Павел Вежинов
Синият залез (36)

11

Младежът се прибра в бялата къща малко преди обяд и още в долния коридор срещна леля Емилия. Щом го видя, тя ахна и разтърси със страшна сила раменете му.

— Лельо! — извика смаян младежът.

— Дияна умря! — изпищя леля Емилия. — Мъртва е, мъртва!

Лицето на младия човек се покри със смъртна бледност. Той облиза засъхналите си устни и каза глухо:

— Не е вярно!

— Дияна е мъртва! Мъртва е! — бърбореше леля Емилия, готова да го отмине. Той я улови здраво за лакътя.

— Но какво е станало?

„Мизерник“ — каза в себе си; леля му го погледна с червени очи.

— Не знам! Нещо ужасно!

Бо изкачи тясната стълба все още бледен като смъртник — скръц! скръц! От тая страна е спокойно! Врата! Мина, влезе, без да вижда нищо около себе си — вратата на нейната стая беше плътно затворена; той протегна ръка към дръжката.

— Стойте! — извика някой зад гърба му. — Не отваряйте!

Отвори — лице пред него, мъжко, небръснато и сърдито. Бо гледаше през него, през раменете му — Дияна лежеше на леглото без завивки, гола, бяла като фаянсова статуя, безжизнена — мъртва! Смъртта! Той зърна само за миг лицето й, застинало в гримаса на ужас. Човекът с небръснатото лице — бяла престилка — вдигна ръце, блъскаше го — излезте, та махайте се!

— Стига! — изкрещя младежът истерично и онзи се дръпна почти изплашен. Гърбът му закри всичко.

Някой го издърпваше отзад, някой невидим, настойчив — глас в ушите му — какво става?

— Видяхте ли я?

Бо кимна глава автоматично.

— Но защо ли е разсъблечена?

— Разсъблечена? — Той се стресна.

— Та не видяхте ли?

Той се взираше с мъка пред себе си. Из мъглата изникваше позната фигура, черна и мършава, с чадър в ръката; две проницателни очи бяха втренчени в него. Бо се облегна на бюфета — спокойствието му се възвърна изведнъж — ледено както на гарата при Дани, мъглата се разпръсна — кристално и мъртво.

— Вие ли сте? — прошепна той. — Това е ужасно! Какъв е този мъж вътре?

— Лекарят, който прави аутопсия…

— Навярно той е разсъблякъл дрехите й!

— Възможно, аз току-що дойдох — каза замислен следователят. — Не вярвам, разбира се, да е донесена гола…

— Донесена? — попита Бо с недоумение и видя как следователят впи поглед в лицето му. Това е го! Разпитва го, търси да отскубне нещо от него, докато не се е съвзел от потреса. Това слабо лице в тоя миг му беше противно.

— Ами как? Мислех, че е пострадала от някаква злополука…

Бо потри челото си с ръка.

— Доколкото разбрах от леля Емилия…

— А, госпожа Тихова! — Следователят изглеждаше недоволен от нещо си, хапеше бледите си безкръвни устни.

— От какво е починала? — попита Бо.

— От сърдечен удар! — промълви следователят и веднага разбра каква грешка е направил. Тъмна сянка легна на лицето на младежа.

— Значи знаете… За каква злополука тогава говорите?

— Нима казах злополука? — забърка се мъжът. — Хм!

— О, разбирам! — кимна Бо. — Вие ме разпитвате, нали? Това значи, че имате някакви подозрения!

— Казах ви, че е починала от сърдечен удар! — навъси се следователят. — Какво има тука за разпитване?

— И аз това се питам! — избъбри младежът.

Следователят изведнъж го изостави, тръгна да се разхожда из стаята с малки безшумни стъпки и с поглед към земята. Младежът го гледаше и бързо съобразяваше нещо — разхождаше се с превзета монотонност напред-назад, напред-назад, после изведнъж седна в креслото. Изгледът му беше подозрително разсеян.

— Не забелязахте ли нещо, когато я погледнахте? — попита той.

— Стори ми се, че видях на лицето й израз на ужас…

— Хм! Това е вярно! — поклати глава следователят. — Виждате ли, че имам право да разпитвам, макар да е умряла от сърдечен удар. Маска на ужас! Без съмнение бедната жена е видяла нещо, което е било толкова ужасно, че сърцето й не е могло да издържи. Какво може да е било то? Имате ли някаква идея?

— Не мога да си представя дори… Всичко ми се вижда съвсем невероятно!

— Не казахте ли вие, че най-голяма е тази загадка, в основата на която лежат най-прости факти?

— Казах, че е най-мъчна за разгатване. Особено ако няма никакви доказателства.

— Не ми са нужни доказателства, а следи…

— Засега нямате никакви, струва ми се…

— Надявам се, че лекарят ще ми даде…

Младежът не отговори нищо — той най-добре знаеше, че лекарят ще му даде нещо повече от следи, нещо почти като улики. Следователят беше облегнал брадата си на дръжката на чадъра и го гледаше внимателно — приличаше на животно, което се готви да скочи, така напрегнат под спокойната външност.

— Не ми се виждате особено засегнат от нейната смърт! — каза той бавно.

— Особено? — трепна младежът. — Какво искате да кажете?

— О, нищо! Предполагах да ви видя много натъжен… как да ви кажа… много по-съкрушен от загубата…

— Спокоен ли ви се виждам? — попита младежът горчиво.

— Спокоен не, но малко равнодушен след първото стряскате.

— Очаквахте сълзи на очите ми? Така ли? Е, добре — ще ви кажа, че и аз сам очаквах тая загуба да ме засегне повече… много повече…

— Хм!

— За пръв път ми умира близък човек — каза младежът тихо.

— Много близък?

Бо замълча с очи към земята — сякаш не беше чул какво го питат.

— Покойната не ви ли е споменавала, че нещо я заплашва?

Бо бавно вдигна очите си, мълчеше все още и сякаш се колебаеше.

— Да! — каза той най-после. — Казвала ми е нещо подобно… Изтървавала е думи, от които ми се е струвало, че е под властта на някаква зла сила, която заплашва живота й. Това нещо… тая сила… имаше върху нея голяма власт…

— Но това е крайно интересно! — възкликна следователят. — Спомняте ли си тези думи?

— За жалост, не!

— Сигурно си спомняте по какъв случай ги е казвала?

Младежът поклати глава.

— Дори и това не мога да си спомня…

— Не може да бъде! — навъси се следователят. — Ще трябва да си спомните… Човек, ако се съсредоточи, може да си припомни всичко…

— Мисля, че не е много нужно! — каза тихо младежът.

— Как? Господи! Но това досега ми е единствената следа!

— Имам едно обяснение за тези нейни думи!

— Но кажете бързо!

Младежът отново поклати глава.

— Няма да го направя! Ако е вярно, вие сам ще го научите, може би след няколко минути!

— Хм! — изсумтя следователят и не запита повече: не му се искаше да чуе от другиго нещо, което сам би желал да открие.

Из хола долетя звук на стъпки и след малко в стаята влязоха леля Емилия и Филип — Филип почти носеше върху рамото си едрата жена. И двамата мъже в стаята го погледнаха внимателно — беше бледен като всичките други, но и подпухнал освен това, с небръснато от няколко дни лице.

— Това е ужасно! — каза Филип развълнуван. — Как е възможно! Господин Нанев, какво мислите вие?

Следователят сякаш подсмъркна и задрема съвсем на стола си.

— Дяволска работа!

