Павел Вежинов
Синият залез (13)

4

Някакъв лъжлив и странен мир се установи в голямата бяла къща. Старият Тихов се прибра отново в стаята и много рядко се случваше да видят на прозореца потъмнялото му лице. Бо напразно бе очаквал след скандала Филип да напусне къщата или да поиска извинение от баща си: не се случи нито едното, нито другото. Младият мъж продължаваше да обитава бащиния си дом весел както винаги, по-шумен от всички други заедно. На обяд той разказваше пикантни историйки, толкова лютиви, че дори леля Емилия се изчервяваше. Добрата дама рядко се виждаше вкъщи. Сутрин спеше до късно, а следобед бързо изчезваше нанякъде — на гости или по бридж. Нито един път обаче тя не взе със себе си Дияна. Беше странно колко самотно живееше младата жена и колко примирена изглеждаше със съдбата си. Никой не знаеше какво всъщност правеше тя през свободното си време в своя уединен апартамент.

Бо не беше влизал в покоите на младото семейство, но бе поглеждал един или два пъти през отворената врата на салона. Апартаментът беше двустаен, с две много големи просторни стаи, разделени помежду е бяла двукрила врата.

Още при първия поглед младежът бе поразен от безкрайната разлика между двете отделения на къщата. Апартаментът на Тони блестеше от чистота, всичко в него беше ново — от прясната боя по стените и прозорците до последната ваза и последния пепелник. Стените бяха в свеж лимонен тон с весели едри щампи — момиченца, които гонят пеперуди, и пеперуди, които гонят момиченца. Мебелите бяха от светло дърво, леки и крехки, в деликатен френски стил — леки и светли бяха дори килимите по ясно ореховия под. Завесите на прозорците изглеждаха съвсем бледозелени — лимонадени почти, и не пречеха на слънцето да грее дори в най-далечните ъгли на стаята. Под блясъка му кристалът в бюфетите, прозирен като въздуха или оцветен в най-нежни багри, сияеше в едно-единствено сияние, което хвърляше леки отражения по теракотените вази, най-тежките в тая въздушна стая. Дори няколко морски пейзажи имаше по стените, рисувани от един и същ художник — и модерен художник при това, — с море, което не беше море, резедаво и прозирно, сложено като лек плат върху розовия пясък. Все пак картините бяха странно хубави, странно напоени с някакво нежно чувство, странно свежи, рисувани сякаш точно за тая стая. Нямаше място за двоумение. Деликатната женственост, която се излъчваше от всеки предмет в стаята, говореше, че Дияна е сътворила този лек, почти ефирен свят и че намираше в него утеха, каквато не можеше да намери никъде другаде из голямата къща.

Беше ясно вече как Дияна прекарва времето си; навярно с часове издухваше оттук и оттам по някоя прашинка, пререждаше кристала в бюфета, за да се получи най-нежното отражение върху вазите и върху светлата покривка на масата, или пък слагаше пепелниците и вазите по различните ъгли на стаята, докато създаде най-съвършената хармония от цветове и фигури. Всяко нещо в голямата стая подсказваше сякаш, че е било докосвано безброй пъти от малката бяла ръка. Към предметите бе обърнала тя любовта си, която не можеше да даде на мъжа.

Младежът поднови отново своите разходки при рибарите. Когато гледаше голите им гърбове, лъскави от пот, и когато слушаше вечер песните им и силния им гърлен говор, светът, който беше оставил там в голямата бяла къща, му се струваше призрачен и мъртъв, безкръвен и загнил — с атмосфера, която го омаломощаваше и тровеше. Той ходеше и на пристанището между барабите и моряците, бъбреше упорито със старците, които хвърляха въдиците си край вълнолома. Веднъж Дани го беше видяла с един от тях и по-късно го запита:

— Какво ли пък намираш да бъбриш с тия старчета? Вярно е, че изглеждаш малко смахнат…

— Смахнат ли ме смятат? — попита младежът подозрително.

— Ами че да… поет и смахнат… Кой разумен човек ще отиде да приказва с някой малоумен старец, с когото вече и домашните му не приказват?

— Прави ми удоволствие да ги слушам — каза малко недоволен младежът. — Ти не можеш дори да си представиш какви сладкодумци са те.

— Странни блаженства! Ами какво ти приказват?

— Най-обикновени работи: как извадили стръв за въдицата, как я наденали на железцето, как хвърлили въдицата във водата, колко време стояла тя там, какво си помислили през това време, как рибата започнала да дърпа, как я изтеглили, каква се оказала, колко пръста била дълга, колко тежка, какви й били люспите, какви перките, какво й намерили в корема…

— Ти си луд! Какво те интересува това?

— Ами тебе какво те интересуват романите?

— Романите са друго… Те са един вид изкуство.

— Та и старческите приказки са един вид изкуство… Народните приказки и народните мъдрости не са ли разказвани от старци като моите…

— Да, но… то си е изкуство за народа… и за тебе е чуждо.

Бо погледна насмешливо приятелката си.

— Може би точно затова се завирам между тях — каза той спокойно. — Не искам нищо тяхно да ми е чуждо.

От този ден младото момиче почна да съпровожда Бо в неговите странни разходки край езерото. Младежът още след първите й стъпки се посмая: тя се сближаваше с рибарите и с мръсните рибарски жени с такава лекота, че след пет минути те вече й доверяваха най-тъжните си семейни тайни. И друг напредък направи Дани — успяваше да говори с тяхното наречие и с техния акцент толкова съвършено, сякаш целия си живот беше прекарала из рибарските колиби. Бо виждаше, че не скучае с тях и че съчувствуваше на малките им нещастия съвсем искрено и съвсем просто.

Тези общи разходки сякаш ги сближиха още повече. Те предизвикаха и общи разговори. Бо усилено наковаваше младото момиче с това, което наричаше свой мироглед. Народът! Дали точно народът или класата? Той мина внимателно тоя проход и не срещна никакви спънки. Нека прочете и няколко книги. Тя ги прочете. Ами сега? Понеже у нея знанията бяха по-нови и по-пресни, той почна да изпада в неудобни положения. Зле е, когато ученикът разбира някои неща по-добре от учителя си. Зле е за учителя. Ученичката почна да пие направо от изворите и често го притесняваше с въпросите си. Спиноза материалист ли е? Да — не? Бо се объркваше. „Тая работа не е съвсем лесна, драгичък. Ти, струва ми се, малко се водиш по Плеханов. Уклон!“ Щом чу тая дума, и Бо се отказа да я учи повече. Да, но друго са възгледи, друго е бит. Привидно животът си течеше все същият. Колко полезно бе да се разхождат между рибарите и работниците. Защото нали смисълът на знанието е промяната. Така! „Обичам я“ — мислеше той. Тая обич обаче бе някак почтена и пълна с вътрешен респект.

Веднъж те лежаха на пясъка на малкия залив и Дани запита съвсем внезапно.

— Бо, говори ли с Дияна?

Бо изтръпна.

— Говорих — каза той кратко.

— И?

— Та ти сама знаеш… Това, което се случи на верандата, вече не се повтори…

— Трябва да я забравиш, Бо — каза Дани почти умолително.

Богомил мълчеше без никаква мисъл в ума си. Най-после той каза:

— Не трябва да я забравям, Дани. Не трябва да я оставям в оня ковчег за мъртъвци.

Дани наведе очите си към пясъка и млъкна. Някакво смътно отчаяние се промъкна в сърцето на младежа, смътно и неразбираемо, но силно — като че ли си бе прерязал сам пътя към нещо неизразимо.