — Ще бъде хубаво! — Но в гласа й нямаше възторг, а загриженост. И изведнъж лицето й рязко се промени. Някакъв мрак падна на него и някаква суровина — примесена като че ли е омраза. Тя вече не гледаше, а се взираше в нещо определено.

— Филип иде!

Докато младежът го търсеше с очи между гъстата тълпа плувци, тя скочи във водата.

— Довиждане! — извика момичето оттам. — Ще се виждаме!

След малко на шамандурата се покатери Филип, смешен със своята каймачена белота и плоското си тяло. От неговата елегантност и изисканост не бе останал нито помен. Някакъв друг човек, грозен и като че ли изроден, се представи пред очите им.