— Не може да не предполагате нещо! — настояваше Филип.

Следователят изглеждаше като че нищо не предполага — гледаше разсеяно ръцете си и свиваше пръсти; единият от тях сякаш му напомни нещо — този, който беше най-много потъмнял от никотина.

— Пушите ли? — обърна се той към Филип. — Бих ли получил една цигара?

Получи пура — разгледа я внимателно и отхапа със зъби върха й.

— Огънче, моля?

Бо разбираше, че иска да провери ръката му. Когато Филип поднесе клечката с кибрит, тя леко потрепваше. Нанев вдигна внезапно глава и го погледна остро.

— Къде спахте нощес? — Гласът прозвуча така рязко и енергично, че Филип трепна.

— Нощес ли? — забърка се той. — Не бях във всеки случай у дома!

— Това знам! Питам ви къде преспахте!

— Длъжен ли съм да отговарям? — попита Филип внезапно почервенял.

— Длъжен не, но ако ми отговорите точно, ще бъде добре за вас и за мене…

Филип размисляше явно смутен и забъркан.

— Невъзможно е да ви кажа! — заяви той най-после със смръщено лице.

— Това ще си го отбележа — отказахте да отговорите веднага! — Нанев смръкна дълбоко от пурата и примижа. — Добро нещице — от Цариград ли ви ги донесоха? Искам да кажа — пурите! А? Много хубави неща ви донесе оттам малката мадам Клайн. Добра сделка!

— Какво бърборите! — изръмжа Филип с лице, което бе станало още по-навъсено.

— Нищо… Все пак ще ми кажете къде сте били тая нощ. Уверявам ви!

— Но какви са тези глупави въпроси! — възмути се Филип. — Какво искате от мене?

— Алиби!

— Алиби? — Филип се облегна на бюфета и го погледна почти изплашен. — Да не мислите… да не смятате, че… че аз съм помогнал на сърдечния й удар? Но това е върхът на безсмислиците!

— Все пак някой е извършил това! — каза следователят невъзмутимо. — Сигурно вече знаете, че покойната е изживяла ужас, който сърцето не е могло да понесе!

— Да, знам! Господи! Невероятно все пак! И да се е случило нещо, то този, който е замесен, не го е направил умишлено!

— Така ли? — трепна следователят почти невидимо. — Значи неволно… без да иска!

— Ами че разбира се! Кажете ми кой би могъл да има някаква полза от нейната смърт? От Диянината смърт! Вие не я познавате! Отмъщение?

— Смятате ли възможно?

— Само глупак би го предположил…

— Вие да знаете нещо, мадам Тихова?

— Не, не! — проплака леля Емилия. — Кой би могъл да стори нещо на бедното дете?

— Тогава корист?

— Но тя няма нищо, горката! Нито пък е някаква наследница!

Леля Емилия каза това и потъна отново в сълзи. Следователят сякаш я визираше с пурата си.

— Нима няма някакви бижута… скъпоценности?

— Такива неща, разбира се, има…

— Тогава някой може да се е вмъкнал да ги открадне… Тя се е събудила и като го е видяла — от страх е получила и сърдечния удар…

От всички следователят най-малко вярваше в тая възможност. Леля Емилия и Филип поклатиха скептично глави. Само Богомил сякаш трепна и повдигна очи.

— Мисля, че това е най-разумното обяснение! — каза той тихо.

— Разумно, но невъзможно! Можете ли да си представите, че е толкова страхлива? Пък и ще проверим дали нещо е откраднато.

Бо гледаше унесен към земята.

— Има всякакви кражби…

— Какво искате да кажете? — попита Нанев.

— Нищо, нищо! — въздъхна Бо. — Но би могло да се открадне не само бижу, а и някакъв документ, някаква тайна… някакво… не знам…

— Вие отивате далече! — възрази следователят. — Всичко е просто… Всичко е много просто — близко до ума, макар че не можем да се сетим… Мадам, кога замина съпругът й?

— Преди три дни…

— Хм! Той не би заминал, разбира се, ако би могъл да допусне, че през това време нещо ще се случи с жена му…

Младежът беше на друго мнение, но замълча. Знаеше, че ще мълчи докрай, освен ако… ако… Той чу отново гласа на следователя:

— Ако има престъпник, то той е дебнал за неговото заминаване. Само така би могъл да проникне в стаята й…

Леля Емилия се възпротиви.

— Би могъл да влезе, когато иска… Тони напоследък рядко спеше у дома си…

Изглежда, че това откритие направи впечатление на следователя.

— Къде тогава?

— Във вилата си…

— Има вила? Къде е тя?

Филип успя да му обясни. Следователят извади тефтерчето си и записа нещо в него. В гостната настана тягостно мълчание, сред което другите си разменяха тъжни погледи.

— Старият господин Тихов би ли могъл да дойде? — запита Нанев.

— Той е болен…

— Е, не се тревожете — сам ще отида при него! Надявам се; че болестта му не е опасна… в смисъл на избягване на вълнения…

— Не е никак добре! — поклати глава леля Емилия. — От няколко дни изгледът му е съвсем отпаднал… Когато сутринта му казах новината, той сякаш в първия момент не можа да я преглътне…

— Обещавам да бъда внимателен! — каза следователят и скри тефтерчето си.

Вратата на спалнята се отвори и оттам излезе лекарят. Небръснатото му лице изглеждаше загрижено; той кимна глава, сякаш канеше някой пациент. Следователят стана от стола.

— Ще моля всички да ме дочакат! — каза той.

Тримата, които останаха в гостната, се спогледаха за миг и наведоха очи. Само бледността им и зачервените очи на леля Емилия говореха, че в тоя дом се е случило нещо страшно. В проветрената гостна грееше топлото слънце и блестеше в сервизите на шкафа, които хвърляха както винаги своите нежни отражения върху светлите покривки и върху вазите, пълни със свежи цветя, неприлично свежи и пъстри за траура. Лекият им мирис се смесваше с парфюмите на Дияна, които все още бяха живи и все още се носеха из стаята; навсякъде беше чисто и спретнато, прахът от мебелите беше избърсан сякаш тая сутрин — дори завивките върху канапенцето бяха прибрани и вдигнати някъде вън от стаята. Една голяма земна пчела бръмчеше спокойно и монотонно из стаята и сякаш се мъчеше да разнесе всяка мисъл и всяка скръб.

Вратата на спалнята се отвори и от нея излязоха двамата мъже. Лекарят пъхаше очилата си в тенекиен калъф и хвърляше около себе си подозрителни погледи. Неговото голямо и грубо лице изглеждаше загрижено. Следователят не се беше разделил с чадъра си дори в стаята на смъртта. Той го домъкна и всички видяха, че лицето му е по-сериозно, отколкото преди да влезе в спалнята. Тесните му очи мигаха неспокойно — той ги отправи за миг към лекаря и двамата сякаш мълком се споразумяха за нещо; лекарят се поклони несръчно и излезе. Тогава странният черен човек се облегна на чадъра си и каза тихо:

— Трябва да ви съобщя, че смъртта на покойната е предизвикана от жив човек… Той е употребил върху нея насилие, което я е погубило…

Тая новина не можеше да не направи силно впечатление. Очите на следователя не изпуснаха нищо: леля Емилия се разрида високо, Филип силно побледня, а младежът леко кимна напред, сякаш бе получил удар в стомаха.

