Павел Вежинов
Синият залез (16)

7

Младежът затвори зад гърба си странната почти квадратна врата и се взря внимателно. От дъното на стаята го гледаха две големи тъмни очи под тежки клепачи. Дявол да го вземе — защо не го поканеше? Вместо да каже някоя любезна дума — гледаше го проницателно и любопитно, почти като своята майка. И той отмести неловко очи, измърмори:

— Мога ли да седна?

— Разбира се! — възкликна момичето. — Тъкмо се чудех защо не седнете…

Той седна далеч от нея, огледа се неловко. Стаята беше тесничка, с нисък дъсчен таван, като таваните на старите провинциални къщи, и с врати на долапи по стените. Нито късче от пода не се виждаше — целият беше застлан с тежки червеникави черги. И миндерлъците бяха червени, но по-ярко червени, обградени с корави възглавници. Момичето лежеше в ъгъла на съвсем малко легло, завито до брадата с лека покривка. Над нея, мургави и красиви, се простираха ръцете й. И в лявата — дявол да го вземе — наистина държеше книга! Красива ли бе? Не можеше да се каже. Все пак — привлекателна! Фигурата й, доколкото се очертаваше под леката завивка, изглеждаше чудно съблазнителна. Внезапно — лекичък гъдел в кръвта и главата, и без това замаяна от коняка, разпиля съвсем мислите му. Какво би било… Не! И той си повтори твърдо — не! И внезапно отнякъде изпъкна цялостна мисъл: „А защо, млади господине — не! Защо, моля ви се?“ Поне да беше се появил отнякъде един чист образ като спирачка! Но нищо не се появяваше, докато онова под завивката — колко достъпно! Но дали достъпно? Пари в себе си имаше. Той разбра внезапно, че оттам идваше това — „не“! Хм, пари — той да купува!

— Виждала съм ви на плажа! — каза внезапно момичето.

— Чудесно! — отвърна той. — Добре говори за мене…

Момичето вдигна тънките си вежди.

— Не разбирам…

— Ами че… щом сте ме забелязали…

Тя се засмя тихичко.

— Как съм ви забелязала ли? Не бяхте самичък. А младата госпожица Давидова много добре познавам.

— Какво? — попита той, учуден от странните познанства на приятелката си.

— Нищо… Искам да кажа — от целия свят нея най-много уважавам…

— Та вие не познавате целия свят, бедна девойко…

— Защо ме наричате така?

— О, не — моля! Не искам да кажа нищо лошо… Разполагайте с добрите ми намерения…

— Много неразбрано говорите. Какви намерения?

— Знам ли аз какви? — усмихна се младежът. — Значи вече намеренията настрана — щом толкова я уважавате.

— Да! — каза сериозно момичето. — Но на вас там ви е неудобно. Седнете на миндерчето…

— … Благодаря ви — каза Бо, защото наистина малкото столче бе почнало вече да го убива. — И знаете ли какво? Не мислете за мене глупости. Давам ви честна дума, че Филип насила ме пъхна в тая ваша гостоприемна стаичка.

— Филип! — повтори момичето и той бе готов да се закълне, че в гласа й имаше ненавист. — Защо ли го прави?

— И аз това се питам. Но нищо. Хубаво запознанство. Нали разбирате? Нямам причини да не вляза в тая стаичка. Искам да кажа — причини за пред хората. А всъщност сто причини, за да се държа тук прилично. Стана ли ви мъничко ясно?

— Разбирам! — отговори момичето все така сериозно. — Но много неясно приказвате…

— Такъв съм си — каза младежът и изведнъж възкликна: — Та какво, дявол го взел, разбирате? Как така е възможно да разбирате?

— Разбирам — повтори момичето със същия тон. — Не искате да й изневерите.

— На кого?

— Ами че на Дани…

— А — да! — измънка той успокоен. — Но от такъв разговор ми става скучно. Какво четете?

— „Английска везба“.

Младият човек почти подскочи на мястото си.

— Я гледай! А пък аз си мислех — за йеромонах Антоний. Прощавайте. Е, как? Харесва ли ви книгата?

— Глупава е!

— Добре, но защо?

— Мразя такива жени. И после — не е така в живота.

— Критиката не е лоша — одобри той. — Знаеш ли какво, Гюла? Съвсем лекичко ми се повръща.

— Ох, пиян сте… Затова така говорите…

— Не много пиян…

— Ами че много лесно е. Отворете прозореца — и през него…

— Та да ме чуе цялата махала? Не, благодаря… Ще полежа малко — може да ми се размине…

Докато лежеше, гледаше с чудна наслада ниския таван и дъсчените стени на долапите, натрити със ситно скълцано керемидено брашно. И лампа — газена лампа! Бавно, съвсем бавничко прегаряше. По ъглите полумракът се сгъстяваше, червените багри на стаята някак топло и уютно тъмнееха, дълги неясни сенки се простираха към вратата. Той затвори за малко очи и почувствува, че му е приятно тука в тая топла старинна стая, така малка и така спокойна, пълна с миризми, които събуждаха у него неясни атавистични чувства — галещи чувства, които никога не бе изпитвал. Нещо от дедите може би — от далечните прадеди, които са заспивали в също такива малки топли стаички с дъсчени тавани и керемидени скърцащи долапи. Хубаво, много хубаво! Но топлината някак не достигаше — другата жива топлинка. Или как беше там — „не“? Да, така! Но ако случайно заспи? И той хитруваше вече пред себе си — хитруваше с пияна, възбудена глава. Да, разбира се, ами ако случайно заспи? Какво ли не би могло да се случи. Да, но — ще трябва в такъв случай да заспи невинно, съвсем невинничко…

Събуди се почти инстинктивно от тихи стъпки и погледна през клепачите си. Гюла се приближаваше като тъмна и съблазнителна сянка — безшумна и почти бездиханна със своята нощна покривка в ръце. Ето я, че спря над него и завивката — топла от нейната топлина — покри зъзнещото му тяло. Зъзнещо — не от студ. И той внезапно отвори очи. Тя се бе надвесила над него почти гола и леко приведена — с една ръка придържаше дълбокия разрез на ризата си, с другата се подпираше на дивана. Очите й бяха вперени в лицето му, пълни със странно любопитство.

— Ти…

— Спи, спи… — каза тя кротко.

— Ела при мене…

— Не трябва — въздъхна тя.

Но той улови красивата мургава ръка, която бе подпряла на дивана.

Много по-късно той въздъхна с неясно облекчение, сякаш бе очистил тялото си от някаква отрова.

— Добре я наредихме.

— О, нищо — отвърна тя.

— Как така нищо? Ами уважението?

— Какво уважение? — попита тя и потърка мекото си носле в рамото му.

— Нали ти самата каза, че в целия свят някого най-много уважаваш?

Момичето се прозя лениво и сладостно.

— Утре пак ще я уважавам — каза тя сериозно.

— Гледай ти! Ами че може ли така?

— Разбира се!

— Дявол да го вземе — щастлива си…

— Какво? Лошо ли направих — мислиш?

— За нея — нищо, но лоша си пред себе си…

Момичето замълча, после каза тихо:

— Имам лоша кръв…

— И ти ли? — усмихна се младежът.

— Мама казва, че тиховската кръв е най-мръсна кръв.

Младият човек се обърна на рамото си.

— Какво си бъбриш? — каза той учуден.

Нещо и горчиво, и горделиво се появи на лицето на младото туркинче.

— Ами ти не знаеш ли, че съм незаконна дъщеря на чичо ти… На стария Тихов?