Павел Вежинов
Синият залез (40)

15

Младежът седеше в малкия тих аперитив в оня час, в който пестеливите стопани все още не се решават да запалят лампите. Беше изпил вече няколко коняка и гледаше печално към тясната врата. Отвън тротоарът беше по-светъл и хората, които се мяркаха за кратки мигове между двете рамки на вратата — шумни и с весели лица — му приличаха на спомен от някакъв хубав минал живот, който вече никога няма да се върне. Мислите му ставаха все по-печални и тъмнината в аперитива все по-гъста — чувствуваше, че му се замайва свят и от алкохола, и от вълненията, които бяха изтощили съвсем нервите му. Празно сърце! Струваше му се, че някаква светлина в него е угаснала — безсмисленост! Нищо вече не си струваше труда. Нищо не можеше да направи, докато все още лежеше в тая хладка мръсна локва — опасения и страхове и освен това някакво нямо самопрезрение.

Банатчанката най-после запали лампите — да не помислят пък отвън, че е затворено? Той видя отново негъра, който дремеше на едно кръгло столче край бара, стар негър, посипан сякаш с паспал. Беше странно как е попаднал тук в тоя далечен черноморски град, в който децата са виждали негри само по картинките на книгите; гледаше го вече с някаква тревога — страхуваше се вместо него, че така, както е заспал, може да пропусне парахода, който го е свалил на пристанището, да пропусне живота си и да остане безрадостен пленник в чужда и неприветлива земя; беше странно колко спокойно спи, отпуснал добродушното си лице върху гърдите, с нагънат подбрадник, с панталони, препълнени като ципа на сварен кренвирш. Какво ли сънуваше? Памучни полета в Луизиана или вечери край Мисисипи, вечери край огъня, когато се пеят тъжните негърски песни?

Някой каза зад гърба му.

— Добър вечер!

Следователят със своето небръснато, тъмно лице и с чадъра си — съвсем малка угарка под носа и сънливост в очите. Тръпки, тръпки — и младежът опита усмивка, която излезе неловка.

— Мога ли да седна? — попита той и седна, без да дочака отговор.

— Чаша вино, моля!

Поговориха за негъра, после поговориха за негрите и между тях се настани цигарен дим и мълчание. Следователят дишаше някак през носа си. Китайско писмо — иначе би знаел какво означава да се диша през носа. Вълнение може би. Ако изглеждаше сънлив, правеше го нарочно. Хър-хър! — и негърът при бара се събуди, прозя се — страшно. Бял език! Младежът изведнъж почувствува желание да строши със силен удар някаква невидима стена, да наруши мъчителната неизвестност. Жестоко беше да го измъчват с чакане.

— Гледах вчера погребението! — каза тихо следователят…

Младежът пое невидимо въздух.

— Не ви видях…

— Гледах го от един балкон… Не, Бога ми… малко са смислените работи…

Бо се измъчваше от желание да запали цигара, но се страхуваше следователят да не вземе огън от неговата — би видял тогава разтрепераната му ръка. А защо тая тревога? Не идваше ли от странната сънливост на следователя? Струваше му се, че ще чуе от него нещо решително.

— Докъде стигнахте? — попита той без желание.

Следователят потопи във виното устни като хоботче.

— Виждате ли — не е въпрос за стигане… За мене тоя случай е като гергеф, опънат в рамка, ограничен… Рисунката вътре с индиго…

— Не ми е съвсем ясно — измърмори младежът.

Следователят сякаш не го чу.

— Правя везбата. Когато се сложат всички цветове, тогава се добива и пълна представа… Не ми достига само едно кълбенце — определен цвят конци… Казва се госпожица Давидова…

— А! — възкликна слабо младежът. Стана му ясно, че следователят него е изрисувал в гергефа.

— Ще разпитам нея и — свършено! Ще приключа! — Той сякаш размисляше нещо. — Беше ваша приятелка, нали?

— Изразихте се много точно…

— Какво разбирате под думата приятелка?…

— Това, което разбирате вие под думата приятел.

— Някои наричат приятелки своите любовници! — измърмори мъжът.

— Аз не…

— Значи за вас приятел и приятелка е едно и също нещо, нали?

Младежът не можеше да разбере съвсем ясно защо следователят настоява така упорито на отношенията му с младото момиче.

— Разликата е само в половете, но иначе е едно и също…

— Приятелката например не се целува…

Младежът трепна — не, невъзможно е да знае.

— Очевидно…

— С други думи, не сте имали никакви любовни чувства към това мило момиче! — Той почти се усмихна. — Не беше зле да имате, но… щом сте толкова взискателен…

— Може би тя е била взискателната…

Мъжът го погледна малко понавъсен.