— Мога ли да ви помоля да седнете! — каза следователят, сякаш бяха в кабинета му. Сам той най-после се раздели с чадъра и извади от джобовете си тесни, дълги листа и няколко молива, приготвени за писане от спокойна и педантична ръка; без да се бави повече, взе един стол, вдигна покривката на масата и се огледа.

— Седнете, моля! — покани ги той още веднъж. — Мадам Тихова, много ще ви моля да се успокоите. Ще ви задам няколко дребни въпроса и ако във вашите отговори не скриете истината, много ще ме улесните… Мадам Тихова?

— О, господин Нанев, толкова съм разстроена…

— Все пак, мадам… Официалните показания в следователската стая са много по-неприятни.

Като чу за следователската стая, мадам Емилия сякаш се опомни; тя избърса сълзите си и се приготви…

— Преди всичко, мадам, на каква възраст сте?

— На четиридесет и пет! — отговори тя, без да мигне.

И следователят прие годините й, без да мигне.

— Каква е възрастта на мъжа ви?

— Мисля, че шестдесет и три…

— Възрастта на големия ви син?

Леля Емилия малко се затрудни.

— Тони е около тридесет и пет годишен, струва ми се…

— Омъжили сте се удивително млада! — каза малко иронично следователят, защото си беше направил някаква бърза сметка.

— Бях просто дете! — отговори виновно дамата.

— Какъв беше характерът на Тони? Палав? Буен?

— Точно обратното — беше тихо момче, доста лениво…

— Добър в училище?

— Не особено… Но беше умен безспорно… Най-добре беше в математиката…

— А как си обяснявате, че не е имал добри бележки? Ходеше ли по журове и по танци? Навярно поне по разходки с момичетата си е губел времето…

— Ох, Тони и момичета — смешно е дори да се помисли! Ако не е имал добри бележки, то се дължи на неговата ленивост… Той беше малко такъв… заспал…

— Значи не е дружил с жени! — поклати глава следователят като че ли някак съчувствено. — Извинете, но преди да се ожени, той е бил вече на добра възраст. Не би могъл да мине съвсем без връзки с жени. Нима не е имал някаква любовница? Или нещо подобно? Жена, която вам да е известна, че би могла да има нещо против брака му?

— И която да е напакостила на бедната Дияна ли? — досети се мадам Емилия. — О, господин Нанев, съвсем ми се вижда невероятно, съвсем! Право да ви кажа, не ми е известна никаква подобна жена…

— Боже мой, та вие ми го препоръчвате като пълен… въздържател!

— Не, господин следователю, твърдя, че не е имал любовница… Това в малък градец като нашия не може да се скрие… Той се е ползувал, изглежда… как да ви кажа… вие сами се досещате… То си има известни удобства, макар и известни опасности…

— Та-ка! — кимна следователят. — Известно ли ви е вам, госпожо, синът ви да е минавал през такава опасност… Да е ставала нужда от… лекуване?

— Не говорете така, господин Нанев! — смути се леля Емилия. — Не ми е известно, разбира се! Не, не вярвам! В никой случай! Той е толкова предпазлив и… умен!

— Хм! — каза следователят и се замисли за миг. Бо следеше разпита с недоумение — не можеше да разбере защо Нанев се опитва да открие жена в престъплението, когато беше уверен — младежът знаеше това, — че то е извършено от мъж; гласът на следователя отново го върна към печалната действителност.

— Имаше ли добри и постоянни приятели или някаква по-постоянна компания?

— Нито едното, нито другото…

— Гледай ти! Не пиеше ли поне?

— Почна да пие едва към тридесетата си година…

— Е, слава Богу — иначе бихме могли да го канонизираме…

Никой не намери тая шега за подходяща и сам той навярно не, защото се понавъси и попита по-смирено:

— Да е имал слабост към хазарта?

— Доколкото хазарт има в търговията… Иначе не играеше никакви игри…

— Интересно нещо! Саможивник, женомразец почти, не буен в страстите… Мога да си представя само каква сензация е било, когато ви е известил, че ще се жени!

— Вярно е, сензацията не беше малка! — съгласи се мадам Емилия.

— Преди колко години беше венчавката?

— Преди около две години…

— На каква възраст беше младоженката? Навярно си спомняте?

— Двадесетгодишна…

— Едно момиче се жени за един доста по-възрастен мъж… Сигурно ви се е видяло малко странно?

— Никак! — възпротиви се леля Емилия. — Те бяха страшно влюбени един в друг!

— Влюбени? — попита недоверчиво следователят. — Въпреки голямата разлика в годините и въпреки… простете, разликата във външностите?

— Горкият Тони, грозник ли искате да го изкарате? Казвам ви, че се обичаха! Това всеки може да ви го потвърди…

— Техните чувства запазиха своята свежест и до ден-днешен, нали?

— Ох! — въздъхна леля Емилия. — Нали знаете какво значи брак? Чувствата се уталожват външно, но запазват силата си.

— Това е ваше мнение! — поклати глава следователят. — А иначе кой знае какво би могло да има в женското сърце! Любовта на един зрял мъж, мисля аз, може да бъде недостатъчна за една млада жена в разгара на силата си.

— Не съм забелязала подобно нещо! — каза леля Емилия понамръщена.

— Тони е бил доста ревнив без съмнение?

— Тони ревнив? — възкликна леля Емилия. — Не знаете какво приказвате! Тони не беше способен на ревност…

— Ох, мадам Тихова — може би вие не знаете какво приказвате… Всеки мъж, който обича, ревнува…

— Все пак Тони не я ревнуваше!

— Тогава или не е имало никаква любов, или пък е имало от негова страна едно безкрайно доверие…

— Безкрайно! — потвърди дамата с гордост.

— Как посрещнахте вкъщи снахата? Имаше ли някой нещо против нея? Вие например.

— Господине! — каза тя обидено. — Аз я обичах повече от свое дете…

— Мъжът ви?

— Той я обожаваше…

— Филип?

— О, Филип беше дори влюбен в нея.

Следователят наблюдаваше тайно Филип, който мръдна неспокойно на мястото си. Бо усети, че примката, която се приближаваше към неговата шия, го отмина и се настани около шията на братовчеда му. Следователят се постара да я понамести.

— Не приказвайте така, мадам! — смъмри той лицемерно бъбривата дама. — Кой може да обръща поглед към братовата си жена?

— Филип не е от мъжете със скрупули — каза небрежно тя.

Филип сякаш изгуби търпение.

— Не приказвай глупости, маман! — смъмри я той остро.

— Майка ви се изразява малко пресилено! — каза следователят. — Всъщност мене ми се струва, че не сте твърде способен за такива чувства…

— Той е малко… особняк, господине! В това отношение само! — добави леля Емилия и погледна сина си с отмъстителен поглед.

— Значи… покойната е била всеобща любимка! — каза следователят.

— Точно така! — потвърди леля Емилия и отново се разплака.

Следователят я остави да избърше сълзите си. Той беше забелязал колко внимателно младежът слушаше разпита и малко се понавъси, съжаляваше вече, че не ги разпитваше насаме.

— Мадам Емилия! — почна той отново. — Боледувала ли е снаха ви през последните две години, докато е живяла във вашия дом, искам да кажа, от някаква по-значителна болест?

— Не е имала дори хрема… Беше с отлично здраве…

— Да е дохождал при нея лекар по какъвто и да е повод?

— Не, доколкото знам…

— Нито пък знаете да е боледувала от някаква по-тежка болест, преди да влезе в дома ви?

