Павел Вежинов
Синият залез (21)

1

В бялата къща животът сякаш бавно затихна. След заминаването на мадам Клайн леля Емилия не можеше да състави вече никакво каре и се принуди сама да попълва каретата на графинята. Виждаха я само сутрин — сновеше от стая в стая със своята мъхната хавлия и не изглеждаше съвсем весела. Беше си направила някаква странна младежка прическа, която й придаваше почти лекомислен изглед — срещаха я с нея къде ли не още от най-ранен следобед до късните вечерни часове. Не бяха запомнили никога да се връща толкова късно и с такива бляскави очи. Беше сигурно, че почти всяка вечер се понапиваше или у графинята, която беше любителка на гъстите и силни напитки, или някъде другаде из потайни места. През тия весели вечери най-често на пътя й се изпречваше Богомил и тя го разпитваше за Дани с намеци, които ядосваха младия човек. Една вечер го видя с новия му бял костюм и като сложи ръка там, където предполагаше, че се намира сърцето, каза почти с патетичен глас:

— Та ти си бил опасен красавец! Опасен! Опасен! Ризата ти е чудесна!

От тая вечер Бо забеляза, че леля Емилия промени отношенията си с него, направи ги ласкави и загадъчни, поукраси ги с погледи, които го плашеха. Както се опасяваше, един ден се заинтересува и за стаята му.

— Пенка почиства ли я? — попита тя със своето странно примижаване, което за младежа беше нещо ново; появило се беше заедно с погледите. — Ще бъде много чудно, ако го прави…

— Не се безпокой, лельо! — въздъхна младежът. — Всичко е в добър ред…

— Каква леля съм ти аз? — попита тя игриво. — Мисля, че направихме договор да не ме наричаш така…

— Да, лельо, тоест не — да, мадам…

— Все пак ще напомня на Пенка да почиства редовно стаята и сама ще проверя какво е свършено — обеща тя с такъв тон, че младежът настръхна. — Чаршафите кой знае откога не са прани…

Бо не можа да откаже, че чаршафите трябва вече да се перат, и на следния ден дори ги видя окачени на тела зад беседката. Той си припомни, че досега не беше виждал простряно бельо по двора. Дияна даваше прането си на Фатме, а леля Емилия се переше навярно в напръстник, не обръщаше голямо внимание на това толкова незначително нещо, което се нарича чистота.

Веднъж Бо се прибра късно и още от двора забеляза, че прозорчето на стаичката му е осветено. Той се изкачи по тъмните стълби повече разтревожен, отколкото учуден, изпълнен с лоши предчувствия, и отвори предпазливо вратата. Погледът му падна на широкия гръб на леля му, която старателно приготвяше леглото. Когато се обърна към него, той изведнъж разбра, че е по-пияна, отколкото я беше виждал друг път. Очите й бяха лъскави, непонятна усмивка беше легнала на устните й.

— Дойдох да инспектирам, пък рекох да ти направя и леглото! — каза тя с малко преплетен език и почти му намигна.

На Бо му се искаше да възрази, че тоя късен час не е никак подходящ за инспекции, но благоразумно замълча; леля му скоро нареди леглото, прозя се сладко и седна на него в поза, която навярно пияният й мозък намираше за съблазнителна. Побъбриха за туй-онуй и изведнъж тя се досети:

— Ами защо не си легнеш? Късно е вече…

— Не бързам много! — избъбри Бо смутен.

— Все пак легни си, пък после пак ще си поговорим…

„Ами как ще се съблека пред тебе, стара вещице!“ — помисли раздразнен младежът.

Но изглежда, че леля Емилия точно това желаеше — да се съблече пред нея, и даже се уточни:

— Хайде, Бо, съблечи се и лягай!

Бо почувствува, че го полазват тръпки. Леля Емилия се усмихваше угоднически и лъскавите й очи го гледаха лакомо. Младежът се принуди да действува енергично.

— Лельо Емилийо, не бих си легнал, докато не си отидеш! — заяви той решително.

— Значи ме пъдиш? — каза със сладък укор леля Емилия.

— Как можеш да си помислиш! Казах само, че няма да си легна, докато си тука. Моля ти се, как така ще се съблека пред тебе?

— Ами защо не, Богомилчо? Нима мислиш, че ще те глътна?