— Знаете, че не е така… Знаете, че ви обича, така както знаете, че аз стоя край масата… Доскоро мислех, че чувството е… общо… Значи вие отричате! Сигурен ли сте?

Младежът се слиса, като разбра, че не е сигурен. През последните три дни нейното отсъствие му се беше сторило толкова мъчително, че той вече я очакваше с трепет.

— Казах ви истината, макар да знам, че тая истина прилича на въже, което ми се увива около шията.

За негова изненада следователят отговори късо:

— Не!

Младежът чу как столът му изскърца.

— Искрено?

— Напълно. Зная вече, че сте обичали покойната, а не госпожица Давидова, и че оная мила девойка е влюбена във вас. Верни ли са тези неща?

— Мисля, че да!

— А покойната какви чувства е имала към вас?

— Ах, защо не ме попитате направо — вие ли убихте бедната жена?

— Защото не обичам да задавам такива въпроси! Досега никого не съм попитал: вие ли убихте? Вие ли откраднахте? Вие ли измамихте? Моята работа е да установя сам истината…

Младежът въздъхна глухо.

— Позволете ми тогава да забележа, че никога няма да я откриете в тая посока, в която сега сте тръгнали. Вие смятате, че аз съм причинил нейната смърт, а това не е вярно! Заклевам ви се, че не е вярно! Нищо повече не мога да ви кажа, защото фактите, които знам, могат да се изтълкуват и против мене. Виждам вече, че така ги и тълкувате.

Следователят изпи до дъно чашата и избърса с чиста кърпа бледите си устни; видът му беше невъзмутим.

— Вие в себе си имате сигурно доказателство за чувствата на покойната! — каза той с такъв тон, сякаш младежът не му беше говорил нищо. — И аз от своя страна имам доказателство, което е много сигурно. Обичала е някого — някого, няма да му спомена името, макар то да ми е добре известно… вече. Тая нейна любов е щастлива на пръв поглед, защото, както казват, безименният й отвърнал с взаимност. Но точно в това щастие се крие трагедията. Тя е знаела какво означава нейната болест, познавала е последствията — на самия вас е намеквала, че се страхува от смъртта и че някаква опасност виси над живота й.

— Позволете — откога е заболяла?

— Много рано, почти от детинството. Проверих в гимназията — освободена е била от часа по гимнастика още от четвърти клас. Нейният баща, поради причини, които ми са неизвестни, е криел от хората болестта й. Някаква болезнена гордост е имало в тоя тип. Представете си — и майката е умряла от сърце, но той е скрил истинската причина на смъртта й — може би се е страхувал да не го обвинят! Бедната й майка можеше и сега да бъде жива, ако не е била принудена да роди тая дъщеря, която свърши още по-зле и от майката. Докато е била още дете, нейният баща е разбрал неговите женски наклонности. Била е дете, от което по-късно щяло да се излюпи жена, създадена за любов и за тихо семейно огнище. Той се е мъчил навярно да я отклони от обикновения път на жената, мъчил се е да изгради от нея нещо като интелектуален тип, но напразно. Разпитах нейни учителки — не е блестяла с ум, не е имала никакви духовни амбиции. Онзи клетник е бил навярно отчаян, защото, ако е добиела интерес към някое интелектуално занятие, жизненият й път щял да бъде по-лек. Една учена жена прекрасно може да мине и без мъж — е, не чак прекрасно, но много по-успешно. Разгледах и аз семейните снимки на покойната — приличала е много на своята майка — нежна и женствена. Перспективи? Да остане стара мома без занятие и без духовни интереси и да остарява от ден на ден, огласявайки цялата околност с любовни въздишки. Нейните съседи и съграждани биха я гледали със съжаление, биха я сочили с пръст по улиците, биха клатили печално глава, когато я срещнат някъде по улицата. Тези мисли са го измъчвали! Тогава той е решил да запази в пълна тайна болестта й. На нейното безбрачие и на липсата на интерес към мъжете тогава би се гледало с други очи. Никога не биха се досетили да я съжаляват. Вие знаете, че тая червива гордост в доброто общество се среща на всяка крачка. Имам у дома една картотека, моята дъщеря ще ви я покаже, ако я посетите. В нея съм събрал богати данни за болести, които се крият и които после поразяват цели потомства. Моята сбирка е много интересна, трябва да я видите. Но да не се отвличам. Представете си трагедията на бедната жена! Обичала е безумно един мъж и е знаела, че никога няма да му принадлежи…

Младежът трепна и погледна със странен поглед следователя.

— Казахте безумно?

— Казах го! То е новото, което открих в тази печална история…

— Не мога да си представя как бихте могли да го узнаете! — каза уморено младежът.

— Понякога сте и по-досетлив! Не допускате ли, че съм намерил някой неин дневник или някое писмо?