— Не ми е известно… Не допускам… Тя беше от добро семейство и каквото става в добрите семейства, обикновено се знае…

— Прощавайте — известно ли ви е от какво са починали нейните родители?

Леля Емилия поклати глава.

— Това може да се провери! — каза следователят на себе си. — Значи твърдите, че е имала отлично здраве… Пазила ли е някаква диета?

— Диета? Не, тя ядеше всичко… Ако може да се говори за диета, то е малко нещо нашата женска диета против напълняване…

— Не се ли оплакваше от сърцето си? Не е ли показвала някакви симптоми на сърдечна болест? Или на нервна?

— Страдаше от безсъние понякога — припомни си леля Емилия. — Но от сърце никога не се е оплаквала…

— Спортуваше ли?

— Не! Спортът никак не я привличаше…

— Къпеше ли се в морето? Правеше ли слънчеви бани?

— Избягваше, доколкото си спомням. Пък и нямаше с кого да ходи. В тая къща никой не е ревностен посетител на плажовете. Горката Дияна много ценеше тена на лицето си и се пазеше да не изгори от слънцето…

— Никак не е била модерна жена… Пиеше ли? Пушеше ли цигари?

— Не — не! След женитбата си дори Тони престана да пуши в своя апартамент…

— Странна старомодна женица! — заключи следователят.

— Вярно — малко старомодна беше, дори повече! Виновен за всичко е баща й. Той също беше такъв старомоден чудак, макар и много красив мъж. Той лично я възпитавал допреди да почине…

— Така! А не ви ли се струва, мадам, че това, което наричате у нея старомодност, й е било наложено… Такъв режим на живот спазват сърдечно болните хора — точно такъв…

— Не зная! — каза слисано леля Емилия. — Но защо ще крие?

— Това после ще разберем! — измърмори следователят. — Сега, мадам, ще ви задам един деликатен въпрос, на който бих желал да ми отговорите колкото е възможно по-добросъвестно: забелязали ли сте в последно време да е проявила женски интерес към някой мъж, към някой младеж…

Бо притаи дъх — чакаше настръхнал отговора на леля си, която почна да добива вид на малко възмутена.

— В никой случай!

— Да е имало посещения на някой външен мъж или пък тя да е излизала някъде сама?

— Не и не! Тя почти не излизаше от дома…

— Вие грешите, мадам… Лично аз съм я виждал няколко пъти сама из града…

— Но тя не отиваше при мъже, моля ви се… Отиваше при своята приятелка…

— Приятелка? — оживи се мъжът. — Коя е тя?

— Дъщерята на доктор Давидов — Дани Давидова…

— Познавам я… Значи бяха приятелки? Добри?

— Редки, бих казала! Напоследък обаче, доколкото знам, и към нея минаваше много рядко… или никак…

— Тъй! — измънка разсеяно следователят, но младежът видя как очите му се оживиха; примката, която го беше отминавала няколко пъти, отново се приближаваше до шията му, този път доста сигурно. — Скарали са се за нещо очевидно…

— Мисля, че не!

— Тогава изобщо охладнели… Нямате ли представа каква е причината? Невъзможно е редки, както казвате вие, приятелки да охладнеят една към друга без причина…

Леля Емилия клатеше глава. Както винаги тя нищо не знаеше.

— Не знаете ли коя е почнала първа да охладнява?

— Честна дума — не зная!

— А откъде знаете тогава, че не се виждат?

— Дияна ми каза веднъж, като я запитах нещо във връзка с нашия господин.

— Нашият господин?

— Във връзка с Бо, понеже ми се струваше, че младите нещо такова… хм!

— И тя ви отговори с доста сдържан и студен тон, че не знае нищо, понеже напоследък не се е виждала с нея… Така ли?

— Точно така! — отвърна леля Емилия малко учудена, че следователят се занимава с дреболии, когато бедната Дияна лежеше оттатък мъртва и безжизнена; младият човек обаче, който знаеше много повече от нея, почувствува как примката здраво се настани на шията му — и все пак не толкова, колкото би могло да бъде, ако леля му не беше толкова малко наблюдателна…

— Значи напоследък покойната е избягвала да излиза от дома си… Кой й правеше през това време компания?

— Абсолютно никой… Тя си стоеше като кукувиче в стаята по цели дни и не ми се е виждало да се отегчава. Дияна беше от редките жени, които не умеят да се отегчават…

— Мъжът й не стоеше ли при нея?

— А че стоеше! Но един мъж, то се знае, не може да се свие в полите на жена си…

— Доколкото разбрах, тя е оставала самичка не само денем, но и нощем… Отдавна ли Тони има такова поведение — да оставя самичка жена си…

— Май че напоследък по-често се губеше от дома! — заяви недоволно леля Емилия. — Не вадете обаче грешни заключения… Тони е голям чудак…

— Хм! Ами не сте ли забелязали в нейното поведение нещо особено? В последно време, разбира се!

Леля Емилия остана замислена, с очи към пода — очевидно си припомняше някои неща, повече за себе си, отколкото да ги сподели със следователя.

— Кажете, мадам… И моля ви да бъдете добросъвестна!

— Може би беше малко променена! — заяви с колебание леля Емилия. — Изглеждаше малко замислена, свиреше на пианото… често… понякога пък беше много весела…

Леля Емилия замълча.

— Да ви помогна малко, мадам: изглеждаше по-възбудена от обикновено… и… и приличаше малко на… момиче по палавост и миловидност…

— Точно така! — каза леля Емилия смаяно.

— Благодаря ви, госпожо! — заяви следователят и не можа да се въздържи да не погледне към младежа. Видя спокойно и студено лице, все още бледо, с клепки, които криеха очите; той записа нещо по-дълго върху тесните листове и когато вдигна след това очи — лицето му беше някак просветлено.

— Още малко ще ви досаждам, мадам! — каза той с любезно доволство. — Кажете ми сега какво е вършила покойната през вчерашния ден — всичко, каквото е вършила, макар да е било и незначително.

— Почти до вечерта си е била в стаята — така поне твърди Пенка. Видях я само на обяд — не беше весела, по-скоро потисната беше… То е било, защото като никога бяхме само двете на масата — гостите ни бяха изчезнали…

— Включително роднината ви… Богомил?

— Да… и него нямаше… Привечер са излизали за около един час с Бо и се върнаха за вечеря…

— Друг път излизали ли са двамата?

— Не, за пръв път се случва… доколкото знам!

— Какво беше настроението й?

Леля Емилия отново се опечали.

— Беше много весела, горката! Буч разказваше вицове и тя се смееше презглава, повече от всички други… После те се прибраха…

— Кои те? — учуди се следователят.

— Дияна и Бо…

— Къде спи младият господин Тихов?

— Тук на тази кушетка! — каза просто леля Емилия и посочи кушетката.

Следователят с мъка потисна вълнението си, но то не убягна от очите на младежа.

— Нима нямате друга стая за гости? — попита той със сдържан глас.

— Бо имаше стая горе на тавана, но преди три дни ни дойдоха нови гости и се наложи да го преместим тука на това канапе…

— Той е спал на него и през нощта на нещастието…

— Да, тука спах! — обади се Бо.

— Не питам вас, драги мой! — прекъсна го любезно следователят. — Мадам, значи вие отидохте в стаята си… Скоро ли заспахте?

— Тутакси.

— Не чухте ли през нощта някакъв шум, викове, някой да минава през коридорите или през двора?

— Съвсем нищо…

— Бихте ли чули нещо подобно, ако го е имало?

