Павел Вежинов
Синият залез (10)

1

На другата сутрин Бо потърси Дани — както се бяха наговорили — на градския плаж. Той я търси дълго и напразно по пясъците и най-после съзря нежната й фигура кацнала грациозно на шамандурата, с единия крак във водата, другия под брадичката. Дяволска работа, пак трябваше да се плува! А трябваше ли наистина? След снощната случка той изпитваше страх при мисълта, че ще срещне отново очите й. Дано само бъде деликатна, дано не му заговори за това, което бе видяла снощи! Хайде скачай! Той плуваше към шамандурата, плуваше тежко и несръчно, и получаваше от време на време ту ритник в стомаха, ту плесник по носа, ту плюнка в окото. Стори му се по едно време, че остана дори без гащета. Така оплют и разгневен той пристигна най-после до подвижното островче и се покатери по него тежко като хипопотам.

— Ох, здравей!

В очите на Дани имаше нещо, което му обещаваше премеждия.

— Доплува ли? — измърмори тя. — Като те гледах, струваше ми се, че мъкнеше шлепове.

— Мъкнех греховете си — изпъшка младежът.

— Надали. Греховете ти, струва ми се, биха могли да те удавят.

— Това метафора ли е? — попита Бо непредпазливо.

Тя го погледна иронично — и печално като че ли.

— Изглежда! Да, мой мили! Струва ми се, че трябва да ти благодаря за снощния спектакъл. Такава гледка досега бях виждала само на кино.

Бо се намръщи, но скри всичко под шеговит тон.

— Част от благодарностите трябва да отнеса и на Дияна.

— Мръсник! — Но това бе казано някак другарски.

— Тая дума не ми подхожда — каза Бо покорно.

— А каква? Избери си тогава — безсъвестен.

— Спрямо кого?

— Първо — спрямо Тони. Ти крадеш жена му.

Богомил поклати глава.

— В любовта няма частна собственост. И при това аз съм слабата страна.

— Ти си слабата страна! — възкликна момичето. — Какво приказваш? Можеш ли да сравняваш себе си — двадесет и няколко годишен — с този стар, дебел и доверчив Тони?

— Във вашето общество, мисля аз, и любовта се купува с пари.

— Не говори мръсотии! — каза момичето строго.

— Съгласен! И изобщо не искам да говоря за това! То си е моя лична работа.

Бо млъкна и легна на шамандурата със скръстени на гърдите ръце. Той гледаше, небето и чайките, които кацаха на върховете на вълните и трепкаха там с крилете си. Морето се люлееше около него, тежко и гъсто, и плискаше краката му. Наоколо в прозрачната вода плаваше като раче малко мургаво момченце. Изведнъж го стресна тъжният глас на момичето:

— Не е само твоя лична работа, Бо. Тя се отнася и до Дияна.

— Разбирам. Аз мисля, че ще бъде за нейното щастие.

— Ти грешиш. То ще бъде за нейно нещастие!

Гласът, който каза тези думи, бе станал малко суров и категоричен.

— А защо? Можеш ли да се обясниш?

Богомил дочака странен отговор.

— Не!

— Ето, виждаш ли? Ти сама намекна, Дани, че парите не са всичко. Ако аз я обичам и ако тя ме обича — двойката ще бъде много по-щастлива и естествена.

— Няма да бъде нито едното, нито другото! — каза Дани с тон, който не търпеше противоречие.

— А защо, моля ти се?…

— Това не мога да ти обясня. Аз знам, разбери — знам, че най-хубавото е да я забравиш и никога вече да не си спомняш това, което се случи снощи. Ако ми имаш доверие — ще ме послушаш. Ако ли не — чупи си, моля ти се, главата и не ме занимавай повече със себе си.

Бо я погледна смаян. Какво значеха тези странни думи? Какво значеше този тон?

— Нямам никакво желание да те занимавам със себе си — каза младежът почти сърдито. — Това първо. И второ — не ти ли се струва, че си прекалено загадъчна?

— Нямам право да ти кажа всичко, Бо — въздъхна момичето. — Трябва да ми се довериш!

— Но ти говориш смешни работи, Дани. Може ли така — да целунеш някоя жена и после — ни лук ял, ни лук мирисал.

Дани сякаш не го чу.

— Много ми се иска да ви предвардя от нещастие — каза тя тихо. — Но това, вижда се, не е в моя власт.

— Какво приказваш!

— Ти не чувствуваш ли, че тя не може да бъде твоя?

— Но защо, моля ти се! — възкликна младежът искрено учуден.

— Защото е жена на Тони. Разбираш ли? На Тони! А то е все едно, че не може да бъде на никого. Нима не виждаш Тони с очите си?

— Но какво би могло да се види?

— Глупав си…

— Не искам да говоря за това, Дани.

— И аз не искам — почти пошепна момичето. — И защо най-после да се безпокоя? Дияна няма да отиде против себе си!

Дани замълча. Една вълна наклони леко шамандурата и младежът видя за миг моста, по който се разхождаха жени с пъстри трика и сламени шапки. Под един от сенниците младо момиче смучеше през сламка розовия си сироп и се усмихваше унесено. После шамандурата се изправи и очите му отново се изпълниха с плътната синина на небето. Тя каза:

— Отивам си. Не искам да бъда повече с тебе!

Младежът трепна почти уплашен.

— Завинаги?

Отговорът се бавеше, после пристигна почти тъжен.

— Не… За днес… и за утре може би…