Павел Вежинов
Синият залез (31)

6

Сутринта го събуди тежкото тропане на кола под прозореца му. Някакъв невидим камшик изплющя и се чу ядосаният глас на коларя.

— Дий, красти крастави! Какво се задните като госпожи!

Бо се опита да стане пъргаво, но главата му тежеше — мъчеше се да си спомни сънищата през нощта и не успяваше. Най-после стана, приближи до отворения прозорец и вдъхна с наслада. Беше истинско провинциално утро с прозрачен въздух, тихо, все още сънно. Стори му се, че покривите на съседните къщи са малко влажни и не така прашни, както изглеждат през деня. По тихата улица скитаха мършави котки — движеха се с гърбове, опрени почти о стените, и поглеждаха под око кучетата. Мина някаква млада боса жена с престилка, пълна със зеленчуци, и му се усмихна. Някакъв руснак, висок и тънък в кръста като оса, прекоси улицата с лъскавите си ботуши. Жената и нему се усмихна. Тия жени! Гледаше вече с наслада как един от символите на пола им, една бяла котка, удари на луд бяг и се покатери с един скок на оградата. Оттам тя гледаше презрително кучето, което подскачаше и джафкаше в подножието — само езикът и щръкнала опашка; скоро котката задряма, а кучето остана да я пази отдолу — идваха му навярно весели кръвожадни мисли, защото от време на време помахваше опашка и се облизваше с дългия си червен език. Котката дремеше и все пак поглеждаше от време на време, искаше й се, види се, да му плюе на муцуната. Песът бързо се отчая — затича се на три крака до входа на белия дом при каменната кучка. Опашката му изразяваше крайна дружелюбност, но каменната кучка не му обърна никакво внимание; озадачен малко, песът я подуши, дето трябва, после вдигна крак. Така си отмъщават мъжете, когато не им обърнат внимание.

Той се бавеше в гостната, а от стаята на Дияна все още не излизаше никакъв звук. Изведнъж го обзе лудо желание да излезе веднага, да отиде край морето. Никога не беше отивал нататък в такъв ранен час; той изостави закуската и стъпките му го понесоха по сънните още улици.

Скитането го освежи и му вдъхна кураж. Трябваше все пак да потърси Дани, макар толкова много да бе я забравил през миналия ден. Когато се изкачи по стъпалата, лицето му беше понавъсено — почука леко и зачака. Тап-тап-тап! Същите червено-бели чехлички! Лицето на Дани се покри най-напред с руменина, после се чу някакво възклицание — радостно! — и тя го улови за ревера, сякаш се страхуваше да не избяга; руменината бързо се разнесе, но все пак изглеждаше смутена, като че ли я бе заварил необлечена.

— Нали ще влезеш? — попита тя и в гласа й се чувствуваше страх да не й откажат. Виждаше се как бързо разучава лицето му — защо е дошъл, сърдит ли е или разкаян?

— Разбира се… Нали за това съм дошъл?

Тя затвори вратата зад гърба му и каза с облекчение:

— Ах, мръсно куче!

Въведе го в своята стая — не в съвършен порядък и отрупана с книги. Портрети по стените, репродукции на видни люде — той преброи четири бради и едва Пушкин го зарадва с голобрадо лице. Доста сериозна стая. Той седеше в плетения стол и я гледаше — друга му се струваше тя след оная нощ в горичката. Хм! Гладки клепачи, гладко чело — и тези устни как ще омекнат някой ден от целувките.

— Преди всичко искам да ти се извиня! — започна той, но Дани не го остави да довърши: вдигна двете си ръце с разперени пръсти, сякаш искаше да се скрие зад тях.

— Не говори, не говори! Все едно, че не се е случвало…

— Е, както искаш… Ще добавя само, че няма да се повтори…

— Няма да се повтори? — Дани доби престорено печално изражение. — Нима няма да ми оставиш поне мъничко надежда?

Ето! Би ли могла да му каже Дияна това? Те се разсмяха, опасната точка бе премината.

— Оздравя ли?

— Почти. Днес дори мисля да изляза, но не с белите обувки. Тях подарих на Гюла…

— Вижда ли я?

— Виждах я… Ами ти писа ли на баща си?

Бо направи това, което всички правят в подобни случаи — удари се с ръка по челото; Дани сви ъгълчетата на устните си, замърмори:

— Къде ти е умът, драги мой! Поне да беше зает с нещо, а то нито учиш, нито четеш.

Мъмри го! Дойде му наум как татко й бе възразил веднъж на леля Емилия — не си ми жена най-сетне! А ако му беше жена, какви ли крака биха имали децата им — какви лопати! Смути се, че такава мисъл мина през ума му, и заслуша.

— Бо, вярвам, че си обещал на Гюла съвсем сериозно…

— Поемал съм и по-сериозни ангажименти! — каза той засегнат.

— Тогава напиши още днес писмото…

— Честна дума, Дани, ще бъде не писмо, а шедьовър…

Но Дани изглеждаше неуморима.

— Не е важно само да го напишеш, но и да го пуснеш… Какъвто си развейплява, току-виж, че си го носил в джоба си две-три седмици… Или по-добре не го пускай, ами го дай на мене. Заминавам в сряда за София и ще го занеса лично…

Каква новина!

— И ти ли? — попита той смаян.

— Кой друг?

— Тони…

— Оо!

Но тя разбра, че е сбъркала, и побърза да заличи тежкото впечатление от този звук — слъга набързо.

— Дебелак! Обеща да се обади!

Младежът вдигна към нея очи. Изглеждаше малко натъжена.

— Какво ще правиш там?

Очите й се оживиха.

— Ще подам документите си в Университета… Ще ставаме колеги…

— Сериозно, Дани? — възкликна той радостно и радостта се пренесе в нейните очи. — Какво ще следваш?

— Медицина…

Богомил я гледаше слисан.

— Но, Дани — ти имаше други планове…

— Ти си виновен за всичко! — каза тя тихо. — Нима не помниш стареца под дръвчето? Нима забрави какво каза той за баща ми? Длъжна съм да стана лекарка — длъжна съм да бъда всичко, което той не е бил! Длъжна съм! Още тогава реших това — нима не забеляза?

Младежът си припомняше смътната й закана — беше трогнат сега, искаше му се да я погали по косата. Тя беше навела очи към пода, гледаше върха на чехличките — там под червеникавата кожа две пръстчета нетърпеливо мърдаха; очите й бяха закрити от косата, а надолу тънката й висока фигура се протягаше хармонично, под полата се очертаваха бедрата й. Хубава! Близка! Тялото й трептеше, невидимо като струна — заради него, защото го обичаше, и един червей се прокрадна тайно към сърцето му, но той го смачка.

И защо сърцето му изведнъж стана така празно и потиснато? Какво бе това странно чувство на загуба?