— Сигурно не! Спя много тежко…

— Спи като тъпан! — поясни Филип злобно.

— Много сте злопаметен! — измърмори следователят.

— Защо пък злопаметен? — възрази Филип раздразнено.

— Знаете защо! Мадам, разкажете ми как точно открихте нещастието…

— Господи, трябва ли пак да си припомням! — каза жално леля Емилия. — Тя спи доста до късно, така че никога не би ми дошло наум да проверявам за нея. Сутринта обаче ми затрябва ножицата — търсих я в салона, където си стоеше, и не я намерих. Търсих я, търсих я, най-после се разгневих — нямаше как, трябваше да поискам от Дияна нейната. Потропах, но не се обади. Понеже бях сърдита, потропах силно — пак никакъв отговор. Тогава почнах да викам на име, но никой не се обаждаше…

— Защо не отворихте вратата?

— Защото беше заключена… Погледнах през дупката — ключът отвътре, не е значи излязла. Тогава се уплаших, отидох бързо през антренцето на парадната стълба — както видяхте, от нея може да се погледне в спалнята й… Боже мой… Боже мой!… — Ред сълзи отново потекоха по бузите на развълнуваната дама.

Следователят остана замислен за известно време, после каза тихо:

— Госпожо, потърсете още веднъж тая загубена ножица… Знаете ли бельото на покойната, нейните чаршафи например!… Техния брой?…

— Отде бих могла да ги зная…

— Добре, добре… Вие ли вдигнахте сутринта завивките от канапенцето?

— Вдигнах ги преди малко… Там са… в салона…

— Разбира се, телеграфирахте на сина си за нещастието…

— Не сме телеграфирали — поклати глава леля Емилия. — Той не ни остави никакъв адрес…

— Никакъв? Нима не знаете хотела му?

— Тони си е такъв — не помня досега да е оставил адрес, когато е пътувал… На Дияна може би е оставил…

— Ще се погрижа да го намерим! — каза следователят. — Ще го уведомя от ваше име!

Следователят прие мълчаливо благодарностите на леля Емилия, облегнат на стола и позамислен. Напрегнатото му и изострено лице сякаш беше омекнало — не изглеждаше недоволен от разпита, макар леля Емилия да беше останала с впечатление, че я бяха разпитали за празни и глупави неща. Бо не гледаше към следователя, но по лицето му за пръв път можеше да се забележи някаква загриженост. Знаеше, беше разбрал по разпита, че Нанев имаше определени подозрения само към него и може би все още малко нещо към Филип.

— Благодаря ви, госпожо! — каза меко следователят. — Засега няма какво повече да ви питам. Ще ви помоля само още веднъж да потърсите ножицата…

— Ще я потърся, господин Нанев! — въздъхна леля Емилия и стана. — Просто не мога да си представя кому е потрябвала!

— Аз знам! — усмихна се бледо следователят. — С нея е рязан един чаршаф…

— Чаршаф ли? — учуди се леля Емилия. — Защо пък?

— Ще дойде ред да узнаете! — измънка следователят и когато леля Емилия излезе от стаята, каза тихо: — Господин Тихов!… Не, не вие — Филип… Драги ми господине, на каква възраст сте?

— Тридесет години, девет месеца и пет дни… Току-що ги изчислих…

— Поприготвили сте се значи за разпита… Къде свършихте гимназия?

— Тука!

— Ходили сте, разбира се, по журове и други такива… Вашият брат идвал ли е с вас?

— Брат ми беше доста по-възрастен…

— Право е… Когато вече възрастите не личаха, ходили ли сте заедно някъде на веселба с девойки и жени?

— Моята майка ви каза, че Тони избягваше женските компании…

— В странство били ли сте заедно?

— То се знае…

— Били ли сте заедно, да речем, в… кабаре…

— В Лувър не сме били заедно…

— Тони проявявал ли е някакъв интерес към бардамите? Виждали ли сте да отвежда някоя със себе си?

— Не си спомням такова нещо…

— Може би имаше особени вкусове?…

По лицето на Филип се показа едва видимо презрение.

— Просто нямаше никакви…

— Това не е вярно. Изборът на собствената му жена говори съвсем друго…

— Когато научих за сватбата му, то се знае, помислих, че е станало някакво недоразумение…

— Бяхте в странство?

— Бях във Франция… Пратих му оттам честитка…

— А в себе си помислихте — измъкна ми я под носа…

— Приказвате глупости, господин Нанев… Нищо подобно не съм помислял…

— Признайте, че ви е харесвала!

— Всяка жена ми харесва! — възрази Филип нетърпеливо.

— Но за нея сте имали особени надежди…

Гласът на Филип беше станал враждебен и малко глух. Пребледнялото му лице беше получило слаб приток от кръв като последица от раздразнението му. Младежът го наблюдаваше през миглите си — съобразяваше нещо трескаво, нещо, което го изпълваше с мрачен ужас. За него не беше тайна накъде го води следователят и в какво иска да го уличи. И Филип чувствуваше това и се подръпваше инстинктивно назад, криеше се зад стена от враждебност. Внезапно следователят зададе един странен въпрос:

— Пишехте ли й от Париж?

— Кому? — трепна Филип.

— На покойната, естествено…

— Не — какво ще й пиша? Писах на Тони. Честитих му…

— Искам да кажа — преди сватбата?

— Не си спомням да съм кореспондирал с ученички…

Следователят записа нещо на листчето — Бо знаеше какво. Филип се беше почти издал, че познава Дияна още преди брака й с Тони. Следователят се реши вече да зададе въпроса направо:

— Познавахте ли я, преди да се омъжи за брат ви?

— Нне!

Нанев удари сърдито с юмрук по масата.

— Лъжете! — извика той високо. — Казвам ви, че лъжете! Знам, че сте я познавали — дори сте й предлагали да замине с вас за Париж!

Богомил беше сигурен, че следователят бе съчинил тоя въпрос, макар и да нямаше представа още, че е попаднал на вярна следа. Филип се погрижи да си сложи сам врата в примката.

— Но то беше шега!

— Шега или истина — преди сватбата или след сватбата сте й говорили тези неща?

Филип предпочете да се нагърби с по-малка вина.

— Преди сватбата!

„Глупак! — помисли си младежът. — Истински глупак!“

— Тогава защо бъбрите, че не сте я познавали преди това?

— Бях забравил! — отвърна Филип грубо.

— Тя какво ви отговори?

— Не мога да си спомня… Каза ми, че това поприще не е за нея…

— Вие сериозно ли смятахте, че ще има успех?

Ако младежът не чувствуваше сърцето си като мъртво, би се усмихнал на ловкия въпрос на следователя. Въпросът беше съвсем точен и все пак съвсем общ. Бо все пак се учудваше, че Филип не може да разбере колко слепешком напредва следователят в бледата диря.

— Защо не! — каза Филип навъсен. — В това отношение случайността играе най-голяма роля, а и връзките — иначе пред всяко френско ателие човек може да види безброй красиви момичета, които при това не говорят с акцент.

— Говорите за филмови ателиета, изглежда…

— Та нали за този случай питате?

Следователят беше питал за всеки случай, но Филип се бе погрижил да го осветли.

— Искали сте да бъдете импресарио на бележита звезда, така ли?

— Глупости! Никога не съм вярвал сериозно в това нещо…

— Карате ме да мисля, че сте я викали във Франция заради самата нея…

— Мислете както искате! — разгневи се Филип.