— Не, разбира се! — каза младежът раздразнен. — Не съм свикнал да ме гълтат! Сам аз гълтам, когато ми се иска…

— Сега не ти ли се иска?

— Не…

— Не си добър! — въздъхна леля Емилия и излезе от стаята, без да каже дума повече.

Той почти не чу стъпките й по дървените стълби. Изглеждаше, че бе събула обувките си и се мъкнеше омърлушена надолу след несполучливото си любовно похождение.

В късната нощ младият човек ходеше разстроен насам-натам из стаята — разстроен от мислите и от неприятното приключение, и понеже чувствуваше, че няма да намери и в леглото покой, облегна се на перваза на прозорчето. Навън бе топла и тъмна нощ, светла само от блясъка на звездите, и покривите на близките и далечни къщи се губеха в мрака като сенките на разбойници: спяха ли там под тия покриви безумните жени, или скитаха като вълчици из коридорите като вълчици с влажни ноздри и увиснал език, като гладни, скимтящи вълчици? Ако би могъл да гледа през покривите, колко ли още малки човешки драмички би видял с очите си? Изведнъж се почувствува тъжен — не разстроен вече, а тъжен — и това го облекчи. Гледаше далечните звезди, които трепкаха мъчително като очи, изнурени да гледат през вечността все същата вселена и все същата безкрайност — да трепкат сякаш с последни сили и все пак никога да не угасват. После погледна надолу към дворчето и изтръпна: голямо светло петно имаше сред лехите и светлината идваше оттам, гдето беше прозорецът на Дияна. Той се повдигна на перваза и в същия миг очите им се срещнаха: Дияна лежеше по гръб на леглото си все още облечена и с ръце на тила — гледаше към прозорчето му, сякаш го бе очаквала да се покаже, сякаш го беше викала и търсила със сърцето си, защото, когато очите им се срещнаха, тя дори не трепна. Те се гледаха така с притаен дъх, без да мигнат и без да мислят, като хипнотизирани един от друг, омаломощени от блясъка на очите си. Само техните прозорци светеха, само техните очи се търсеха, потайно и грешно. Голямата къща отдавна спеше: спяха всички — и греховният старик с разкривени устни, и старата пияна дама, и слугинята с ужасното мъртвешко лице; дори и Филип, ако беше вкъщи, спеше и сънуваше мръсни сънища. Под широкия покрив на бялата къща само те двамата бяха будни и се гледаха през мрака със сила, която раздробяваше сърцата им. После Дияна се обърна и скри лице в шепите си — раменете й леко трепереха, а над тях се разстилаше черната коса. Бо се дръпна от прозореца и угаси лампата. Само плач на жена не би могъл да понесе на тоя свят — и той избяга, хвърли се като нея в леглото, мъчеше се да заспи, а не можеше — отново го задушаваха тежките мисли, разсънваха го и сякаш искаха да разгонят от леглото неспокойното му тяло. Младежът тръсна глава и стана — стъпките му отново го отведоха при прозорчето: долу нейната светлина беше угаснала, но дали спеше, не гледаше ли все още към него?

Внезапно изпод навеса на асмата излязоха две сенки, които леко залитаха: бяха фигури на мъж и млада жена и мъжът беше прегърнал жената през кръста. Бяха пияни и възбудени, шепнеха си нещо с тихи гласове. След малко те спряха и мъжът се надвеси над лицето й — целуваха се дълго и страстно и той виждаше как мъжът беше забил пръсти в рамото й като граблива птица. Бо го позна веднага — беше Филип. И фигурата на жената му се стори позната, но Филип закриваше лицето й, така че не можеше да го види. Най-после той отдели устните си и започна да шепне нещо на ухото й.

— Не искам! — каза високо жената, с глас, който също му се стори познат.

Но той я теглеше — тя бавно вървеше след него — и изведнъж тялото й сякаш се вдърви.

— Не! Не! — извика тя и тръсна косите си.

Лицето й се откри. Бо позна Гюла и отстъпи смаян назад. Когато отново погледна през прозореца, видя само как краят на бялата й рокля изчезна под тъмната сянка на лозата. Филип погледна след нея, изпсува дълго и гнусно, след това обърна гръб и изчезна в къщата.