— Тогава защо продължавате тези потайни разпити? Вие знаете значи всичко!

— Ех, всичко! Та в документа, който притежавам, не е споменато никакво име…

Младежът издаде слаб звук. Беше му дал и името.

— Продължавайте по-нататък! — каза той с глас, в който се чувствуваше леко раздразнение.

— Какво има повече за продължаване! Любовта й расте от ден на ден и тя вече не може да се съпротивлява. Достига постепенно до мисълта, че няколко мига любовно щастие струват повече от един сив живот на вегетиране. Пък и нещо повече от любовно щастие са тези няколко мига — нещо много повече. Покойната е чувствувала — как? — инстинктивно, бих казал, че в тях ще намери самата себе си, своя истински образ. Тези няколко мига са единствената възможност да облече макар и еднократно своята собствена кожа. Как да ви го обясня! Представете си зла магьосница, обърнала някого в… магаре! Казала му — можеш да станеш човек в който миг пожелаеш, но след няколко минути ще умреш! Естествено е всяко живо същество да предпочете да бъде живо магаре вместо умрял човек. То ще живее магарешкия си живот, докато най-после не издържи: бито, ругано, нещастно — забележете — нещастно, то приема най-после човешкия си образ и умира!

Младежът почувствува облегалото на стола върху гърба си — отдръпваше се сякаш от черния човек, който ровеше със своите любопитни ръце навсякъде, където се беше надявал тайната да е отнесена в гроба.

— Грубичко! — въздъхна той. — Все пак вярно… И после?

— После отстъпва на обичания от нея човек! Това е всичко! Ако имах поне едно-единствено сигурно доказателство, че нейните чувства са били споделяни от онзи… безименния, то бих чувствувал съвестта си успокоена…

Отново между тях останаха само мълчанието и тютюневият дим; после младежът каза тихо:

— Забравихте нещо важно! Забравихте израза на ужас по лицето й!

Следователят хвърли върху младежа кратък учуден поглед.

— Мда! Изразът на ужас! Мисля, че не съм го забравил — не обичам да забравям нищо. Вижте — тя все пак не е била сигурна, че ще умре, никак не е била сигурна! Мислех, че не трябва да ви го казвам, но така е! Не е вярвала съвсем на лекарската диагноза, очаквала е някакво чудо, навярно… очаквала е все пак, макар и не много — това вече не мога да зная със сигурност, — че ще остане жива. В онзи миг обаче е разбрала по сърцето си, че е пред прага на смъртта, уплашила се е — поискала е може би да се върне, но вече е било късно. Умряла е само с тоя свой последен ужас, който е останал върху лицето й. Мнозина самоубийци в последния миг се стряскат, макар и преди това твърдо да са решили смъртта си.

— Досега нито съм виждал, нито съм чувал за самоубиец с израз на ужас върху лицето си!

— Защото тя не е съвсем самоубиец. Друг държи оръжието на смъртта. Нима би могла през тези няколко последни мига да му разкаже, че е с болно сърце? И да се е решила на това, не е имало вече време.

Младежът обаче продължаваше да упорствува със своя глух глас:

— Би могла да вика! Би могла да крещи, да се брани! Тогава той би се отдръпнал!

Следователят се облегна на стола и изгледа младия човек с недоумение, което не можеше да скрие, което сякаш говореше — та нима наистина ви се иска да се изкарате и насилник!

— Дявол го взел! — изръмжа той. — Та нима вие на негово място бихте се отдръпнали? Ако знае предварително, че има болно сърце, бездруго би го направил, би се оттеглил, освен ако с това е искал просто да я убие — от садизъм или от някаква сметка. Но той не е подозирал нищо! Кой мъж би се отдръпнал в такъв миг? Никой — иначе жените биха престанали да стават жени и майки. Тя е издала някакъв писък, изглежда, но онзи тип е помислил, че това е обикновената за подобни случаи реакция на девойка, която се разделя с моминството си. Нейният писък е бил взет от него за писък на болка! Струва ми се, че напразно ме мъчите да ви обяснявам неща, които вие — хм! — като по-млад от мене по-добре си спомняте!…

Една мисъл се беше оформила в главата на младежа — искаше да го запита за мястото, където са се развили събитията — и се разколеба, обзет от някакъв смътен страх. Беше разбрал вече, че следователят няма намерение да го преследва за деянията, които му приписваше. Той въздъхна и попита едва чуто:

— Според вас виновен ли е онзи безименен, който е причинил смъртта й?

Следователят извади бавно цигарата от устата си.

— Не! — каза той късо. — Преди две седмици една работничка се самоуби със сода каустик. Виновен ли е бакалинът, който й е продал отровата? Той й е дал тая сода каустик за съвсем друга цел — не за да я убие…

На масата настана неловко мълчание.