— Когато се върнахте, дадохте й да разбере, че не сте я забравили… Всичко във вид на шега, разбира се…

— Забранявам ви!

— Преди малко и на майка си забранихте, а тя се изрази съвсем определено — били сте малко влюбен в нея. Малко или много — това е друг въпрос…

— Не видяхте ли, че се шегува! — възрази Филип сърдито.

— Не би се шегувала, ако нямаше някакъв повод за това…

— Шегите, които съм си правил, са били абсолютно невинни…

— Та нали аз това казах — шегите! Защо тогава отказвахте?

— Та вие искате да ме изкарате, че съм влюбен в нея сериозно… Това е дивотия!

— Човек казва нещата в шеговита форма, когато иска да опита почвата. При това не мога да разбера, защо толкова се плашите да не се докаже, че сте били влюбен в нея?

Филип му хвърли поглед, пълен с омраза, и замълча.

— Кажете ми, били ли сте с покойната сред компания, която се весели, танцува, пее…

— Случвало се е…

— Вие лично танцували ли сте с нея?

— Не, никога! Канил съм я, но ми е отказвала…

— Все пак с други е танцувала?

— Не си спомням да съм я виждал да танцува.

— Срещали ли сте покойната в последно време из града, сама или придружена от когото и да било…

— Не…

— Излизала ли е вън от града?…

— Само до вилата на мъжа си…

— Получавала ли е някакви писма?

— Попитайте раздавача…

— Точно това мисля и да направя… Кажете ми сега къде бяхте през вечерта на нещастието.

— У… Петров.

— Пихте ли?

— Какво друго бихме могли да правим?… Всички се изпонапиха…

— Защо не си отидохте у дома?

— Защото бях много пиян и се страхувах някой да не ме види, преди да си легна…

— Пак ме излъгахте… Ако сте се страхували да си отидете у дома, щяхте да преспите у Петерсон… Там има място за цяла рота войници…

— Мислете каквото искате! — каза Филип сърдито.

— Мисля, че все пак сте дошли към дома си…

— Не, само това не!

— А какво? Отишли сте у това лице, което не искате да изкажете? Така ли?

— Точно така… Излязох от Петерсон, защото исках да го посетя…

— Право там ли отидохте?

— Право там…

Следователят го погледна остро.

— Внимавайте какво ще ви кажа, господин Тихов! — каза той с леден глас. — Ако някой свидетел ми докаже, че ви е видял и в друга част на града, някъде около вашата къща или където да било другаде, веднага ще ви арестувам. В колко часа напуснахте вилата на Петерсон?

— Към единадесет!

— Така! Значи щом сте отишли „право там“, където и да е то — стигнали сте най-късно към единадесет и половина… Ако се докаже, че сте стигнали по-късно от единадесет и половина, пак ще ви арестувам! — Лицето на следователя стана сурово и решително. — Разбирате ли? Ще ви арестувам и ще ви пратя в съда — с него ще се оправяте по-нататък!

— Отде-накъде? — попита Филип смаян.

— В участъка ще ви обясня! Питам ви за последен път: право на това място ли отидохте — право там ли, гдето прекарахте нощта?

Лицето на Филип отново пребледня — той изглеждаше уплашен не на шега.

— Добре! — въздъхна той. — Ще ви кажа всичко. Преди да отида там, се отбих при една млада дама.

— Името й?

— Принуждавате ме да бъда лош кавалер, а това е отвратително. Ще ви кажа нейното име, понеже тя не се изложи с поведението си. Отидох у мадам Клайн и поисках да преспя там… Тя обаче не ме пусна…

— Колко време се бавихте там?

— Близо час…

— Хм… голямо обикаляне е било… Ще проверя все пак… Е, и? Отидохте на другото място, нали? И там ви пуснаха с готовност?

— Не, и там не ме пуснаха…

— Злополучна нощ за вас! — каза следователят презрително. — И как влязохте?

— Просто ги заплаших, че ще направя скандал, и те ме пуснаха.

— Те? Значи са най-малко две и никакъв мъж, който да ви опъне ушите… Изглежда, толкова ви е била противна мисълта да се върнете у дома си, че сте били готов да спите всякъде, но не и вкъщи…

— Не това! Не допускате ли, че не ми се е искало през тая нощ да се озова сам в леглото си.

— Това е лъжа! Не можете да отидете при сестра си, за да спите с нея!

— Каква сестра! — възкликна Филип поразен.

— Гюла! Знам сигурно, че сте били там, и още днес ще проверя…

— Откъде знаете? — попита Филип забъркан и почувствува, че затъва в лепкава и мръсна почва. — Тя не е единствената жена в тая къща!

— Е, не е! Баба Фатме също живее там… Да не би да искате да кажете…

— Още нищо не съм казал…

— Мога да си представя как е изглеждал мъж, готов да посегне на една баба…

— Не е баба! — почти извика Филип. — Не е никаква баба!

— Виждал съм я! Какво стана после? Пуснаха ли ви?

— Казах ви, че ме пуснаха, и след това ме заключиха в една стая… Останах сам и преспах до сутринта…

— Значи това е според вас цялата история… Ако сте търсили само квартира, то веднага сте легнали да спите, ако сте търсили жена — тропали сте без съмнение по вратата, викали сте я… Ще ги разпитам все пак… Чудно ми е само защо баба Фатме се е показала така немилостива…

— Стига! — извика Филип с разтреперан глас.

— Нека разсъждаваме логично! — подкачи отново следователят. — Има две положения: първото е, че сте изпитвали такава антипатия да спите у дома си, че сте предпочели да правите скандали на малко познати хора, и то посред нощ… да ги будите… да се излагате… При това тая антипатия се е появила, след като сте излезли от Петерсон, защото иначе никой не би ви попречил да спите у него…

— Казах ви — от Петерсон излязох, защото не исках да спя сам…

— Та и аз така мисля… След първата несполука у мадам Клайн тая антипатия ви завежда при баба Фатме… като на хотел по първото положение. По второто: били сте пак пиян и така обхванат… извинете за думата — от похот, че сте забравили всякакви скрупули и сте отишли при старицата, или още по-лошо — при — хм! — при сестра си…

— Съвсем не е нужно да ме характеризирате! — заяви Филип с омраза.

— Слушайте сега! — каза следователят, без да му обърне внимание. — При първото нещо ще се запитам: какво ви е отблъснало така силно от дома? При второто: един човек, пиян и обхванат от бяс, не би ли дошъл до пиянската идея да прескочи в стаята на една жена, на която съпругът отсъствува от града? Тая жена е красива и както преди малко узнахме, желана от него, съвсем леко е да се проникне в стаята й…

Филип слушаше отначало почти с отворена уста, после изведнъж избухна.

— Забранявам ви! — изкрещя той. — Ако кажете още една дума, ще ви изпъдя от дома си! Не искам повече да ви слушам!

— Успокойте се!

— А пък вие — опомнете се! Какво говорите? Не желая повече да отговарям на никакви въпроси…

Филип стана от мястото си и излезе, като затръшна силно зад себе си вратата. Следователят даже не мигна — дописваше нещо на белия лист, като от време на време се потъркваше с края на молива между двете очи; бележките бяха най-после дописани, той въздъхна дълбоко и остави молива пред себе си; изгледът му беше станал отново умислен и съсредоточен, клепачите му почти закриваха очите — барабанеше разсеяно с пръст по масата и сякаш беше забравил съвсем за младия човек, който чакаше реда си. Богомил се беше успокоил. Примката, която изглеждаше така здраво нахлузена на шията му, отново се беше преместила на шията на неговия братовчед, и то по начин, който Богомил намираше почти неопровержим. Той чу гласа на следователя:

— Моля, кажете на Филип, че му забранявам да напуска къщата… Всъщност по-полезно би било да го оставя да върви където иска, но нямам възможност да го следя…

Бо мълчеше.

— Против принципите ми е да си помагам с официалните власти…

Търсеше помощ от него — Бо мълчеше.

— Ще го предупредя! — каза той най-после.

Той излезе през салона и хвърли бърз поглед около себе си, без да спира своята умишлено бавна крачка. Нощните му завивки бяха върху едно кресло, прикътано в ъгъла; той успя да запомни как са разположени гънките и затвори зад себе си външната врата на салона. Филип не беше в трапезарията — тогава изкачи обратно стълбите и почука на вратата на стаята му.

— Влез! — каза Филип сърдито.

Лежеше върху юргана с разстроено лице и дъвчеше края на вратовръзката си. Черните му вежди бяха сключени и успоредно с тях няколко нови, дълбоки бръчки го бяха направили почти грозен.

— Онзи тъпак ли те изпрати? — изръмжа той. — Кажи му, че няма да отида…

Богомил захапа края на една цигара и когато си поднесе огънчето, забеляза, че пръстите му потреперват.

— Не те вика! — каза той, като се мъчеше да овладее гласа си. — Забранява ти само да излизаш от къщата.

— Какво? Да не би да съм арестуван? Той се самозабравя… Аз ще се оплача против него където трябва…

— Оплачи се, но все пак не излизай сега! Това е моят съвет…

— Но как може такива мръсни мисли да му се пъхат в главата…

— Това е за него само една теория…

— Която не може да се докаже, дори да е истина… Тогава какво право има да ме арестува?

— Мисля, че няма да го направи, макар да би могъл на законни основания… Ти нямаш сигурно алиби — пък и да те оправдаят в съда, стига ти и позорът… Съветвам те да не го дразниш…

Бо погледна уморено през прозореца — чисто небе, винаги чисто южно небе и слънце, което блестеше ненаситно. Дияна бедната! Смърт! Струваше му се, че е попаднал в тежко и непреодолимо бедствие, което щеше да помрачи живота му завинаги! Завинаги! Никоя радост и никое щастие вече нямаше да бъдат същите след тоя ужасен ден, който го разнебитваше. Смърт! Това е бил ужасът, който я дебнеше — смъртта! Колко сляп е бил и колко заблуден! Да можеше да се върне тоя ужасен ден назад — да не беше идвал тук никога, да не беше я срещал никога! Грозното лице на Филип разтваряше устните си, говореше.

— Казах на мама да го предупреди. Тая история не би трябвало да добива никаква известност!

— Ще го помоля и аз! — въздъхна младежът.

Той напусна стаята на братовчеда си с мъка. Дори тя му се струваше приветлива пред гостната, където го чакаше мъжът в черно. Не можеше ли да го отмине тая горчива чаша? Кураж! Вратата на салона му се изпречи — отвори я; очите му търсеха гънките на нощните завивки — ето! Бяха размърдани, разбира се, както бе очаквал! Влезе в гостната и видя, че следователят не е вътре. Вратата на спалнята беше леко открехната. Той седна в едно от креслата и се замисли. Следователят би се запитал, бездруго, възможно ли е някой да влезе в стаята на покойната, да се бори с нея, тя да вика ужасена — да я похити накрая, и все пак той — на няколко крачки от нейната спалня — да не чуе нищо! Възможно ли е? Та разбира се, че не е възможно! Колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че примката е все още на шията му и че Филип не би могъл да бъде сериозно заподозрян.

Вратата скръцна и следователят влезе в гостната, като изтриваше праха от лактите си — явно беше, че е пълзял по пода; в едната си ръка държеше лупа, която бързо мушна в джоба на палтото си.

— Намерихте ли нещо интересно? — запита Богомил.

— Не особено! — измънка следователят, но Богомил разбра, че не е искрен. — Намерих следи от човека, който е бил в стаята. Той е минал през прозореца.

— Сигурен ли сте? — трепна младежът.

— Разбира се… Има следи от дланта му по черчевето на прозореца, а също така и от стъпките на долното черчеве…

— Но това е крайно интересно!

— Защо толкова се учудвате? — попита следователят. — Прозорецът е единственият път за стаята, нали така? Другият е през гостната, а кой ще мине през гостната, като знае, че вие сте там и че можете да го чуете. Но дори и да е минал през тая стая, пак е трябвало да излезе от прозореца, защото мадам Емилия твърди, че спалнята е била заключена отвътре.

— Не личи ли от отпечатъците дали са оставени при влизането или при излизането?

Следователят се навъси.

— Като че ли са оставени при влизане! — каза той недоволно. — Защо питате?

— Представете си — той може би е бил в стаята, когато Дияна се е прибрала да спи?

— Няма къде да се крие…

— Под кревата например!

— Смятате ли, че не съм прегледал под кревата и из всички гардероби…

— Но тогава защо е заключил вратата към моята стая? Защо този излишен риск да вдига шум с ключа?

— Какво искате да кажете? Нима покойната не заключи сама вратата на спалнята си?

— Не, тя си легна, без да заключи — това отлично си спомням…

— Това е много интересно! — избъбри следователят. — Показала е към вас необикновено доверие!

— Може би просто е забравила да заключи…

— Само това не може да бъде… По-скоро бих допуснал, че с това нещо е искала да ви покаже, какво вратата е една… условност… която не трябва да се взима много сериозно…

— Допуснете го! — каза младежът сухо.

— Само че тогава би трябвало да допусна, че вие сте се възползували от тая… как да кажа… покана…

— Не ви преча на умозаключенията. Казвам ви само един истински факт…

— Не зная доколко е истински! — подсмъркна следователят. — Все пак вие с него като че ли искате да кажете: ако аз съм бил в стаята й, щял съм да мина през вратата! Така ли? Явно е, че не би имало никакъв смисъл в такъв случай да се прекатервате през прозореца. Направо би било безсмислено — нещо повече: би било просто идиотско…

— Може и така да се разсъди! — вдигна рамене младежът.

— Може, ноо… вижте! Излъгах ви за отпечатъците! Тоест излъгах ви, че са оставени при влизане… Прощавайте!

— Няма за какво да ви прощавам! — навъси се младежът. — Ако, да речем, аз съм влязъл в стаята й, защо е било нужно да заключвам отвътре, да излизам през прозореца и по тоя начин да се излагам на излишния риск да ме забележат отвън.

— Рискът е нищожен, защото цялата къща в тоя час е спала. Една отключена врата между стаята на една млада жена и стаята на млад мъж е всъщност сериозна улика за отношенията им…

— А вие, със свойствената ви хитрост, ме подведохте да ви дам тая улика…

— Вярвате ли, че кой знае колко ми е нужна? И после защо наричате това улика? Какво отношение би имала една сърдечна връзка между вас с едно грозно престъпление?

— Много глупав ме смятате! — изръмжа младежът. — И аз слушах вашия разпит!

— Право е! — измънка следователят. — Разкажете ми сега какво се случи през последната вечер!

— То не е дълго! Привечер излязохме с Дияна до казиното, поседяхме около един час и изядохме по един сладолед…

— Не пихте ли нещо?

— Сироп…

— Не я ли поканихте да потанцувате…

— Поканих я, но тя ми призна, че не знае да танцува…

— Даже не знае! — възкликна следователят смаян.

— Защо се учудвате? Нали всички това ви казаха!

— Не е все едно — не иска да танцува и не знае да танцува. Не разбирате ли? Причината да не танцува във вашия случай е много стара — от тези най-ранни години, в които момичетата обикновено добиват желание да се изучат на това изкуство…

— Разбирам!

— И после?

— После се прибрахме да вечеряме…

— Имаше ли нещо особено в държанието й?

— Да, тя не изглеждаше както винаги… Приличаше на човек, който е взел някакво облекчително решение…

Следователят го погледна изненадан.

— После сте се качили тук в гостната… Тя веднага ли си легна?

— Не! Ние дълго разглеждахме нейни снимки, които тя донесе от спалнята. После се прибра, без да заключи вратата…

— Заключваше ли я изобщо?

— Разбира се… Тая вечер обаче не я заключи и веднага си легна…

— Към колко часа стана това?

— Към единадесет…

— Кога заспахте?

— Към дванадесет и половина. Абсолютно съм сигурен, че до тоя час е била жива и здрава… дори до повече от дванадесет и половина — до един без четвърт дори… Казвам ви го за сведение относно Филип…

— Защо сте излезли сутринта, без да закусите както винаги?…

— Защото трябваше да побързам за гарата… Обещал бях на госпожица Давидова да я изпратя…

— Как? — обади се следователят недоволен. — Нима е заминала? И закъде?

— За София… Постъпва в Университета и замина да подаде документите си… Не вярвам да се бави повече от няколко дни…

— Така! — каза тихо следователят. — Ще ви кажа как е станало престъплението. Среднощ някакъв мъж е бил при нея, и то мъж познат, а не случаен. Той — такова — е обезчестил бедната жена…

— Искате да кажете — посегнал на честта й.

— Не — изразих се доста точно… До тоя момент тя е била девствена…

— Девствена! — повтори като ехо младежът. — Но нали е омъжена?

— Тя е имала слабо сърце — това, което се нарича порок на сърцето. Болестта е била от такъв вид, че всяко влизане в ролята на съпруга е представлявало смъртна опасност. Нейният мъж е знаел за болестта й, затова не е посягал на нея, но непознатият — да речем, че е непознат, не се е спрял — навярно не е знаел…

— Смятате ли, че тя не е била съгласна с деянието, което е предизвикало смъртта?

— Естествено! Кой нормален човек би се съгласил да го убият…

— Но любовта на една жена може да стигне до такова заслепение… Освен това тя може би е очаквала всичко да свърши благополучно, имала е може би някакво уверение, че болестта й не е в такава тежка форма…

— Вие забравяте израза на ужас върху лицето й…

— Да! — каза тихо младежът. — Това е съвсем вярно. Изводът е горе-долу следният: върху нея е посегнал мъж, когото тя е обичала и допускала до себе си, но не дотолкова, че да му пожертвува живота си. Така ли е?

— Логично е така! — кимна следователят. — Такъв мъж е бил например нейният собствен мъж. Вие чухте, че са били влюбени един в друг. Или се съмнявате?

— Така е било! — каза младежът печално.

— Виждате! Мъж, когото е обичала и който е спял в леглото й — какви перспективи за съблазън — и все пак не се е изкусявала. Спокойна е била, защото не е очаквала от него такова нападение… Ако той би посегнал, тя би загинала със същата маска на ужас върху лицето си…

— Е, да, но не е Тони…

— Не се знае! — каза следователят безучастно.

— Как така! Та нали не е в града!

— Няма никакви доказателства!

— Но аз го изпратих на гарата!

— Знаете ли къде е слязъл? Защо да не се е завърнал? Да се е вмъкнал при нея? Хм! Това е възможно — влиза, взима я. Иначе не би могъл, когато всички са знаели, че е тука, нали? Взима я безотговорно и изчезва!

— Това е лудост!

— Възможност, на която не вярвам! Но аз съм длъжен всички да подозирам, дори стареца, нейния свекър.

— А мен повече от всички…

— Защо мислите така?

— Много просто — непознатият влиза в стаята й, посяга на нея, тя се противи, но той настоява! Смъртна опасност! Тя вика! Крещи! Той, да речем, й връзва устата — но все пак това е борба. Най-после успява и изчезва! И всичко това на няколко крачки от мене. Пиян да съм — пак ще се събудя… Значи единственият човек, който би могъл да направи това — съм аз! Понеже крилото е отделено от останалата част на къщата с голям салон, аз бих успял да сторя всичко това, без да ме чуят — само аз бих могъл да го сторя…

— Мда! — каза апатично следователят. — Значи сте го сторили!

— Не съм! — каза младежът твърдо.

— Щом казвате! — измърмори черният мъж.

Бо го погледна стреснат — какво означаваха тези думи? Не трябваше ли да си замълчи благоразумно, щом сам следователят избягваше да го обвини и щом така явно не търсеше от него никакво самопризнание?

— Тогава? — попита той със слаб глас.

— Хм, вижте какво! Престъплението не е извършено в спалнята! Разбирате ли? Тя не е умряла в спалнята…

— Не съм съгласен! — каза тихо младежът. — Точно там е умряла…

— Ще ви докажа! — Следователят махна нетърпеливо с ръка. — При деянието е потекло кръв — това лекарят твърди с голяма сигурност. Разбирате ли? Тая кръв би трябвало да се намери на чаршафа, а всъщност чаршафът под нея е съвършено чист.

— Престъпникът го е променил! — избъбри младежът. — Просто го е махнал и е сложил нов чаршаф…

— А нов дюшек би ли могъл да сложи? Не е възможно кръвта да не е проникнала на дюшека. Аз го прегледах основно — върху него нямаше нито едно червено кръвно телце! Разбирате ли?

— Разбирам само едно нещо — че се лъжете в своите предположения…

— Не, не се лъжа! Ясно като бял ден е, че деянието е извършено другаде, а после е била пренесена, мъртва вече, в спалнята й…

Младежът искаше да попита: „Така ли си обяснявате, че нищо не съм чул през нощта?“ — но някакъв необясним страх го накара да замълчи. В необикновената тишина на стаята отново забръмча земната пчела — монотонно и сънливо; носеше се между вазите с цветята и сякаш приспиваше с басовото си жужукане следователя, който ставаше все повече и повече апатичен. Не готвеше ли някакъв удар? В тоя миг влезе Емилия, значително успокоена, но все още бледа.

— Простете, господин Нанев, но съвсем не можах да намеря тая проклета ножица! Просто като че ли е потънала в земята…

— Не се тревожете повече за нея, мадам Тихова…

— Вярвате ли, че е замесена?

— Ножицата? Не — взела е само участие… без да иска… А сега, мадам, заведете ме при господин Тихов…

Преди да излезе, той се ръкува с младежа.

— Днес-утре пак ще се видим! — избъбри той. — Ако има нещо допълнително, ще го обсъдим заедно.

Заедно? Щом следователят излезе, младежът се ослуша внимателно, с напрегнато лице. Стъпките преминаха през салона, външната врата се притвори — тогава той скочи с неочаквана пъргавина от мястото си и се приближи до канапето; не беше нужно да го разглежда дълго. Към средата му личеше съвсем ясно мъничко червено петънце.

— Видял го е! — помисли той отчаян. — Не може да не го е видял… изключено е…